Чарлс Къминг
По-студената война (37)

37

Пробивът дойде след по-малко от двайсет и четири часа.

Кел се беше настанил в кабинета на Уолинджър в истанбулския офис на МИ6; на екрана в единия край на бюрото вървеше подборка от видеозаписи, заснети от екипа за наблюдение на Клекнър през последните шест седмици. Дните му бяха почти изцяло запълнени с четене на доклади за Клекнър — всичко, което Лондон бе успял да изрови за живота и кариерата му, — както и на цели купчини засекретени папки с документи относно Айнщайн, Хичкок, Шандор и Уолинджър. Много от тях препрочиташе за втори или трети път с надеждата да улови нещо, което бе пропуснал досега — някаква закономерност, съвпадение, някоя издайническа грешка, която да се превърне в ключ към загадката.

Задачата му се усложняваше допълнително от това, че не знаеше дали установените особености на придвижване и засечените маршрути на Абакус из града бяха резултат от официалната му работа като служител на ЦРУ, опитващ се да вербува местни източници на информация под дипломатическото си прикритие като „аташе по здравеопазването“, или сочеха нещо по-съмнително. Четири пъти екипът на МИ6, натоварен с наблюдението му, бе допуснал Клекнър да се изплъзне. Първия път се бе повредил автомобилът, с който го следяха. Втория път същият ван бе попаднал в задръстване и Абакус се бе възползвал, за да изчезне. Но в другите два случая Клекнър бе приложил активни мерки за контранаблюдение срещу екип от шестима агенти и бе успял да се отърве от тях в рамките на четирийсет и пет минути. Дали се срещаше като агент с водещия си офицер или като водещ офицер с някои от своите източници? Ръководителят на екипа — млад, трийсет и четири годишен британец от азиатски произход на име Джавед Мосин — неведнъж се бе оплаквал, че е невъзможно Абакус да бъде следен ефективно, ако екипът наброява по-малко от десет души. На него му трябваха чифт очи не само зад обекта, но и пред него, за да отгатват накъде би могъл да тръгне, съдейки по предишното му поведение.

Това означаваше едно: по-голям брой агенти. Повечето от екипа, както и двама специалисти от „Технически операции“, които отговаряха за гората от камери и микрофони, инсталирани из целия град, вече бяха прекарали по шест седмици в Истанбул и — напълно разбираемо — искаха да се прибират. Амилия не гореше от желание да поиска нов екип, не на последно място, защото такъв трябваше да бъде командирован от МИ5. Това повдигаше риска да й се наложи в Лондон да отговаря на прекалено много въпроси относно операция, която по същество беше насочена срещу американски съюзник на чужда територия. По предложение на Кел тя прие да помисли дали да не наеме Харолд Моубри, Кевин Вигърс и Дани Олдрич — професионалисти на свободна практика, които й бяха помогнали в издирването на нейния син Франсоа преди близо две години. Елза Касани също бе дала съгласието си да работи и занапред по случая „Абакус“.

Оглеждайки Клекнър от всички възможни страни, Кел бе забелязал една подробност от ежедневието му, която изглеждаше твърде необичайна: редовните му визити в малка чайна на булевард „Истиклял“, на не повече от петдесетина метра от входа на руското консулство. Амилия бе споменала за някаква симпатична млада сервитьорка, от която уж бил привлечен, но оттогава момичето бе напуснало, а нямаше никакви сведения с Клекнър да са се виждали извън заведението. Две седмици след като сервитьорката бе изкарала последната си смяна там, Абакус продължаваше да посещава чайната два-три пъти седмично, обикновено след някоя обиколка из книжарниците на „Истиклял“. В което нямаше нищо необичайно, само дето той не показваше подобна привързаност към нито едно друго заведение в града, ако не се броеше кафето във фитнеса му (в което често закусваше след упражнения) и един ливански ресторант, недалече от американското консулство, където се събираха негови колеги.

Освен това самата чайна — казваше се „Арада“ — не беше забележителна с нищо. Кел се бе отбивал в нея и всеки път му бяха правили впечатление липсата на клиенти и качеството на чая — толкова преварен, дори по турските разбирания, че беше практически негоден за пиене. (От записите се виждаше, че самият Клекнър рядко допиваше, а понякога дори не докосваше чая си.) Само по протежение на няколкостотин метра по „Истиклял“ американецът със сигурност би открил безброй заведения с повече атмосфера, по-хубави момичета и по-качествени напитки и закуски. „Арада“ се намираше в края на тъмен безистен, където никога не огряваше слънце. Вътре не беше особено комфортно, а на всичко отгоре Клекнър не се понасяше с управителя. В един от случаите се бе заиграл на табла с възрастен турчин и изпусна нервите си, защото реши, че човекът вдига заровете твърде бързо, след като ги бе хвърлил на дъската. Наистина, „Арада“ притежаваше известен старомоден чар и предлагаше спокойствие на метри от шума и блъсканицата по най-натоварената истанбулска артерия, но все пак привързаността на Клекнър точно към това заведение изглеждаше леко ексцентрична.

Освен това нямаше как да не направи впечатление и близостта на чайната до руското консулство. Ако с посещенията си Клекнър подаваше сигнал на водещ офицер или посредник, това би било безобразно рискован ход, но най-вероятно си беше част от двойния блъф на СВР. Кой нормален човек би допуснал, че служител на ЦРУ се среща с водещия си офицер от СВР на един хвърлей от руска територия? Кел бе поръчал да му донесат докладите от наблюдението на „Арада“. В посещенията на Клекнър нямаше никаква видима логика или закономерност. Всеки път, когато Абакус се отбиваше на чаша кафе или чай през деня, той или отиваше, или се връщаше от среща, обиколка по книжарниците или магазините за дрехи. Вечерните му посещения обикновено бяха преди ангажименти в консулството — дипломатически коктейли, официални вечери — или срещи с някоя от петте местни жени, които с такава готовност се хвърляха в обятията на чаровния американски дипломат. В поне три отделни случая Клекнър се бе появил в „Арада“ с момиче.

Докладите съдържаха и информация за Клекнър, получена при подбор на материали от други източници на МИ6, с които случайно бе влязъл във връзка в Истанбул. Тя включваше откъслечни части от разговори на партита, протоколи от срещи между съюзниците, дори приятелски разговор с една прелъстена и изоставена ирландска гувернантка, с която Клекнър бе преспал еднократно — всичко, което би могло да помогне на Кел да си изгради представа за личността и характера на Абакус.

В докладите се посочваше, че Клекнър е „фен“ на Обама, изненадващо „пламенен“ защитник на атаките с безпилотни самолети и в състояние на „тежка алкохолна интоксикация“ се бил изказвал особено критично по адрес на Брадли Манинг, като в същото време произнасял „безмилостни и безкрайни тиради“ против Джулиан Асанж, а също и че като студент в университета „Джорджтаун“ подкрепял решението на Буш да нахлуе в Ирак. Други подробности от биографията му — например това, че „харесва Боб Дилън“ или че „му е мъчно за майка му“ — на пръв поглед се бяха сторили на Кел скучни в битовизма си, но тъкмо такъв привидно безобиден детайл послужи за ключ към решаване на загадката.

На вечеря, дадена от холандския посланик в частната резиденция на съпругата му в „Ортакьой“, Клекнър бил чут да казва, че още като студент се „надявал да не му се налага да носи костюм на работа“. Кел бе запомнил тази фраза само защото го бе накарала да се усмихне, но сега, докато разглеждаше внимателно записите от посещенията на Абакус в „Арада“, изведнъж с невероятна бързина нещо му се изясни.

Два пъти Клекнър бе посетил чайната рано сутрин, но с вратовръзка — и то в почивен ден. И три пъти — вечер с костюм, двата в работни дни, но третия в неделя. А нито веднъж през останалото време, дори в компанията на жена, не се бе отбивал в заведението, облечен другояче, освен спортно-небрежно. Колкото повече Кел връщаше записа назад и го гледаше отново и отново, толкова повече дрехите на Клекнър изглеждаха не на място. За какво му бе притрябвало да се издокарва със сако и вратовръзка в гореща лятна утрин на път за работа или дори в почивния си ден? Защо да не си ги сложи на влизане в консулството или непосредствено преди среща? Защо бе водил елегантно облечено момиче на вечеря по памучен панталон и риза с къс ръкав? И обратното — защо се потеше с костюм, докато играеше разпалено табла с някакъв местен човек, без дори да си даде труда да си свали сакото?

Кел се загледа в датите и часовете, отбелязани на записа. Интересуваха го действията на Клекнър в период от двайсет и четири часа преди и след появяването му в „Арада“ с костюм и вратовръзка. Ако облеклото му беше сигнал — било към фиксирана камера за наблюдение, било към жив човек, получил указания да бъде в „Арада“ в точно определен ден и час, за да го види — Кел бе длъжен да изясни това. Имаше ли и други особености във външния му вид? Дали вратовръзка означаваше нещо конкретно, а шорти — нещо друго? Ако Клекнър сядаше на определено място в заведението, това беше ли знак, че е готов да предаде класифицирана информация? Дали играта на табла не трябваше да се тълкува като настояване за извънредна среща? Кел не можеше да знае. Усещаше само, че нещо не е както трябва. Температурите в Истанбул бяха все над трийсет, а Райън Клекнър ненавиждаше костюмите. Нещо с дрехите му не беше наред.

Той позвъни до тайната квартира в „Султанахмет“ с надеждата да открие член на екипа, който в момента да не е на смяна. Отговори му Джавед Мосин.

— Том е.

— А, здравейте.

Типичният хладен поздрав. Мосин сякаш се дразнеше всеки път, когато Кел си позволяваше да се намеси в дневния му режим. Типичната арогантност на подчинения към началника; на човек, който смята, че не отива на възрастта му да бъде командван.

— Имаш ли десет минути, за да ми направиш една справка?

— Предполагам, че да.

— Не изглеждаш твърде ентусиазиран, Джавед.

От другата страна се чу само изръмжаване. Кел го помоли да му изпрати докладите от наблюдението за период от седемдесет и два часа, по средата на който се падаше първото съботно посещение на Клекнър в „Арада“, при което бе носил вратовръзка. На Мосин му бяха нужни близо пет минути, за да изпълни молбата му, през което време Кел чу шум от тоалетно казанче и покашлянето на друг член от екипа някъде наблизо.

— Окей, събрах всичко — чу се накрая гласът на Мосин по телефона.

— Би ли ми казал какво е правил Абакус в петък, петнайсети март, и в неделя, седемнайсети март?

— Нямате ли докладите? — Тонът на Мосин показваше, че смята Кел за мързелив, или по-скоро за тъп. — Изпратих ви електронните файлове много отдавна!

— Това са синтезирани извадки, в момента са на бюрото ми. Искам да се запозная с оригиналите, на хартия. Искам да знам какво си спомняш, като ги четеш.

Троснатият му отговор не се отрази по никакъв начин на нафуканото самодоволство на Мосин. По причини, неясни на Кел, той започна отзад напред, с доклада от неделя, 17 март. Предишната вечер Клекнър бе ходил на нощен бар, прибрал се сам вкъщи, спал до късно, после прекарал остатъка от деня в четене на книги, в разговори с майка си по телефона и в „мастурбиране“.

— Не едновременно, надявам се. — Още щом изрече шегата си, Кел се запита защо си бе дал труда. — А в петък?

Чу се шумолене на хартия, докато Мосин търсеше съответния доклад.

— Ден като ден. Отива на фитнес. Хваща влака за консулството. Дълъг обяд с колега, който още не е идентифициран. После взема катамарана от Кабаташ.

— За къде?

— Принцовите острови.

Мосин продължаваше да важничи, предоставяйки само минимума от информация в отговор на всеки въпрос. Раздразнен, че трябва да му вади думите от устата, Кел попита:

— Някой проследи ли го?

— Ъхъ!

— Би ли развил мисълта си, Джавед? Твоите лаконични отговори започват да ми лазят по нервите.

Мосин смотолеви някакво извинение.

— Слезе на Хейбелиада.

— Какво е това? Някой от островите?

— Ъхъ.

— В Мраморно море?

— Ъхъ.

При нормални обстоятелства Кел би го наругал, но сега не искаше да го настройва враждебно, поне докато не приключат разговора.

— И после?

Нова пауза. Когато заговори, тонът на Мосин беше сякаш леко променен.

— Ами… от там отиде на Бююкада. По-нататък не знаем. Това беше единият от случаите, когато ни се изплъзна.

На стената в кабинета на Уолинджър имаше карта на Истанбул. На нея се виждаше огърлицата от миниатюрни острови в Мраморно море, до които се стигаше с ферибота от Кабаташ: Киналиада, Бургазада, Хейбелиада, Бююкада. И четирите бяха забранени за моторни превозни средства.

— Оставили сте го да ви се изплъзне на остров с размерите на Хайд Парк, където няма коли, мотоциклети, нито мост да го свързва със сушата?

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Най-после Кел получи нещо, с което да му извие ръцете.

— Няма проблем. Случват се такива неща. Да видим сега някои от другите дни. — Той си бе записал датите, на които Клекнър бе посещавал „Арада“ с вратовръзка. Една от тях беше следващата неделя. — Какво пише в доклада за Абакус от понеделник, двайсет и пети?

— Март?

— Да.

По всичко изглеждаше, че и този ден е бил като всички останали. Фитнес, работа, после обратно у дома.

— А съботата преди това?

По линията отново се чу шумолене на листа. Този път някак по-енергично, сякаш Мосин се стараеше повече.

— Ъъъ… да, ето. Събота, двайсет и трети март. Обектът се събужда по-рано от обикновено. В шест. Прекарал е нощта сам. Закусва в апартамента, слуша музика. Я! — Той внезапно млъкна, настана тишина. Кел усети как сърцето му спря. — Хм, това е интересно. Обектът поръчва такси за Картал.

— Къде е това?

— На азиатския бряг. Тази случка си я спомням. Бях в екипа. — Кел имаше чувството, че разговаря с друг човек. От заядливата надменност на Мосин не бе останала и следа, гласът му беше спокоен, говореше като човек, който разправя истории в кръчмата на халба бира. — Бяха ми нужни два часа, за да стигна до там. Той се качи на ферибота за Бююкада.

— Значи пак на Принцовите острови?

— Да, сър.

Кел почувства как го облива мощна вълна на тържество; беше като човек, поел доза стимулант.

— А като стигна там? Какво се случи?

Мосин заговори още преди да бе задал въпроса.

— Да видим… Седна на сладолед и кафе с приятел до фериботното пристанище.

— Кой е приятелят?

Мосин не отговори няколко секунди.

— Ъъъ, Сара успя да му направи ясна снимка. Идентифицирахме го. Журналист, живее там. Матю Ричардс. Познава много хора от имигрантската колония, дипломати. С Райън се срещат често.

Ричардс. Репортер от Ройтерс. Кел бе виждал разпечатки от телефонните му разговори с Клекнър, както и копия от разменени между тях имейли и есемеси. Досега никога не им бе обръщал сериозно внимание, понеже в Лондон нямаха подозрения, че Ричардс би могъл да е нещо различно от това, за което се представяше. Мосин продължи разказа си:

— Оказа се, че искал да огледа една от къщите до плажа, обявена за продажба. В съседство с тази на Ричардс. Може би Ричардс му я е препоръчал. Съжалявам, че не можахме да се доближим достатъчно и на моменти звукът ни се губеше, сър. Реших да останем на разстояние на моя отговорност. Щеше да ни надуши.

— Да, разбира се.

— Но си спомням, че си носеше плажна хавлия и влезе в морето да поплува. Пише го в доклада. Когато отново го прихванахме на фериботното пристанище, косата му беше още мокра.

— Ами Ричардс? Не се ли натопи и той с него?

— Не. Поне не съм забелязал. Ричардс има две деца. Женен е за французойка. Може да ги е слагал да спят, беше станало късно. Възможно е Райън да е бил при него в къщата преди плуването. Той се разбира добре с цялото му семейство. Учи сина му да играе бейзбол.

Кел знаеше това от докладите и само каза:

— Добре.

Имаше още една дата — онази вечер по средата на седмицата, когато Клекнър бе играл разгорещена партия табла по сако и вратовръзка при 80 процента влажност. Мосин се забави няколко минути, докато открие оригиналния доклад от наблюдението. Този път започна с действията на Абакус през двайсет и четири часовия период преди появата му в „Арада“.

— Аха, ето го! — възкликна той.

Кел гледаше втренчено пакета с цигари върху бюрото на Уолинджър. Веднага след този разговор щеше да отиде до чайната между консулството и хотел „Лондр“ и да запали цигара.

— Казвай! — подкани го той.

— Предишната вечер беше прекарал с момиче. Онази, туркинята, Елиф. — Кел беше запомнил името. Силиконова мацка, която обикаляше около бар „Бльо“, за да си търси съпруг. — Тя си тръгва на разсъмване и Райън отива във фитнеса. — Кратка пауза, после се чу: — Божичко!

Кел се приведе напред върху бюрото; вече усещаше в костите си какво се готви да му каже Мосин.

— Познайте къде отива след това, сър.

— Мисля, че знам къде.

— Взема ферибота от Кабаташ.

— За Бююкада?

— Именно.