Чарлс Къминг
По-студената война (13)

13

Масуд Могадам, професор по химия в университета „Шариф“ и директор по търговските въпроси и снабдяването на завода за обогатен уран „Натанц“ край Исфахан, освен това и агент на ЦРУ, вербуван лично от Джим Чейтър през 2009 г., известен на Лангли под кодовото име Айнщайн, се събуди както обикновено малко преди разсъмване.

Сутрините му протичаха по един и същ начин. Без да буди жена си, той си взе душ и си изми зъбите, после коленичи за молитва в дневната на двустайния им апартамент в Северен Техеран. Към седем часа шестгодишният му син Хуман и осемгодишната дъщеря Ширин бяха вече будни. Нарджес, съпругата му, се бе измила и приготвяше закуска в кухнята. Децата бяха достатъчно големи, за да се обличат сами, но и достатъчно малки, за да превръщат семейната трапеза в бойно поле, когато седнеха с родителите си да се хранят. На закуска Масуд и Нарджес обикновено ядяха безквасна питка с бяло сирене и мед, докато децата предпочитаха обикновен хляб на филии, намазани с течен шоколад или сладко от смокини, повечето от които завършваха на пода във вид на купища трохи и лепкави петна. Докато мама и татко пиеха чай, Хуман и Ширин се наливаха с портокалов сок и обсъждаха подигравателно общите си приятели. В осем вече беше време децата да тръгват на училище. Почти винаги майка им ги изпращаше до училищната врата, а Масуд оставаше сам в апартамента.

Всеки ден д-р Могадам отиваше на работа, облечен по един и същ начин — с черни кожени обувки, черен памучен панталон, бяла риза и тъмносиво сако. През зимата добавяше под сакото и пуловер с остро деколте. Под ризата носеше памучна фланелка и практически не сваляше от шията си сребърната верижка, подарък от сестра му Пега, преди да замине за Франкфурт със съпруга си германец през 1998 г. Повечето сутрини, за да избегне чудовищните задръствания, с които се славеше Техеран, Масуд вземаше метрото за „Шариф“ или „Устад Моин“. Въпросния ден обаче той имаше насрочена среща за вечерта в Пардис и му трябваше колата, за да се върне в града след вечеря.

Масуд караше бяло пежо 205, което държеше в подземния гараж на сградата. Той обичаше да се шегува с Нарджес, че единственото място в Техеран, където бе в състояние да развие скорост над 30 километра в час, беше изходната рампа от гаража към улицата. Оттам нататък, подобно на всички жители на града, които пътуваха с колите си за работа, той бе принуден да пълзи по час и нещо в перманентните задръствания. Пежото нямаше климатик и Масуд трябваше да шофира с отворени прозорци, изложен на мръсния околен въздух и убийствения шум на града.

Някои сутрини той си даваше труда да изслуша новините по радиото с неизменния бюлетин за движението по пътищата, но бе стигнал до заключение, че от това няма никакъв смисъл. В Техеран навсякъде се строяха нови станции на метрото и градът беше до такава степен задръстен от автомобили, че единственото спасение беше да кара колкото се може по-агресивно по най-краткия възможен маршрут. Ако напуснеше основните магистрали обаче и навлезеше в местните улички, винаги имаше риск полицията да го отклони заради ремонт на пътя или повреден камион.

Днес смогът над града беше толкова гъст, че закриваше планината Елбрус. Масуд пъхна флашката с музика в уредбата на колата и кликна върху музикалния си избор за деня — „Добре темперираното пиано“. Макар определени тонове и цели фрази да се заглушаваха от шумовете на колата и пътя, той познаваше пиесите наизуст и всеки път откриваше лечебните свойства на музиката на Бах за облекчаване на стреса по вечно задръстеното шосе в горещата лятна утрин.

След близо час Масуд най-после се добра до изходната рампа от „Фазлола Нури“ към „Ядегар-е-Емам“. Беше вече едва на няколкостотин метра от паркинга на университета, но му оставаха още две кръстовища със светофари, а ризата му беше залепнала на гърба от пот. Когато спря на първия светофар, покрай прозореца на колата му мина пешеходец с ментолова цигара в ръка. Ароматът напомни на Масуд за баща му. Някъде далече напред се виждаше пътен полицай, който се опитваше да сложи ред в стълпотворението от коли по шосето. Какофония от клаксони, форсирани двигатели и викове заглушаваше нежните акорди на Бах.

Масуд погледна към дясното странично огледало, за да навлезе в аварийното платно, откъдето след малко щеше да свие към „Хомейнишахр“. На няколко метра зад него се приближаваше мотоциклетист. Ако Масуд свиеше сега, имаше опасност да го закачи. Той погледна отново към него и видя, че на задната седалка на мотоциклета се возеше пътник с каска. По-добре да ги оставя да минат, каза си Масуд.

Мотоциклетът се изравни с него и за изненада на Масуд спря. Пътят напред беше чист, но по някаква причина мотоциклетистът не искаше да продължи. Той се наведе напред и погледна в колата към Масуд; черният визьор на каската му хвърляше слънчеви отблясъци в купето. Масуд го чу да казва нещо — стори му се, че не беше на персийски, — но забрави за него, когато светофарът отпред светна зелено и трябваше да потегли към разклона.

Едва тогава усети как нещо тежко се залепи, сякаш с магнит, за задната врата на колата, навеждайки окачването на една страна като спукана гума. Когато разбра какво се случва, Масуд бе обзет от паника. Мотоциклетът се бе отдалечил, след като пресече пътя на колата му и свърна в насрещното движение. В отчаянието си Масуд посегна към предпазния колан, без дори да загаси двигателя, и прехвърли колана през главата си, докато се опитваше да отвори вратата.

Впоследствие свидетели на взрива разправяха, че д-р Масуд Могадам вече бил стъпил с единия крак на пътното платно, когато взривната вълна го помела заедно с цялата предна част на колата, по чудо без да засегне двигателя. При взрива пострадали и четирима минувачи, включително един клиент на близкото кафене, който в този момент излизал от заведението. Загинал и деветнайсетгодишен велосипедист.