Чарлс Къминг
По-студената война (35)

35

Споменът за тази нощ, застинал като моментна, ярка снимка в съзнанието му, дълго не напусна Кел. Докато прелиташе между Анкара и Истанбул, докато преравяше папка след папка с документи, докато измиташе от кора до кора докладите за Уолинджър и Абакус, той черпеше сили от образа на Рейчъл, от спомените за нея; раздялата им го изпълваше със същия безсилен гняв, както и безкрайното търсене на улики в огромния масив от данни за Клекнър.

Рейчъл си бе тръгнала за Лондон още на другия ден. Кел, заринат в срещи и документи, се чувстваше като човек, заседнал в автобуса в улично задръстване, на когото шофьорът отказваше да отвори вратата между две спирки. Със същия успех той можеше да анализира всички тези доклади, дневниците от наблюдението и разпечатките от кореспонденция в някой от кабинетите на „Воксхол Крос“. Вместо това Амилия го бе оставила в Турция, в готовност внезапно да замине където се наложи, и да се храни с имейли и есемеси от Рейчъл, които с времето все повече оредяваха.

Но това не му пречеше да си върши и работата. Докато измиташе разпечатките от личните имейли на Клекнър, докато слушаше записите от телефонните му разговори, докато гледаше видеоматериали от камерите, поставени в дома му и къде ли не другаде, Кел успя да си състави максимално пълна картина за ежедневието на Абакус. Установи например, че този полов атлет поддържа сексуални връзки с поне пет жени едновременно в Истанбул. Внимателно прочете и всяка дума от кореспонденцията му с Рейчъл, разменена в навечерието на партито за неговия рожден ден в бар „Бльо“, като се взираше да открие между редовете й каквито и да било следи от взаимно привличане. Душейки в личните й дела, макар и с легитимното оправдание, че изпълнява важна държавна задача, Кел се почувства като долен мръсник, който рано или късно щеше да си плати за моралното падение. В същото време алфа-мъжкарят в него се почувства успокоен от констатацията, че каквото и привличане да бе изпитвал Клекнър към нея на погребението, явно междувременно се бе отказал. Той остави настрана информацията за Рейчъл и с облекчение се оттегли от личното й пространство.

Докато преглеждаше списъка с приятелите на Клекнър във Фейсбук, Кел се натъкна на странно съвпадение. Ебру Елдем, двайсет и девет годишната журналистка от „Джумхуриет“, вкарана преди месец в затвора по обвинения в „тероризъм“, се бе познавала твърде отблизо с Клекнър. Освен това тя бе служила — макар и несъзнателно — като източник на информация за Джим Чейтър, снабдявайки го с клюки от коктейли и редакционни съвещания. Чейтър беше побеснял, задето турските власти се бяха отнесли така с нея, и го бе споделил с Уолинджър. Кел се свърза с Елза в Милано и й възложи да хакне неактивния за момента профил на Елдем и да провери дали не бе имала интимна връзка с Клекнър. След два часа Елза му изпрати няколко страници кореспонденция между двамата, от която ясно личеше, че са били любовници.

Кел веднага позвъни на Амилия в Лондон от звукоизолираната стая в Истанбул. Откри я в кабинета й.

— Знаеше ли, че Абакус е имал вземане-даване с една от агентките на Джим Чейтър?

— Да, знаех.

Въодушевлението, което бе изпитал, откривайки връзката между Елдем и Клекнър, се изпари в мига, когато чу незаинтересования тон на отговора й.

— Не ти ли светва лампичка? — попита Кел.

В стаята беше убийствено студено, а той бе забравил да си вземе пуловер.

— А трябваше ли?

Очевидно я бе хванал в кисело настроение или съзнанието й беше заето с други неща. При последната им среща, на обяд в Истанбул, Амилия се бе държала открито и дружелюбно, не като негов шеф, а като приятел. Дори му бе разправила една лична история — как веднъж, докато пазарувала в „Уейтроуз“, се натъкнала на някакъв висш държавен служител от Уайтхол („Нямаш представа колко съжалително изгледа белезите на старомоминската ми самота — джина и сладоледа в кошницата ми…“). Днес обаче от подобна фамилиарност нямаше и следа, тя се държеше троснато и делово, искаше от Кел резултати, а не незначителни подробности от интимния живот на Абакус и някаква си изпаднала в немилост турска журналистка. Той си даде сметка, че това го очакваше за в бъдеще. Ако Амилия му повереше бюрото в Анкара, това щеше да е краят на приятелството им. Тя щеше непрекъснато да му напомня кой е шефът, при всеки опит за самостоятелно мислене щеше да го поставя на мястото му.

— Ами ако е знаел, че Елдем снася на Чейтър, че му подава информация срещу Ердоган? Ами ако нейната идеология е влизала в противоречие с ценностната му система…

По линията се чу шум, който Кел си обясни с раздразнението на Амилия от посоката, която бе взел разговорът. Теории. Предположения. Ами ако? Тя не се интересуваше от такива неща. Кел подозираше, че по някакъв начин се бе досетила за връзката му с Рейчъл; нещо повече: допускаше, че до някаква степен тази връзка му пречи да си върши работата.

— На Хиос ни провървя.

— Адам?

— Да. Съобразително момче. Открил камерата, свалил записа. Слушай сега внимателно. Идентифицирахме мъжа, който е бил на масата с Пол и Цецилия. Онзи с брадата.

— Е, и?

— Прилича на един офицер от СВР. Минасян. Александър Минасян.