Бойд Морисън
Ноевият ковчег (57)

56

Когато Локи излезе от „Оазис“, специалният отряд отвън вече се беше оправил с останалата охрана — неколцина бяха пленили, повечето бяха убити. Командосите също бяха дали жертви — трима души — включително и редник Нол. Щом в центъра получиха сигнал за отмяна на въздушната бомбардировка, хеликоптерите „Блекхоук“, които през цялото време бяха чакали в готовност, долетяха на острова с два взвода военна полиция от Форт Люис на борда. Десетки войници патрулираха терена и търсеха евентуални бегълци. На военните полицаи им трябваше близо час да съберат всичките обитатели на „Оазис“ и да ги изкарат отвън. Стотици замаяни хора седяха под уличните лампи и се чудеха какво се е случило.

Когато задействаха защитната система на бункера, се херметизира цялото пето ниво, затова се забавиха с измъкването на Дилара. Когато я освободиха, Локи я отведе горе, където двамата отделиха няколко минути да се порадват на хладния нощен въздух, преди да се насочат към мястото, където военни медици лекуваха ранените.

Локи вече й беше разказал как Улрик се е затворил в аварийната стая.

— Все още не знаем какво общо има всичко това с Ноевия ковчег — каза тя. — Улрик спомена, че някаква реликва в Ковчега е била източник на приона. Не знам да му вярвам ли, или не.

— Ученият от Центъра за контрол върху болестите ми сподели, че прионът най-вероятно е бил модифициран от суров и необработен материал. Реликвата идеално се вписва в тази версия.

— Значи според теб Улрик казва истината?

— Много скоро ще разберем. Когато накрая изкарат Улрик от леговището му, той ще направи всичко възможно, за да спаси кожата си, включително и като издаде местоположението на Ноевия ковчег. Улрик има дарбата винаги да оцелява.

— Единственото, което искам да знам е, какво се е случило с баща ми.

— Казах им да ме повикат веднага, щом заловят Улрик. Обещавам ти, че ще имаш отговора.

Двамата стигнаха до равна поляна, на която лежаха шестима мъже на носилки. Над тях се бяха надвесили медици, които им превързваха раните и им поставяха системи. Грант стоеше до Търнър, чието ранено рамо беше превързано. Предстоеше да го изпратят в медицинския център на сухопътните сили „Мадиган“ във Форт Люис. Червендалестият капитан беше силно пребледнял.

— Как се чувстваш? — попита го Локи.

— И за по-тежки задачи са ме награждавали с „Пурпурно сърце“ — с изнемощял глас отвърна Търнър.

— Другарите ти свършиха чудесна работа.

— Добре съм ги обучил. И ти също не се справи зле. Добре че те взехме с нас.

— Сега започва трудната част — да разчистим бъркотията.

— Като гледам тези хора, сякаш дори не знаят какво им се е стоварило на главите — каза Грант, докато наблизо кацна друг хеликоптер.

— Повечето от тях наистина не знаят — отвърна Локи. — Доколкото разбирам, те са си мислели, че подлагат вярата им на изпитание или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че не са знаели за плановете на Улрик?

— Сигурен съм, че някои от тях са знаели. На агентите от Вътрешна сигурност ще им трябва време да открият кои са те.

— Но ти изгори всички доказателства — намеси се Търнър. — Улрик ще се измъкне, а нас ще ни замесят в страхотен политически скандал. Тези побъркани фанатици ще стъжнят живота на правителството.

— Едва ли — отвърна Локи. — Аз изгорих само опасния материал. Операторът на стерилизационната камера беше толкова уплашен да не го обвинят за целия заговор, че ни показа стаята, където се съхраняваха доста документи, включително и детайлни планове на лабораторното ниво на бункера. Сред тях нямаше нищо за самото прионно оръжие, но останалите улики са в изобилие.

— И хубавото е — включи се Майлс Бенсън, който тъкмо беше слязъл от кацналия хеликоптер и в момента се приближаваше към тях със своята моторизирана инвалидна количка, — че компанията на Улрик ще поеме възстановяването на щетите, причинени от преследването на камиона във Финикс. Вече се свързах с адвокатите ни и със застрахователната компания. Сега няма да се наложи да удържа парите от дивидентите, които ти се полагат като на съдружник. — Бенсън се усмихна. — Отлична работа.

— Благодаря.

— Изтощен си.

— Бих подремнал няколко часа.

— Мирно! — провикна се един сержант и всички войници наоколо се изпънаха.

— Свободно! — изкомандва бащата на Локи, който сега беше облечен във военен камуфлаж, вместо в изгладената си и безупречна униформа. Локи-старши се приближи и застана до Майлс. Ако се изключеше недъгът на Майлс, на външен вид двамата си приличаха: военна стойка, къси подстрижки, сурови лица. Лесно можеха да ги вземат за братя.

Генералът прикова погледа си към Локи и в същото време се обърна към командосите:

— Отлична работа, момчета. Гордея се с вас.

— Генерал Локи каза, че ти си настоял да участваш в мисията. Вярно ли е? — попита Майлс.

— Той винаги е пръв да участва в някоя глупава авантюра — отвърна генералът. — Някой ден тази черта от характера му ще го погуби. Къде е прионното оръжие?

— Твоето прионно оръжие в момента образува утайка по някои от филтрите в бункера — доволно отвърна Локи.

— Заповедта ми беше да запазите оръжието. Какво стана?

— Сър — обади се Търнър, с изпънато като струна тяло, — оръжието представляваше сериозна заплаха и риск за нашата мисия. Единственият начин да изпълним задачата беше да го изгорим.

Генералът присви очи и попита Локи:

— Вярно ли е?

— И да искаш, и да не искаш, инициативата беше моя.

Генерал Локи свали шапката си и прокара пръсти по косата си.

— Искам да си кажем няколко думи със сина ми насаме.

Докато баща му направи няколко крачки встрани, Локи се наведе към Търнър.

— Не трябваше да го правиш.

— Ние имаме традиция да се грижим един за друг. А сега ти си един от нас. Неофициално.

— Хайде да те качваме на следващия хеликоптер и да те откараме по-далеч оттук — каза Грант и помогна на Търнър да се изправи и да стигне до „Блекхоук“-а.

Локи отиде при генерала, който стоеше твърд като камък, и застана на двайсет сантиметра от него, готов стоически да изслуша какво наказание са му приготвили.

— Ти не се подчини на заповедите ми — отбеляза генералът.

— Не можех да ти позволя да се докопаш до прионното оръжие.

— Пет пари не давам за него. Всъщност дори съм доволен, че си го унищожил.

— Какво? — объркан попита Локи.

— Нали ти казах, че в света няма място за подобни неща.

— Но нали нареди на Търнър…

— Тайлър, аз съм военен и най-важното за мен е да изпълнявам заповедите. На мен ми беше наредено да се овладее биооръжието, затова и предадох заповедта на Търнър. Официално тази част от мисията се провали и ще трябва да се позова на обясненията на Търнър. Неофициално обаче мисля, че си постъпил правилно. За подобно нещо се иска голям кураж.

— Изненадан ли си?

— Не. Чел съм военната ти биография. Достатъчно е впечатляваща, но в Уайт Сендс ти за първи път се изправи срещу мен. Не както когато след колежа зад гърба ми се записа в армията. А лице в лице. Сега, когато виждам как си се представил в бойните действия, впечатленията ми само се потвърдиха.

Локи съвсем не очакваше такъв развой на нещата. Генералът му направи комплимент! Освен съболезнованията, които му беше изразил за смъртта на Карън, за първи път от години Локи чуваше от него положителен коментар.

— Защо не искаше да участвам в мисията? — попита го той.

Генералът въздъхна и отговори:

— Нямаш деца, за да ме разбереш, и на мен ми е тъжно за това. А пък и знаеш в какво положение ме постави… Щях да наредя да спуснат бомбата върху теб.

Дрезгавостта в тона на баща му омекна малко. Локи си даде сметка, че току-що генералът му се беше издигнал в очите. Замисли се върху думите на Дилара за произхода на приона.

— Как би реагирал, ако някъде има още останки от този прион и някой знае къде се намират тези останки?

— Не бих искал да знам нищо, за да не ми се налага официално да предприемам действия — отвърна Локи-старши, — но бих се надявал този някой да постъпи правилно — да унищожи приона.

Локи погледна в очите генерала и кимна.

— Ще го имам предвид.

Двамата тръгнаха обратно към Майлс и Дилара, които все още стояха при медицинския пункт.

— И, Тайлър — каза му за сбогом генералът, — не бъди толкова вироглав и ми се обаждай от време на време. Може би следващия път аз ще се нуждая от помощта ти. — След тези думи той се запъти към командния пункт.

Майлс удивен изгледа Локи.

— Най-накрая се сдобри с него?

Локи само поклати глава, още замаян от разговора, и отвърна:

— Не знам. На първо време — да.

— Значи сега вече можем да разчитаме на връзките му за бизнеса?

Майлс знаеше как да те настъпи по мазола.

— Ако можеш да се възползваш от връзките му, давай — отвърна Локи и вдигна пръст. — Но в такъв случай не ме пиши ръководител на проекта. Мисля, че още не съм готов за такова нещо.

— Отлично. — Майлс потри длани при мисълта за парите, които щяха да потекат към „Гордиън“. — А, щях да забравя. Ейдън ми се обади, докато летях насам. Искаше да му звъннеш. Каза, че има интересни новини за теб. — Майлс подаде на Локи мобилния си телефон. — Докато говориш с него, аз ще обсъдя с генерал Локи перспективите, които „Гордиън“ може да донесе на Програмата за бойните системи на бъдещето. — Той се отдалечи с количката в посока към командния пункт и остави Локи и Дилара сами.

— Само да звънна един телефон — каза Локи на Дилара — и после се връщаме в Сиатъл.

— Добре.

Ейдън вдигна веднага след първото позвъняване.

— Тайлър! Чух, че при теб било доста интересно. Завиждам ти.

— Няма за какво, Ейдън. Чуй ме, в момента съм като пребит и нямам чувство за хумор. Майлс каза, че си имал нещо за мен.

— Така е. Помниш ли онова листче хартия от медальона на Дилара? С буквите К, П и С?

— Книгата от Пещерата на съкровищата. Бях забравил за нея. Откри ли нещо?

— Две групи числа и букви. С помощта на микроскопа от ЦИТ ги разчетохме. Мисля, че става дума за географска ширина и дължина. 122.бггйюЗ, 48.хутсС. — Локи си записа продиктуваните координати и се вгледа в тях.

— Защо ми се струват познати?

— Защото ти самият се намираш точно на 122 градуса западна дължина и 48 градуса северна ширина.

Локи си спомни, че е видял координатите, когато планираха нападението срещу „Оазис“.

— Без да имаме десетичните числа, това може да е навсякъде на този остров. А буквите какво означават?

— Ти ми кажи.

Локи се обърна към Дилара:

— Баща ти кодираше ли записките си?

— Защо питаш?

— Оставил ти е съобщение. — Локи й показа координатите. — Знаеш ли как да го разчетем?

— Мисля, че да. За записките, които не искаше да бъдат четени от други, той използваше специален код. Научи ме на него още като бях малка и аз понякога го използвам за моите записки. Двамата с него сме единствените, които го знаем.

Тя погледна координатите и взе химикалката от Локи, след което задраска буквите една по една и ги замести с числа.

— Благодаря ти, Ейдън. Оттук нататък поемаме ние — каза Локи.

— Обади ми се, като откриете нещо — отвърна Ейдън и затвори.

— Според теб какво може да е това? — попита го Дилара.

— Има само един начин да разберем. — Локи махна на преминаващия покрай тях военен. — Сержант, имам нужда от твоя GPS навигатор.

— Слушам, сър — рапортува изненаданият сержант и му подаде устройството.

Получените координати бяха толкова точни, че най-вероятно също бяха изчислени с помощта на GPS. Локи ги въведе в устройството. Отговорът не беше изненадващ.

— В комплекса е — отвърна той.

Дилара сякаш получи прилив на енергия.

Координатите сочеха на триста метра северно от сегашното им местоположение, към гората, от която Локи беше дошъл, след като преодоля телената ограда.

Двамата влязоха в гората и си проправиха път до мястото с помощта на фенерче. Точно върху самата пресечна координатна точка се извисяваше бор, на възраст поне петстотин години. Черна хралупа в дънера издаваше, че дървото беше горяло няколкократно при горски пожари.

— Навярно го е закопал — каза Дилара. — В края на краищата той също е археолог. Трябва да се върнем и да вземем лопати.

Локи погледна земята, покрита с борови иглички. Ако баща й беше заровил нещо тук преди три години, всички следи бяха заличени. Може би сканиращият подземните недра радар щеше да им помогне.

Той тъкмо се накани да тръгне обратно с Дилара, но в последния момент се спря.

— Защо баща ти би крил нещо тук? — попита той.

— Не знам. Сигурно е било нещо, което не е искал Улрик да намери.

— Ако е дошъл като гост, не смяташ ли, че би било подозрително да се разхожда наляво-надясно с лопата? Със сигурност щяха да го забележат.

— Може би е копал с ръце.

— Само с ръце не би могъл да изкопае дълбока дупка. Ако беше така, щеше да се върне целият в пръст и кръв и пак щеше да се издаде. Улрик щеше да разбере, че му крои нещо.

— Тогава как иначе би могъл да…

Дилара внезапно замълча. Двамата бяха застанали с лице към дървото. Към дървото с кухия дънер.

Локи освети вътрешността на дънера с фенерчето. Вътре имаше само дървени трески и събрала се от дъжда вода. Тогава се извъртя и погледна нагоре. Нещо кръгло се отрази в лъча. Беше тръба-цилиндър с диаметър пет сантиметра, набутана в една от кухините на дънера, допълнително прояден от насекоми. Локи се опита да го стигне, но дланта му беше твърде голяма, за да я промуши в цепнатината.

Ръката на Дилара беше по-тънка и тя напипа тръбата. Трябваха й три опита да издърпа предмета, защото той се беше заклещил здраво в дървесината. Най-накрая обаче успя да го измъкне.

Тръбата беше бяла и дълга около шейсет сантиметра. Върхът беше запечатан херметично. Дилара избърса тръбата с ръкава на ризата си. Пое си дълбоко дъх и я отвори.

На слабата светлина двамата различиха свитък пожълтял пергамент, доста старинен на вид. В центъра на свитъка имаше парче бяла хартия. Дилара внимателно издърпа хартията.

Докато четеше, очите й се напълниха със сълзи. Когато стигна до края, тя вдигна глава към Локи.

— От баща ти ли е? — попита я той.

Дилара кимна.

— Искал е да го намеря. Това е Книгата от Пещерата на съкровищата. Тук пише как да открием Ноевия ковчег.