Бойд Морисън
Ноевият ковчег (3)

2

Лъскавото тяло на лимузината „Хамър“ спря до светлосиния реактивен самолет, паркиран до рампата на летище „Боб Хоуп“ в Бърбанк. Рекс Хейдън отпи поредната глътка от своя коктейл „Блъди Мери“, за да облекчи поне малко ужасния махмурлук, който го измъчваше. Цяла нощ се беше веселил по партита след вечерната премиера на новия му филм. Сега плащаше цената за двете момичета и трите бутилки „Кристъл“. Дори и зад затъмнените стъкла на колата показващото се сутрешно слънце го накара да замижи. Слава богу, че в Бърбанк позволяваха на знаменитости като него да избягват всичките тези досадни процедури с проверките за сигурност.

Сидни щеше да е първата спирка по време на голямото му турне за промоцията на последния му хитов екшън. Обзаведеният по поръчка „Боинг бизнес джет“ нямаше достатъчно гориво, за да стигне до Австралия без презареждане, и трябваше да направят междинно кацане в Хонолулу. Но на борда на самолета не беше никак скучно. Хейдън беше купил модифицирания „Боинг 737“, защото беше най-луксозната машина с крила. Отделна спалня, кухня, обзаведена с всичко, златни елементи по мебелировката, достатъчно място за неговите приятелчета и не на последно място — две знойни стюардеси, които той лично беше подбрал. Истински летящ хотел. Струваше му петдесет милиона долара, но какво от това? Беше си заслужил лукса. Едва на трийсет години, Хейдън вече беше един от най-големите актьори в света. Последният филм му беше спечелил приходи в световен мащаб в размер на над един милиард долара.

Хейдън изля остатъка от питието си и слезе от лимузината, следван от антуража си. Били и Джеймен говореха по телефоните си, а Фиц взе багажа. Зад тях спряха още три коли, в които се возеха хората, отговарящи за кариерата му: неговият агент, човекът за връзки с обществеността, личният му треньор, диетологът и още дузина други.

Пътуването с толкова многобройна група превръщаше самолета в необходимост, но най-хубавото беше, че договорът му предвиждаше филмовото студио да му възстанови всички служебни и пътни разходи по време на турнето.

— Кои чанти да качат на самолета, Рекс? — попита го Фиц. — Или всичките да ги сложат в товарния отсек?

На Хейдън в момента не му беше до глупавите въпроси на Фиц. Махмурлукът му заплашваше да прерасне в гадене. Не можеше да си го позволи тук, право на самолетната писта. Не и пред толкова много хора. Не, трябваше му кофеин.

— По дяволите, Фиц, за какво съм те взел с мен? Май брат ми беше прав за теб. Писна ми да вземам всички решения вместо теб. Качи ги всичките на борда.

Фиц кимна бързо и Хейдън забеляза страха, изписан на лицето му. Добре, може би следващия път щеше да си свърши работата сам.

— Добре, чу го — подвикна Фиц на шофьора. — Погрижи се да се качи целият багаж. Ако пропуснеш и една чанта, после няма да си намериш работа и като шофьор на катафалка.

— Да, сър — отвърна плахо шофьорът и се зае да подава багажа на служителя от летището.

Хейдън се изкачи по стъпалата на трапа и нареди на Манди, едната от стюардесите, да му налее кафе. Били, Джеймен и Фиц тихо седнаха около него, докато останалите пътници заеха местата в предния отсек. Хейдън се отпусна в удобното, тапицирано с агнешка кожа, кресло и съпроводи с поглед отдалечаващата се лимузина. Натисна бутона на интеркома, свързващ го с пилотската кабина.

— Да тръгваме, Джордж.

— Алоха, господин Хейдън — отвърна пилотът. — Ще се позабавлявате ли на островите?

— В Хонолулу няма да слизам от самолета. Така че престани с глупостите. Махаме се оттук. Веднага!

— Да, сър.

Манди затвори вратата-люк. Двигателите на самолета качиха обороти и самолетът потегли към пистата за излитане.

Кофеинът си свърши работата и главоболието го поотпусна. След като се почувства по-добре, Хейдън насочи вниманието си към Манди. Хубаво щеше да си прекара времето в личната спалня през следващите петнайсет часа.

* * *

След като излезе от паркинга на ВИП-терминала, Дан Кътър спря хамъра на „Шърман Уей“ и хвърли шофьорската фуражка на седалката. Слезе от колата и отвори капака, за да изглежда, че има проблем с двигателя. После седна зад волана и включи радиоскенера на честотата на контролната кула, за да подслуша разговорите на диспечерите с насочващия се към пистата за излитане „Боинг 737“.

Качването на чантата на борда на самолета мина по-лесно, отколкото очакваше. Кътър знаеше, че компанията „Крестууд Лимос“ беше предпочитана от Хейдън за наем на лимузини. Трябваше само да се обади в компанията и да отмени резервацията, след което да се появи той. Добре познаваше тези типове, звездите. Те не обръщаха никакво внимание на персонала, никога не питаха дори за имената им. Направо повярваха, че той е техният шофьор, и му наредиха да се качат всички чанти. Така и не видяха, че качи допълнително още една чанта с останалите. Когато онзи дребен шишко Фиц го заплаши, Кътър за миг си представи как с удоволствие прекършва врата на мухльото, само за да му покаже колко незначителен е жалкият му живот. Но после си спомни, че е дошъл с мисия. Визията на правоверния водач. Спомни си за всичко, върху което бяха работили през последните три години. Прекарването на чантата на борда на самолета беше много по-важно.

Предложението да изпробват устройството в самолета на Хейдън беше на Кътър. Дългочасовият презокеански полет най-добре щеше да им свърши работа. Самолетът щеше да потъне на пет километра под водата, така че останките, дори и да ги намереха, никога нямаше да бъдат извадени на повърхността. Освен това щяха да убият с един изстрел два заека. Хейдън от месеци беше трън в очите им и привличаше нежелано внимание към каузата им. А и пресата щеше да полудее от катастрофата на самолета на една от най-големите световни филмови звезди. Перфектна акция за отвличане на вниманието.

Прекарването на устройството на борда на обикновен пътнически самолет щеше да е много по-рисковано. Като подлежащ на проверка багаж, чантата щеше да е извън контрола му през повечето време. Много неща можеха да се объркат. Можеше да открият устройството или поради някаква причина просто да го качат на друг самолет. На всичкото отгоре човекът, който носеше чантата, трябваше да се качи с нея на самолета. От съображения за сигурност авиокомпаниите редовно изхвърляха багажа на пътник, който не се окажеше на борда. В случая със самолета на Хейдън Кътър сам се беше уверил, че товарят чантата в самолета, и сега му оставаше само да види как боингът ще излети, докато самият той е в пълна безопасност.

Кулата даде разрешение на самолета да рулира до пистата за излитане. Точно навреме, както Кътър и предполагаше. Ако бяха закъснели дори и малко, Хейдън щеше да побеснее. Хора като него си въобразяваха, че светът се върти около тях.

Настъпи моментът. Той разтвори мобилния телефон и влезе в телефонния указател. Намери името, което сам беше записал: „Нов свят“. Натисна зеления бутон за набиране. След три позвънявания се чу прищракване — телефонът от другата страна на линията се включи. Последвалите три пиукания едно след друго бяха сигнал, че устройството в търбуха на боинга се е задействало. Кътър затвори и прибра телефона в джоба си.

Самолетът се спря в началото на полосата. По скенера Кътър чу от кулата:

— Полет Н-348 Зулу, тук е кулата на Бърбанк. Бъдете в готовност и изчакайте да се свържем с вас отново.

— Прието, кула. Какъв е проблемът?

— Имаме разливане на гориво върху пистата. Една цистерна е протекла.

— Колко ще трябва да чакаме? На шефа ми няма да му хареса.

— Още не знам.

— Да се върна ли при рампата?

— Не още. Ще ви държа в течение.

— Ясно.

Кътър се втренчи в застиналия „737“. Беше ужасен, не вярваше на очите си. Идеше му да се самобичува, задето беше активирал устройството, преди да са дали на самолета разрешение за излитане. Едно по-продължително забавяне щеше да е катастрофа. Времето беше идеално, поради което той не беше очаквал отлагане на полета. Но сега, след като устройството вече беше активирано, връщане назад нямаше. Ако самолетът се върнеше при рампата, щеше да му се наложи да свали устройството по някакъв начин. Това щеше да е крайно трудно и проблематично, и не по-малко опасно. Така или иначе всеки контакт с устройството вече беше смъртоносен. Докато самолетът продължаваше да стои на пистата, той беше безпомощен. Затова направи единственото, което му оставаше. Помоли се.

Кътър се подпря на волана, затвори очи и стисна длани за молитва. Помоли се с цялото си сърце мисията да продължи успешно. Бог нямаше да го изостави. Вярата му щеше да надделее.

През целия си живот Кътър беше убеден, че неговото призвание е да служи на една по-велика цел, за която той беше готов да даде живота си. Както бяха готови да се жертват всичките му братя. Но чак след като напусна армията, където беше придобил уменията, необходими му, за да изпълни Божия план, той разбра коя е тази велика цел. Той се закле и се отдаде напълно на тази кауза. Деянията, които Кътър беше извършил в името на по-добро бъдеще, може би щяха да се сторят варварски на неверниците, но неговата душа беше чиста. Единственото, което имаше значение, беше крайната цел.

Сега постигането на тази крайна цел, изглежда, бе поставено под въпрос, но Кътър нямаше никакви съмнения. Той си оставаше пламенен вярващ. Молитвите му щяха да бъдат чути.

След четирийсет минути чакане чудото се случи. Радиостанцията на кулата отново се включи:

— Полет Н-348 Зулу, тук е кулата. Разлятото гориво е изчистено. Можете да излитате.

— Благодаря ви, кула. Току-що ме спасихте от уволнение.

— Няма проблем, Джордж. Приятно прекарване в Сидни.

Две минути след това самолетът с ръмжащи двигатели се устреми по полосата. Докато гледаше как боингът се извисява над планините и взема курс на запад, Кътър затвори капака на „Хамъра“ и отново седна зад волана. За пръв път през този ден той се усмихна. Бог беше с него.