Бойд Морисън
Ноевият ковчег (27)

26

Порталът на Центъра за инженерни тестове на „Гордиън“, ЦИТ, намиращ се в покрайнините на Финикс, сякаш беше направен да издържи сблъсък с танк. Бетонната будка на охраната беше изградена между две огромни стоманени порти-решетки, които се отваряха с плъзгане по направляващи релси. Триметровата мрежеста ограда с бодлива тел отгоре обхващаше пространството от портала и ограждаше целия обект. Дан Кътър беше виждал подобни мерки за сигурност само в атомните електроцентрали. Но на него нямаше да му се наложи да си пробива път със сила през тези внушителни препятствия. Беше си уредил да го пуснат открито.

Кътър спря с колата пред будката на охраната и свали стъклото. Макар и да беше едва девет сутринта, отвън проникна знойна жега. Мъжът на седалката до него, Бърт Симкинс, свали тъмните си очила, за да сравнят физиономията му с тази на снимката на фалшивия пропуск.

— Документите за проверка, моля — каза пазачът, въоръжен с деветмилиметров глок в кобур на бедрото. Кътър знаеше, че в будката се съхранява и автоматично оръжие.

Кътър се усмихна и му подаде пропуска, който бяха скалъпили предния ден. Двамата следователи от Националния борд за сигурност на транспорта, за които се представяха, бяха очаквани в ЦИТ, но не по-рано от следобед.

Пазачът внимателно разгледа пропуска и го сравни с разпечатката, която държеше. Кътър очакваше подобно нещо и затова беше прибягнал до кражбата на пропуските. Щом пазачът провери имената в списъка, той внимателно се вгледа в лицата на двамата. Този не беше обичайното частно ченге. Беше добре обучен. Кътър остана впечатлен. Но никой нямаше да разбере, че пропуските не са истински.

Доволен, пазачът им върна документите и отвори портата.

— Трети хангар. Паркирайте на южната страна.

Кътър вкара колата вътре и подкара по пътя, оттам в тунел, който минаваше под единайсеткилометровата изпитателна овална писта. Пистата беше толкова дълга, че се виеше покрай всички сгради и обекти, включително самолетната писта и хангарите. Високият десет метра тунел беше изграден с цел в него да се вкарват големи превозни средства и други машини, подлежащи на изпитания, без в същото време да се нарушават самите изпитания отгоре на пистата.

Щом излязоха от тунела, видяха три масивни сгради с многобройни врати на гаражи във всяка от тях. Кътър беше изучил внимателно схемата и разположението на сградите в ЦИТ от самия сайт на „Гордиън“. Центърът разполагаше с лаборатории за тестване на превозни средства, със закрити полигони за симулиране на катастрофи, камери, в които се имитираха всякакви метеорологични условия, както и инсталации от типа „обърната капка“, каквото и да означаваше това. До тях се помещаваха откритият полигон за симулиране на удари, мокър и сух полигон за имитация на хлъзгане, четиристотин декара грунтова писта и полоса с препятствия за офроуд тестване.

В далечината Кътър различи очертанията на червена кола, която се движеше по пистата с над сто и петдесет километра в час. Пред последната сграда се бяха събрали и разговаряха работници, а до тях беше паркиран най-големият камион, който някога беше виждал през живота си. Отстрани на машината беше изписано „Либхер“.

Кътър продължи по обслужващото шосе още сто и петдесет метра, докато доближи до подредените в редица пет хангара, всеки от които беше достатъчно голям да побере „Боинг-747“. Той паркира пред третия тъкмо когато всъдеход с осемнайсет колела мина покрай него, следван от камион, оборудван с кран. Върху откритата платформа на камиона беше натоварен изкривен и силно повреден самолетен двигател. Навярно това бяха останки от мястото на катастрофата. Тези хора работеха бързо, което беше само от полза за Кътър. Медиите вдигнаха голям шум за смъртта на Хейдън, това беше най-обсъжданата трагедия след смъртта на принцеса Даяна. Рекс Хейдън не само беше голяма филмова звезда, но той умело беше дирижирал своята знаменитост и сключил редица изгодни договори, благодарение на които личното му състояние беше близо един милиард долара. Това го правеше опасен враг на Светата църква на хидронастията. Кътър блажено си представи как тялото на актьора се е разпаднало в агония.

Камионите завиха зад ъгъла и се скриха от погледа му.

Десетки цивилни коли бяха паркирани в редица до сградата, което означаваше, че Кътър и Симкинс щяха да са само двама от множеството работни пчелички и щяха да останат незабелязани в шумотевицата.

Те слязоха и се запътиха към вратата, охранявана от двама мъже в полицейски униформи с емблемата на шерифския отдел на окръг Марикопа. Всеки от тях беше въоръжен с автомат АР-15.

Единственото, което Кътър не харесваше в мисията, бе, че се налагаше да бъдат невъоръжени. Ако някой забележеше, че следователите от НБСТ носеха пистолети, щяха да последват неприятни въпроси. А и в тази горещина дебелите палта и сака бяха изключени. Оръжието щеше да стърчи изпод леките дрехи. Затова той и Симкинс не бяха въоръжени.

Не очакваше да им потрябва оръжие. Задачата им беше да открият куфарчето и да го изнесат скришно, преди разследващите да са разбрали, че в него се съдържа биооръжието, задействано на самолета на Хейдън. Планът му беше да се възползва от правомощията си като следовател от НБСТ, временно преотстъпен от Министерството на правосъдието, специално за случая, за да отнесе със себе си куфарчето за последващи анализи.

Кътър прецени на око полицаите, които изглеждаха отегчени от дежурството. Ако му потрябваше оръжие, сега знаеше точно откъде да си го набави.

Кътър и Симкинс показаха удостоверенията си отново и полицаите ги пропуснаха. Кътър свали слънчевите си очила и остави зрението му да се адаптира към тъмния интериор.

Масивните врати в другия край на хангара тъкмо се затваряха, след като през тях вече бяха минали двата тежки камиона. Машините чакаха в другия край, докато им дадат инструкции къде да разтоварят.

Из огромното пространство на хангара в различните му краища на групички се бяха скупчили поне седемдесет и пет души. В средата на хангара беше сглобена рамката на самолетния фюзелаж. От нея вече висяха няколко парчета от разбилия се „Боинг“. Останалите парчета бяха внимателно подредени на пода до рамката и чакаха оглед.

Съдържанието на самолета — седалки, багаж, дрехи, шкафове и маси — бяха акуратно поставени в редици по протежение на срещуположната стена. Кътър беше получил достъп до системата „Джи-Таг“ чрез компютърната система на Националния браншови институт по телекомуникации — НБСТ, благодарение на двамата следователи от НБСТ, които лежаха мъртви в един мотел във Финикс. След като претърси базата с данни, той откри фотография на стоманеното куфарче, в което се намираше устройството. То беше непокътнато и натоварено на камион, който по график трябваше да е пристигнал в ЦИТ сутринта. Трябваше да е някъде в този район.

— Ти се заеми с другия край — каза Кътър на Симкинс. — И тръгни към мен. Старай се да не говориш с никого. Ако забележиш куфарчето, не го пипай. Ела при мен и двамата ще измислим начин да го вземем.

— Ами ако не е тук? — попита Симкинс.

— Тогава ще чакаме пристигането на следващия камион. — Кътър беше доволен от себе си. Така всичко щеше да е много по-лесно, отколкото ако бяха отишли в пустинята да търсят куфарчето. Нека федералните да свършат трудната част от работата, а той само ще им го вземе от ръцете.

Когато чу клаксона на камиона, който даде на заден ход, Кътър се обърна. В края на редицата с останки, на около трийсетина метра от него, чернокож мъж в опъната по мускулестото му тяло тениска, вдигна ръка. Камионът спря и чернокожият, който явно беше някакъв ръководител, инструктира двама души да отворят задните врати на камиона. Група работници се строи в линия и внимателно започна да разтоварва останките, подавайки ги от ръце на ръце, докато началникът им даваше нареждания.

Куфарчето можеше да е в тази пратка, но вниманието на Кътър не беше насочено към съдържанието на камиона. Вместо това той още по-съсредоточено се вгледа в чернокожия мъж. Този глас. Не можеше да го сбърка с никой друг. Разбира се, беше го чувал по телевизията, когато той беше състезател по кеч, но не това беше причината Кътър да се абстрахира от всички останали шумове и да се фокусира върху него.

Мъжът се обърна и Кътър почувства как в собственото му тяло се пробуди стара омраза и вражда. Беше служил с този човек в полка на „рейнджърите“. Грант Уестфийлд — електроинженер, бивш състезател по кеч по прякор Пламъка и бивш командос от специалните сили — беше причината Кътър да бъде уволнен от армията и принизен до това, което беше днес.

Кътър се отвърна бързо, за да не бъде разпознат. Нямаше начин Уестфийлд да очаква появата му тук, но след като той командваше разследването, плановете на Кътър се нуждаеха от сериозна промяна.

Изведнъж се оказа, че мисията далеч нямаше да е толкова лесна, колкото бе очаквал.