Бойд Морисън
Ноевият ковчег (24)

23

Фармакологът Дейвид Дийл се събуди целият плувнал в пот. Отвори очи и примижа, след което огледа оскъдно обзаведената стая, в която беше затворен като част от последната фаза на посвещаването му в Десето ниво. Освен леглото с тънкото одеяло и чаршафа, единствените други мебели в стаята бяха метално бюро, един стол и бленуваната Последна глава от Светата църква на хидронастията. Мивката и тоалетната бяха разположени в ниша. Дебелата врата беше единственият изход от стаята, която беше с площ не повече от три квадратни метра.

Контакт с външни хора се осъществяваше единствено когато му носеха храна три пъти на ден през последните шест дни от посвещаването, на което се подлагаха всички хидронасти. Като верен следовник от Девето ниво, той беше определен като благонадежден и полезен едва преди два дена и беше изпратен със самолет на Оркас Айлънд за Ритуала, както беше известна церемонията. Общо посветените в Десето ниво бяха само триста души в цялата църква и той се чувстваше като богоизбран, че е бил поканен да постигне крайната цел.

Дийл беше преминавал през всяко от нивата до голяма степен по подобен начин, но последното ниво беше най-напрегнато и най-духовно. Той беше чел и препрочитал Последната глава, докато не я запомни наизуст. Изведнъж всичко, което беше чел в Библията, придобиваше смисъл. Сякаш душата му беше затънала в пясъчна пустиня и учението на духовния водач Себастиан Улрик го беше измъкнало оттам и го беше излекувало с мъдрите си и красиви слова.

Той съзнаваше, че изолацията е важна част от Ритуала и затова се примиряваше с лекота с нея. Облечен само в чисто бяла роба, той беше погълнат и проникнат от духовните видения.

Тъй като нямаше часовник в себе си, Дийл не знаеше колко време е минало след вечерята му, но това време му беше стигнало да прочете Последната глава отново до средата. Могъщата сила на думите изпълни съзнанието му, докато не усети как душата му се издига над нормалните физически граници. Усещането за безтегловност беше първият признак за спохождащата го визия и той с плам зачака нейното идване.

Тогава в мозъка му блесна мощна светлина, което го накара да падне на леглото. Когато отвори очи, силните проблясъци бяха изчезнали. Бяха му казали, че Последната глава не е цялата истина, че визиите са неговите лични възприятия за значението на Последната глава и че всеки посветен от Десето ниво беше носител на своята собствена Истина. Ето защо той така силно искаше да види още една визия — за да разкрие и последните пластове на Истината.

И тя дойде. Със звуците, светлините, думите. Бяха му говорили за едно ново начало на земята, за начало, в което той щеше да играе важна роля. Това беше най-красивото нещо, което Дийл беше изпитвал или преживявал.

Докато галеше гърба на Светлана Петровна, Себастиан Улрик наблюдаваше Дейвид Дийл на трите монитора и изражението на екстаз върху лицето му беше достатъчно, за да разбере всичко. Поредната овчица беше влязла в кошарата — в лоното на неговата църква.

— Обожавам да ги гледам — каза Петровна с лекия си славянски акцент, подпряла се на бюрото на Улрик. — Толкова е секси. Властта, контролът. — Тя прокара ръка по косата на Улрик и го накара да настръхне от предвкусването на удоволствието.

— Мислех, че сме приключили с индоктринациите — продължи Петровна. — Нали планираната бройка беше триста души? Почти поравно сме разделени на мъже и жени. Защо ни е този човек?

— Той притежава специални умения. Умения, които се надявах Уотсън да приложи за благото на проекта. След като Уотсън го няма, си казах, че ще е разумно да го заместя с някой друг.

— Ти наистина си много мъдър. Това е една от причините да те обичам.

Веднага след като Улрик беше замислил създаването на Светата църква на хидронастията още преди десет години, той започна да обикаля из университетите и да привлича най-добрите и обещаващи учени, инженери и мислители. Вербуването на мъжете и жените, в които той виждаше бъдещите послушници на неговата църква, беше продължително и трудно. Трябваше да открие у тях необходимата комбинация от интелект и възприемчивост към неговата философия.

Процесът на индоктринация беше доразвит и усъвършенстван през годините. В началото посвещаваните дори не знаеха, че става въпрос за някаква църква. Всичко се ограничаваше до постигането на една обща цел за по-добра планета, за премахване на човешкото страдание и безогледното пилеене на природните ресурси.

След като вечеряха заедно с тях и пиеха вино, ги водеха в някое от именията на църквата в плажен курорт: Мауи, Бахамите, Акапулко. Там се грижеха за тях не само да прекарат добре почивката си, но им организираха и дискусии на тема как да подобрят човечеството. Ако посвещаваните продължаваха да демонстрират желание да следват целите, които си поставяше църквата на Улрик, следващата стъпка беше пътуването им до Оркас Айлънд.

Когато пристигнеха на острова, те биваха помолени да подпишат споразумение за неразгласяване на информация. Санкциите за нарушаването му бяха толкова тежки, че подписалият го щеше да бъде принуден да живее като бедняк през остатъка от живота си. Целта на това споразумение беше да попречи на недоволните да огласят практиките и методите на църквата. За никой не се правеше изключение. Който откажеше да подпише, тутакси биваше изгонван от имението и Улрик спираше да се интересува от него — този тип хора така или иначе нямаше да са от полза за каузата.

Следваше истинското изпитание — посвещаването в ниво. Дейвид Дийл в момента преминаваше изпитания за Десето ниво — нивото, което се съпровождаше с най-драстични изменения в психиката и мисленето на посвещавания. Всеки стигаше до Десето ниво за различен период от време. Улрик се нуждаеше от фармаколог в своя Нов свят. Беше очаквал това да е Уотсън, но той го предаде. Дийл беше следващият поред и затова в момента ученият се беше втренчил като хипнотизиран в холограмата, прожектирана в стаята.

Апаратурата беше последна дума на техниката, с проектори, скрити в различни ъгли на стаята. Във въздуха се пускаше лек дим, едва видим за човешкото око, за да може лазерът да прожектира върху него. Наркотиците, разработени в компанията на Улрик и вкарани в храната на Дийл, правеха учения по-податлив към внушението, че образите са продукт на неговото собствено въображение и мислене, а не на някаква си техника.

Всички тези процедури бяха необходими, за да се създаде усещането, че посвещаваните преживяват най-спиритическите и духовни моменти в живота си. Разбира се, имаше и рискове, свързани с този толкова напрегнат процес. По време на една от сесиите братът на Рекс Хейдън получи инфаркт и почина. Аутопсията показа вроден порок на сърцето. Улрик беше благодарен на съдбата, че този човек не оживя, защото щеше да бъде един болнав и нестабилен член на Новия свят.

След този трагичен случай Рекс Хейдън беше неуморим в усилията си да извади на светло дейността на църквата, която той обвиняваше за смъртта на брат си. Идеята на Кътър да изпробват Аркон-Б в самолета на Хейдън беше наказание за намесата на филмовата звезда в делата на църквата.

При останалите послушници на Улрик ефектът от посвещаването беше огромен. Малцина излизаха от тези стаи със съмнение, че не са прозрели духа, който да ги напътства към по-добър живот. Онези, които все още си задаваха въпроси какво точно се е случило с тях, или биваха отлъчвани от църквата, или биваха окончателно премахвани, ако продължаваха да упорстват в неверието си.

Някак си необяснимо Сам Уотсън беше успял да се изплъзне от внимателно разработената система на подбор. Ето защо Улрик беше принуден да проведе лабораторната демонстрация, за да подсили лоялността на хората си. Така или иначе, когато удареше часът, те щяха да му се подчинят.

На вратата на кабинета му се почука. Той спокойно изключи мониторите, уверен, че екипът по индоктринацията почти си е свършил работата.

— Влез!

В кабинета влезе Дан Кътър и се закова пред бюрото на Улрик. Внимаваше да не погледне към Светлана, която се беше изтегнала в креслото отстрани на бюрото.

— Сър, Олсън нямаше успех — каза Кътър.

— Какво стана? — попита Улрик с равен тон. Нямаше нужда да показва гнева си.

— При „Космическата игла“ е имало престрелка. И двамата с Кейтс са мъртви, а сиатълската полиция и ФБР са започнали разследване.

Улрик не си направи труда да попита дали двамата са били заловени и разпитвани, преди да умрат. Никой от тях не би позволил това да се случи.

— Някоя от нашите мишени беше ли убита или ранена?

— Не, сър. Локи и Кенър са още живи. Да изпратя ли друг екип да ги ликвидира?

Кътър си беше Кътър. Човек на действието. Но понякога бездействието беше най-добрата тактика.

— Не, вече е твърде късно. Те ще са с охрана. На този етап опитите за ликвидация няма да са продуктивни. Освен това вече сме задействали резервния план.

Локи беше по-умен и хитър, отколкото Улрик го мислеше. Беше успял да оцелее след две покушения над живота му. Явно също беше човек на действието.

— А за петъка? — попита Кътър. — Може би трябва да променим…

— Нищо няма да променяме! — избухна Улрик и веднага се овладя. — Няма да позволим на някакви незначителни грешки в изпълнението да изменят нашия дълго обмислян и разработван план. И няма да позволим на Тайлър Локи да ни диктува ходовете. Обаче не бива да му позволяваме и да открие, и да дешифрира съдържимото в устройството, което използвахме в самолета на Хейдън. Готов ли си с твоята операция?

— Да, сър. Ще изпълня мисията лично, заедно с най-добрия си човек. Според разузнаването, с което разполагаме, голяма част от парчетата вече са преместени от мястото на катастрофата в комплекса ЦИТ на „Гордиън“ във Финикс. Там би трябвало да открием устройството. Ще започнем търсенето утре сутринта.

— Добре. Щом го приберете, го унищожете. Така те няма да разполагат с никакви следи, за да разберат за плана ни и крайната ни цел.

Кътър кимна, като отново избягна да погледне Светлана, и излезе.

— Харесвам го — каза тя. — Той е кораво момче. Като Рамбо. Вярно ли е това, което чух за него?

— За неговата травма ли? — Въпреки че Кътър беше негов шеф на сигурността от години, Светлана питаше за пръв път за това.

Тя кимна.

— Вярно е. Това е и една от причините да е толкова ценен кадър за мен. И защо питаш?

Тя повдигна вежда и стана от креслото. Промъкна се до Улрик и седна в скута му.

— Можеш да не се тревожиш за конкуренцията. — Тя го целуна леко по бузата, после по челото. — А сега ми кажи какви са ти плановете за вечерта — попита го Светлана и го целуна по устните.

Улрик за сетен път се увери, че е избрал идеалната жена, която да му бъде компания в Новия свят.