Бойд Морисън
Ноевият ковчег (4)

3

Вятърът брулеше хеликоптерната площадка на нефтената платформа „Скотия-1“. Конусът на ветропоказателя беше опънат право на изток. Разположени на триста и петдесет километра от брега на Нюфаундленд, подводните плата „Гранд Банкс“ бяха известни с едни от най-суровите в света метеорологични условия, но ветровете със скорост четирийсет и пет километра в час и четириметровите вълни тук не се смятаха за ураган, а за нещо обичайно. Тайлър Локи се чудеше що за ентусиаст се е осмелил да го посети.

Подпря се на парапета в очакване на транспортния хеликоптер „Сикорски“, който щеше да се появи всеки момент. От машината все още нямаше следа. Локи вдигна ципа на коженото си яке, за да се предпази от студа, и вдиша от солената миризма на океан и суров петрол, с която беше пропита цялата платформа.

Откакто беше пристигнал преди шест дни, нямаше почти никакво свободно време. Затова всеки, макар и кратък миг, в който можеше да се наслаждава на обширния Атлантически океан, беше добре дошъл за него. Трябваха му само няколко минути и той се зареждаше отново с енергия. Не беше от хората, които можеха по цял ден да седят пред телевизора и да гледат филми. Неговата страст беше да се потопи в поредния си проект, работейки без прекъсване, докато разреши проблема. Потребността му да бъде непрекъснато зает с нещо беше продукт на трудовата етика, на която баща му го беше приучил от малък. Тази потребност беше единственото, което жена му Карън така и не успя да промени в него. „Догодина — все й обещаваше той. — Догодина ще направим голямата ваканция.“

Той беше потънал в мислите си. Старото чувство на съжаление отново подаваше уродливата си физиономия и той несъзнателно посегна към венчалната халка. Чак когато докосна пръста си, си спомни, че я е свалил. Бързо отдръпна ръката си, защото видя един от персонала — ниският и жилест Ал Диц, да се приближава към него. Висок метър и осемдесет и пет, с масивно тяло и тегло сто килограма, когато за последно се беше мерил, Локи беше като гигант до дребния работник.

— Добър ден, Тайлър — поздрави го Диц през силния вятър. — Дойде да видиш кацането на хеликоптера ли?

— Здрасти, Ал. Чакам гости. Знаеш ли дали Дилара Кенър е на борда?

Диц поклати глава.

— Съжалявам, не знам. Известно ми е само, че днес имат петима пътници. Защо не изчакаш вътре, а аз ще я доведа при теб, когато пристигнат.

— Няма проблем. Последната ми работа беше в една срутена мина в Западна Вирджиния. След седмица дишане на въглищен прах съм свикнал. Дори температурата да е минус четирийсет, но аз пак ще искам да съм навън. А и тя беше любезна да се качи на хеликоптера за срещата си с мен — смятам да й върна жеста, като я посрещна тук.

— Всеки момент ще кацнат. Знаеш ли, ако тя не е в хеликоптера, ще се забави доста. По график небето ще остане затворено за полети поне двайсет и четири часа. — Диц махна и отиде да се приготви за кацането.

Локи беше чул метеорологичната прогноза и разбираше за какво говореше Диц. След около час се очакваше вятърът да утихне и над океана да се спусне мъгла, която щеше да направи кацането невъзможно. Той забеляза от запад да се приближава формация от облаци, а точно под тях, на около седем километра, една яхта бавно пореше океана. Бяла, дълга поне двайсет и пет метра, истинска красавица. Вероятно „Лърсен“ или „Уестпорт“. Но защо тази яхта беше насред „Гранд Банкс“? Плавателният съд не бързаше за никъде.

Локи нямаше никаква представа и защо една археоложка беше толкова нетърпелива да се срещне с него. До такава степен, че бе готова да лети с хеликоптер дотук. През последните няколко дни тя неколкократно се беше обаждала в централата на „Гордиън“ и когато Локи си взе малко почивка от работата на платформата, й върна обаждането. От нея успя да разбере само, че е преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и трябва незабавно да го види.

Когато той й каза, че от „Скотия-1“ заминава направо за Норвегия, тя настоя да го види, преди да замине. „Единственият начин това да стане — отвърнал й бе той шеговито, — е да вземете двучасовия полет до плаващата сонда.“ За негова изненада тя се хвана за идеята като удавник за сламка и се съгласи на пътуването. Дори беше готова да плати скандално скъпия билет за хеликоптера. Когато я попита защо, тя спомена само, че било въпрос на живот и смърт. Не приемала „не“ за отговор. Подобна мистерия щеше да го поотвлече малко и да разнообрази сивото му ежедневие. Ето защо накрая отстъпи и уреди разрешение от управителя на платформата за нейното посещение.

За да е сигурен, че Дилара не го баламосва, Локи провери сайта на Калифорнийския университет и откри там фотографията на красива брюнетка на около трийсет — трийсет и пет години. Тя имаше високи скули, пленителни кафяви очи и непринудена усмивка. От снимката й Локи доби впечатление за интелект и компетентност. Направи обаче грешката да я покаже на Грант Уестфийлд, неговия най-добър приятел и сегашен електроинженер на проекта. Грант веднага направи неприличен коментар защо Локи наистина трябва да се види с нея. Локи не отговори нищо, но трябваше да признае, че красотата й само подсилваше интригата.

Диц, който държеше два мигащи в червено семафора, отиде до ръба на площадката за кацане, близо до Локи. Посочи в небето срещу тях и каза:

— Ето го. Точно навреме.

На фона на сивите облаци Локи забеляза точка, която бързо се приближаваше и увеличаваше размера си. Миг по-късно вече се чуваше шумът от въртенето на витлата на хеликоптера. Точката продължи да се разраства и придоби познатите очертания на деветнайсетместния „Сикорски“ — товарното конче на петролните полета на Нюфаундленд.

Сигурен беше, че Дилара се намира на хеликоптера. По телефона беше категорична, че за нищо на света няма да изпусне полета, и Локи й повярва. Звучеше уверено — като жена, която не бива да се подценява.

На по-малко от километър от платформата пилотът намали скоростта, за да извърши кацането на площадката, когато от десния турбинен двигател в горната част на машината започна да излиза дим.

Локи ахна от изненада.

— Какво, по дяволите…?

Тогава с ужас осъзна какво ще се случи.

Побиха го ледени тръпки.

— Видя ли това? — попита Диц развълнувано.

Преди Локи да отговори, двигателят беше разкъсан от експлозия. Взривната вълна разхвърли парчета метал назад към опашния ротор.

— Мамка му! — извика Диц.

Локи вече тичаше натам.

— Ще се разбият! — извика той. — Ела!

Той скочи на хеликоптерната площадка и се втурна към другия край, следван от Диц. Също като гръмотевица след проблеснала на небето светкавица, тътенът отекна силно секунди след експлозията. Докато тичаше по площадката, означена с огромна буква „Н“, Локи видя с очите си шокиращото разрушение на хеликоптера.

Две от перките на опашния ротор се откъснаха, а останалите се забиха със страшна сила в задната част на корпуса. Мощната центробежна сила на все още непокътнатия главен ротор развъртя хеликоптера и го вкара в тесен свредел.

Локи искаше да стори нещо, но вече бе твърде късно да се помогне на пострадалите. Той се спря на ръба на платформата, откъдето се виждаше хеликоптерът. Диц дотърча до него, запъхтян от тичането.

Хеликоптерът не потъна веднага в океана. Опашката описа няколко кръга във въздуха, докато предната част се килна надолу. Само опитен пилот можеше да овладее смъртно наранената машина.

Локи почувства искрица надежда. Ако хеликоптерът не се удареше във водната повърхност много силно, все още имаше шанс пътниците да излязат живи.

— Обречени са — каза Диц.

— Не, ще оцелеят — отвърна Локи, но като че не беше много убеден в думите си.

Когато машината се снижи на няколко десетки метри във въздуха, тя изведнъж спря пикирането към океана. Точно преди да цопне във водата, тя се наклони настрани и витлата на основния ротор разбърка повърхността като гигантски миксер, разтрошиха се и се разлетяха наоколо.

Хеликоптерът се озова на повърхността, полегнал върху десния си борд.

— Те са в капан вътре! — възкликна Диц.

— Хайде! — каза Локи на себе си и в същото време си представи усмихнатото лице на Дилара Кенър. Беше стиснал челюсти толкова силно, че му се стори, че ще си счупи зъбите. — Хайде! Излезте оттам!

Сякаш в отговор на неговия зов вратата на потъващия хеликоптер се отвори с плъзгане. Четирима души в яркожълти спасителни костюми се озоваха във водата. Само четирима.

Диц насочи семафорите към хеликоптера и попита:

— А къде са останалите?

— Излизайте оттам! — закрещя Локи.

Носът на „Сикорски“ потъна под водата, потопен от високите вълни. Водата нахлу в него през отворената врата. Опашката щръкна право нагоре и след малко изчезна под вълните.

Локи продължи да гледа като хипнотизиран към мястото, където потъна хеликоптерът. Все очакваше да види и останалите пътници. Секундите се точеха като часове.

И точно когато вече беше ясно, че никой не би могъл да изплува от потъналата машина, върху вълните изникнаха още три спасителни костюма. Седем оцелели. При петима пътници и двама пилоти екипаж това означаваше седем от седем. Всички бяха живи.

Локи плесна радостно с ръце. Диц се беше ухилил до ушите.

— Какви късметлии само! — извика Ал, докато наблюдаваше хората на повърхността.

Локи поклати глава. Чак не му се вярваше как им се беше усмихнало щастието. Беше виждал последиците от две катастрофи на хеликоптери в Ирак. И при двете нямаше оцелели. Но за пътниците на „Сикорски“ премеждията все още не бяха свършили.

— Водата сигурно е леденостудена — отбеляза той. — Няма да издържат дълго дори и със спасителните костюми.

Усмивката на Диц помръкна.

— Сигурен съм, че Фин вече се обажда на бреговата охрана…

Локи го прекъсна. Чувстваше как времето ги притиска.

— Прекалено далече са. И не забравяй за мъглата.

— Тогава как ще ги извадим? Искаш да кажеш, че преживяха катастрофата, за да загинат във водата?

— Няма да загинат, ако успеем да им помогнем.

Локи беше единственият на „Скотия-1“ с опит в спасяването при авиационни катастрофи. Трябваше да убеди ръководителя на платформата Роджър Фин, че нямат време да чакат от бреговата охрана да изпратят спасителен хеликоптер. Нямаше да му е лесно да го убеди, защото Локи беше нает от компанията собственик на платформата и Фин не можеше да го понася.

— Дръж ги под око — каза Локи на Диц и затича към стълбите.

— Къде отиваш? — провикна се Диц зад гърба му.

— В контролната зала!

Докато Локи тичаше надолу по стъпалата, за миг му мина мисълта, че не бива да се меси. Той имаше навика бързо да навлиза в ситуацията и да взема нещата под свой контрол, но в момента оцелелите не зависеха от неговата помощ. А и не беше негова работа. Персоналът на нефтената сонда и бреговата охрана щяха да се справят и сами. Те щяха да спасят пътниците.

Но какво щеше да стане, ако се окажеше, че е грешал? Там в океана седем души се бореха за живота си, а сред тях беше и Дилара Кенър, която той лично беше поканил на платформата. Ако тези пътници загинеха и той не направеше нищо, за да го предотврати, смъртта им щеше да му тежи на съвестта, та дори и никой друг да не разбереше за това. И отново щяха да последват безсънни месеци и споменът за бездействието му щеше да го измъчва. Мисълта за тези безсънни нощи беше достатъчна, за да му даде сили да продължи напред.