Бойд Морисън
Ноевият ковчег (26)

25

След като Локи спомена края на света, Дилара не можа да изкопчи от него нищо друго, освен че има нужда да помисли. Тя имаше чувството, че инженерът решава проблемите по този начин — като се вглъбява в себе си. Затова тихо продължи да претърсва папките. Както и очакваха, не беше останало нищо за „Оазис“ или „Вихър“.

Дилара беше съгласна с написаното от Коулман в писмото. Защо проектите — и особено военните операции — винаги трябваше да носят някакви загадъчни имена? Сигурно имаше нещо общо с контрола и властта. Мъжете в този бранш обичаха тайните клубове, а какъв по-добър начин да демонстрират своята изключителност, като дават кодови имена?

Но нещо във „Вихър“ силно беше подплашило Локи. Той не беше от хората, които правеха гръмки изказвания безпричинно. Тръпки я побиваха само при мисълта за начина, по който той произнесе изречението. Сякаш беше някакъв оракул, гадаещ бъдещето по кристалното кълбо на съдбата. Сякаш беше екстрасенс и съзнанието му не искаше да приеме, да се примири със събитията, които предстоеше да се случат.

След като преобърнаха всички папки на Коулман, те тихо преминаха към папките на другите инженери, които също бяха загинали. И при тях усилията им бяха еднакво неуспешни. Организацията, която беше прочистила папките и файловете, определено го беше направила с яснотата какво точно е търсила.

Когато тя и Локи осъзнаха накрая, че няма да спечелят нищо, ако продължат да търсят, беше станало девет и четирийсет и пет вечерта.

— Гладна ли си? — попита я Локи.

Дилара беше толкова погълната от търсенето, че през ума й изобщо не беше минавала мисълта за храна. Но щом той го спомена, гладът тутакси дойде.

— Като вълк — отвърна тя.

— Тук приключихме. Обичаш ли морска храна?

— Всичко, което е сготвено. От сушито ми се гади.

— А аз съм алергичен към стриди и раци, но ще измислим нещо друго.

Те заключиха офиса и завариха единият от бодигардовете им да ги чака във фоайето. После се качиха в колата, при втория бодигард.

След като се отбиха в магазина за плодове и зеленчуци, десет минути по-късно вече бяха в дома му в квартала „Магнолия“. Тя очакваше да види ергенски апартамент във висок жилищен блок, но вместо това спряха пред красиво имение в средиземноморски стил, построено върху една скала с изглед към залива „Пюджит Саунд“.

Бодигардовете застанаха на пост на улицата. Локи изключи алармата и провери дали някой не е пипал таблото, след което покани Дилара да влезе. В къщата беше тъмно, но лунната светлина проникваше през големите прозорци от пода до тавана в задната част на къщата. Локи включи осветлението и тя видя дом, за който всяко едно престижно архитектурно списание охотно би се съгласило да направи репортаж.

Подът беше покрит с бамбук, докъдето стигаше погледът й. Холът и трапезарията бяха декорирани с лъскави антики, а огромната кухня беше обзаведена с гранитни плотове и окачени по стените пана, чиято цел беше да създават уют в къщата. Определено не приличаше на дом на вдовец, който рядко се прибира тук. Единственото, което засенчваше естетичния ефект, беше една от стените в хола, на която бяха нарисувани пет квадрата със страни по половин метър, всичките в различни нюанси на жълтото. Тогава тя се досети. Интериорът беше по идея на починалата му съпруга и недовършената стена беше също неин проект.

Изведнъж къщата спря да й се струва съвършена. Беше повече като мавзолей, запазена от деня, в който жена му беше починала.

Локи я забеляза да гледа цветните декорации.

— Дело е на Карън — обясни той, потвърждавайки нейното предположение. В гласа му се прокрадна съжаление и тъга. — Тя обичаше слънчевото чувство, което даваше жълтият цвят през облачните дни. Така и не ми каза кой точно нюанс предпочита. Все се каня да довърша боядисването, но не мога да реша на кой от нюансите да се спра.

Локи взе едно дистанционно и от скритите тонколони зазвуча концерт на Вивалди. Дилара бавно, сякаш валсирайки, тръгна към прозорците. Задната врата на къщата извеждаше към тераса, която беше надвесена точно над ръба на скалата. Мигащите светлини на центъра на Сиатъл служеха за идеален фон на характерния силует на „Космическата игла“. Един ферибот пореше водите на залива „Елиът Бей“.

— Когато времето през деня е ясно, на хоризонта се вижда връх Рейниър — каза Локи, докато вадеше хранителните продукти.

— Невероятна гледка.

— Основната причина, поради която с Карън купихме тази къща.

И тя отново долови тъга в тона му. Той отиде да приготви вечерята. Имаше нещо неловко в цялата ситуация.

— Искаш ли да ти помогна? — попита го тя.

— Ето, вземи — отвърна Локи и й посочи къде бяха подредени ножовете и дъските за рязане. — Можеш да отрежеш връхчетата на фасула.

Дилара го наблюдаваше, докато работеше. Той беше сръчен и всяко негово движение беше хореографски издържано. Няколко пъти тя го видя да кима несъзнателно, слушайки музиката. Този мъж обичаше живота, макар и под тежестта на мъката и тъгата, които го спохождаха понякога. Тя не можеше да отрече, че подобна нагласа към живота наистина бе привлекателна за една жена, но подобна мисъл звучеше налудничаво и абсурдно предвид сегашната ситуация. Дилара се хвана, че го зяпа на няколко пъти, и се фокусира върху фасула.

Освен няколкото въпроса, които размениха относно какво щяха да предприемат по-нататък, те запазиха мълчание. Дилара мислено се върна към електронното писмо, което бяха открили. Накрая любопитството й взе връх.

— Какво е „Вихър“? — попита тя.

Локи спря с рязането на картофите и я погледна в очите. Изражението му беше невъзмутимо и безчувствено, като на играч на покер, но тя остана с впечатлението, че дори самото произнасяне на думата го тревожи.

— Извинявай — каза Дилара. — Дойде ми спонтанно.

Той продължи с рязането.

— „Вихър“ е свръхсекретен проект на Пентагона, по който работих за кратко — отвърна Локи.

— Искаш да кажеш, че е замесено Министерството на отбраната?

— Хората, които ме наеха, казаха само, че е проект на Пентагона. Затова и се поколебах, преди да ти отговоря. Но сега, като се замисля, не съм много сигурен дали е бил на военните.

— Не те разбирам. Как така не си сигурен?

— Когато работиш върху таен проект, всичко се прави чрез подставени фирми. Не можеш просто така да се обадиш в Пентагона и да поискаш да говориш с ръководителя на проекта. Те ще отрекат, че такъв проект съществува изобщо, затова няма как да си сто процента сигурен, че става дума за правителствена програма. Но съдейки по мащабите, с които тези типове са пръскали пари наляво и надясно, съм склонен да предположа, че са били свързани с правителството.

— За какви пари говорим?

— Бюджетът на проекта беше четиристотин милиона долара.

Дилара подсвирна изумена.

— За какво е бил този проект? Космически полет до Марс?

— Бункер. Аргументите бяха, че съществуващите противоядрени убежища за членовете на правителството са морално остарели и са уязвими от новите видове биологично и химическо оръжие. Вместо да модернизират старите бункери с най-новото техническо оборудване и компютърни системи, те искаха да построят нови, на ново, държано в тайна, място, като всичко да е последна дума на техниката и науката и с възможност за последващи модернизации. Това трябваше да е най-съвършеният бункер, проектиран някога. Пред подобно предизвикателство на всеки инженер биха му потекли лигите.

— Но ти спомена, че са те уволнили.

— Аз трябваше да съм главният инженер на проекта — продължи Локи, докато печеше на скара сьомгата. — Тъкмо бяхме се запознали с изискванията и техническите критерии. И тогава не щеш ли, два месеца след като дадоха поръчката на „Гордиън“, те се оттеглиха. Казаха, че бюджетът на Пентагона бил преразгледан и променен, в резултат на което не останали пари за проекта. Още тогава това обяснение ми се стори неправдоподобно. Не можеш ей така да прекратиш проект за половин милиард долара. Но те ни платиха неустойката за неизпълнение по договора и се разделихме спокойно. Казах си, че програмата ще се забута някъде в прашните архиви и я забравих. Докато днес отново не се сетих за нея.

— Но излиза, че те не са я прекратили, а само са наели друга фирма, тази на Коулман, и са прекръстили проекта на „Оазис“.

— Така изглежда. Говорим за бункер, който е достатъчно голям, за да побере над триста души, с възможност за поддържане на жизнените им функции в период на най-малко четири месеца. Разполага с автономно електрозахранване, инсталация за преработване на морската вода в питейна, филтри за въздуха, огромни хранителни складове и всяко друго удобство, което би било присъщо на петзвезден курорт. Всичко е изградено под земята. Дори по проект трябваше да има и помещения за животни и градини с растения.

При споменаването на животните Дилара си спомни мъжа, който се беше хвърлил от „Космическата игла“.

— Защото всяка твар имаше развратно поведение на земята — изрече тя.

Локи се вторачи в нея:

— Това бяха думите на стрелеца, преди да се пусне от асансьора. Попитах го защо го прави. Защо иска да ни убие.

— Те изграждат нов Ковчег. Но вместо във формата на кораб, този ще е под земята.

— Какво?

— Фразата. Тя е от Библията. Битие, осма глава.

— Историята за Потопа?

— Това са думите, които Бог е казал на Ной, преди да реши да измие с водите на потопа всичките грехове на човека и зверовете.

— Не съм специалист по библейски науки, но доколкото си спомням, Господ е казал, че няма да повтори това си дело. Било е еднократно — каза Локи.

— Говориш за Завета му към Ной. „Поставям завета Си с вас, че няма да бъде изтребена вече никоя твар от водите на потопа, нито ще настане вече потоп да опустоши земята.“

— Звучи ми като желязно обещание. Разбира се, тази група може и да не вярва в Бог.

— А ти вярваш ли?

— Както ти казах, аз съм скептик. — След тези думи той замълча и зачака. Очевидно нямаше да добави нищо повече.

— От друга страна, те може и доста силно да вярват в Бог — каза Дилара. — Много хора приемат Библията буквално, а в нея пише, че Бог няма да пусне отново потоп на земята.

— Значи според теб някой друг може да свърши мръсната работа този път?

— Казвам само, че някой може да възприеме нещата по този начин.

— Познавах няколко души, които биха могли.

— Но те трябва да са си изгубили ума, за да го извършат.

— Да не мислиш, че е невъзможно? След всичко, което ни се случи?

— Но как биха могли да създадат потоп, който да унищожи света?

— „Оазис“ беше разработен, за да защити обитателите му от радиация, биологическо заразяване и химически вещества. В епохата на Ной потопът може да е затрил човечеството, но си мисля, че този път те възнамеряват да повторят делото, като използват онова, което е убило хората на борда на самолета на Рекс Хейдън. Каквото и да е било то. Може би асоциацията с Ноевия ковчег е само алегория.

Дилара се замисли, преди да отговори:

— Връзката едва ли е само символична. Сам каза, че баща ми го е открил. Че е открил истинския Ноев ковчег. Има нещо друго, сигурна съм.

— Може би ще разберем повече от останките на самолета на Хейдън, като се върнем утре във Финикс. А дотогава не е лошо да починем малко.

— Чувствам се безсилна. Чувствам, че трябва да предприемем нещо, и то час по-скоро.

— Ще предприемем. Ще отворим бутилка „Шардоне“. — Той посочи бутилката във вградения хладилник и сложи парчетата печена сьомга в две чинии. — Вечерята е сервирана.

 

 

Локи изсипа остатъка от бутилката вино в чашата на Дилара. Самият той беше леко опиянен. Не беше пил, откакто стартира проектът му на „Скотия-1“. Затова виното оказа по-силен ефект върху него, отколкото обикновено. Добре поне че имаше повод да сготви рибата. Пътуваше често и не му се налагаше да си приготвя ядене сам, но винаги, когато имаше възможност, го правеше с най-голямо удоволствие.

Разговорът им по време на вечерята се отклони от болната тема. Локи разказа на Дилара за някои от най-интересните си инженерни проекти, а тя му отвърна с някои от най-цветистите вицове за разкопки и археолози. Локи се смя с глас.

— Като те слушам, май не прекарваш много време у дома — каза той. — Предполагам, че нямаш деца.

Дилара поклати глава.

— Нямам много време за семейство. А ти?

— И аз. Карън искаше деца, аз също. Но все го отлагах. — Локи се удиви на собствената си искреност. Сигурно беше от виното.

— Нямам и много място — добави археоложката. — Живея в тесен апартамент. Но твоята къща е много красива.

— Заслугата до голяма степен е на Карън. Аз само обзаведох едната стая с телевизор, а тя се погрижи за останалото. По ирония на съдбата използвам най-малко стаята с телевизора. Гледал съм няколко състезания и толкова.

— Е, тя е имала страхотен вкус. С какво друго се занимаваше?

— Беше терапевт и работеше с деца със затруднения. Никога не й стигаше прекараното с децата време и все оставаше след работа, за да им помага. Затова и в нощта, в която загина, караше колата си толкова късно, докато се прибираше.

Но какво правеше той? Никога не беше говорил за Карън със случайни познати. Почти не говореше с никого за нея. Спомените бяха тежки.

— Кога се случи това? — попита Дилара.

— Другия месец ще станат две години. В онази нощ валеше силен дъжд. Противоблокиращата система на спирачките й отказала, когато наближила кръстовището. Няколко пъти ми беше споменала, че има проблем със спирачките, но аз бях зает с работата по един проект. Не мислех, че е сериозно, и й обещах да ги погледна, когато се върна от командировката. Беше ми излязло от ума до онази злополучна вечер. Колата й продължила на червено и един джип я ударил странично със скорост седемдесет и пет километра в час.

— Ужас.

Локи затаи дъх, когато си спомни за онова ужасно телефонно обаждане.

— Бях в Русия и работех по монтажа на един тръбопровод, когато ми съобщиха за катастрофата. Трябваха ми два дена, за да се върна у дома със самолет. Имаше метеорологични проблеми, прекачването не беше удобно. А тя се държа само един ден. Умря, докато чаках на летището в Хонконг. — Гърлото му внезапно пресъхна. Той преглътна и погледна недобоядисаната стена. — Изпуснах я и не можах да се сбогувам с нея. Само ако бях пристигнал дванайсет часа по-рано… Това е и причината фирмата ни да има собствени самолети.

Дилара замълча, но загрижеността и съчувствието, които Локи разчете на лицето й, го накараха да продължи:

— Почти цяла година не можех да спя нормално. Рових се в информацията за катастрофата, в анализите. Отново и отново проверявах данните, опитвайки се да си внуша, че е нямало как да предвидя нещастието. Имам предвид, че ето ме мен, специалист по технически аварии и катастрофи, инженер с три дипломи, а тя умира точно от това, което аз съм се специализирал да предотвратявам.

— А би ли могъл да го предотвратиш?

Локи бавно поклати глава.

— Не знам. Колата беше силно ударена. Мисълта, че съм могъл да го предотвратя, ме държеше буден доста време. Сега вече спя спокойно, но всеки път, когато изключа лампата, пред очите ми се явява тя.

Всички служители в „Гордиън“ знаеха тази история, но извън компанията той я беше разказвал на малцина. Вероятно фактът, че двамата с Дилара бяха победили смъртта на няколко пъти, го караше да чувства дълг към нея да й го разкаже. Също така си даваше сметка, че тя беше първата жена след Карън, която щеше да спи в дома му. Някак си не би било редно Дилара да остане, ако не научеше от него историята. Щеше да е равносилно на предателство към Карън.

— Е, след като доведох разговора ни до мъртва точка, май е време да си лягаме — каза Локи.

Дилара го погледна съчувстващо, но не реагира.

— Къде е стаята, в която ще спя? — попита го тя.

— Третата врата вдясно по коридора. Чакай само малко. — Той се отби в неговата спалня и донесе оттам тениска, която не беше обличал никога. — Чисто нова е. Ако и с нея ти е студено, кажи ми. — Структурата на тялото на Дилара беше подобно на това на Карън, но той беше дал всичките дрехи на жена си за бедните скоро след смъртта й. Но дори все още да бяха тук, щеше да е зловещо да даде на Дилара да носи някоя от тях.

— Благодаря за вечерята — каза тя. — И за всичко, което направи за мен. Не исках да те забърквам в тази голяма каша.

— Няма защо — беше единственото, което той отговори.

И тогава, за негова изненада, Дилара го целуна по бузата и излезе от стаята. Привързаността, която тя показа към него, го завари тотално неподготвен и той не знаеше какво да си мисли. Объркването му траеше няколко минути, след което му се стори, че е било само от съчувствие към него. Когато сложи и последната чиния в миялната и изключи лампите в кухнята, той все още си мислеше за целувката й.