Бойд Морисън
Ноевият ковчег (47)

46

Беше малко глупаво да пътуват за бой в жълт училищен автобус, но Локи и Грант бяха единствените, приели този факт откъм забавната му страна. Останалите от отряда се чувстваха неудобно и смутени, свити в малките седалки. Тъй като на острова нямаше военни бази, автобусът с надпис „Училищен окръг на Оркас Айлънд“ беше най-добрият им вариант.

Докато пътуваха на фона на залязващата дневна светлина, Локи провери отново чантата с триковете, която си беше набавил от оръжейния арсенал във Форт Люис. Той беше въоръжен с пистолет глок в кобур на бедрото и силно предпочитания от специалните части по цял свят картечен пистолет „Хеклер и Кох МП-5“. Някои от командосите носеха по-дълги и по-мощни автомати М-4, както и Грант, който беше прегърнал своя, докато дремеше.

Отне им двайсет минути каране по изобилстващите на завои пътища, за да стигнат от мястото на десанта в източния край на острова до точката, откъдето по план трябваше да продължат пеша. Комплексът на Светата църква на хидронастията беше ограден от триметрова ограда от бодлива тел, но едва ли по нея течеше електрически ток. Прекалено многото заведени съдебни дела на пострадали щяха да привлекат внимание към имението.

Подозираха обаче, че сектантите бяха поставили сензори за движение в земята и по дърветата. Макар че островът гъмжеше от горски животни, които бяха достатъчно големи, за да задействат сензорите, като например елени, тези животни не бяха в състояние да прескочат оградата. Локи беше съгласен с Търнър, че веднъж преминат ли оградата, ако не обезвредят сензорите, ще ги засекат за нула време.

Всички дървета на дистанция петнайсет метра от вътрешната и външна страна на оградата бяха изсечени, за да не може никой да се прехвърли с помощта на клоните. Единственият начин да проникнат беше да срежат телта.

Търнър даде знак за изчакване на членовете на отряда, които се бяха разпръснали и прикрили зад дърветата на трийсет метра от оградата. Всички залегнаха на земята. Локи и Търнър бяха един до друг. Почвата беше още мокра от дъжда, който се изсипа върху Пюджит Саунд и не беше спирал, откакто Локи и Дилара тръгнаха от Сиатъл преди четири дни. Секна точно преди началото на операцията. Той и Търнър вдигнаха към очите си бинокли. Не видяха патрулиращи пазачи покрай оградата, което потвърди подозренията им за наличието на сензори за движение. В такъв случай патрулирането се обезсмисляше, защото постовите с постоянното си обикаляне щяха непрекъснато да активират сензорите и да ги направят безполезни.

Охраната навярно патрулираше около централната сграда, готова да притича към всеки сензор, доловил движение.

— Какво мислиш? — попита Локи.

— Ще трябва да направим проход в оградата.

— И после какво? От оградата до централната сграда има около сто и петдесет метра. Достатъчно време и възможности да задействаме сензорите, ако пропуснем дори и само един от тях.

— Налага се да рискуваме. Хората ми са обучени да ги откриват и да ги обезвреждат.

— И после ей така ще отидем до входа на хангара с насочени оръжия?

— Имаш ли други предложения?

Локи не можеше да измисли нищо друго.

— Може би ще видим нещо с безпилотния апарат.

Оставаха още десетина минути, докато настъпи пълен мрак, което щеше да им позволи да използват БПЛА, без да бъде забелязан.

Грант, който беше взел бинокъла на Локи, го сръга с лакът и му го подаде.

— Погледни към оградата, посока два часа, в основата на стълба.

Локи фокусира бинокъла върху описаното място. Трябваше му само секунда, за да види какво имаше предвид Грант.

— Мамка му.

— Какво има? — попита Търнър.

— Оградата е електрифицирана.

— Но ако има високо напрежение…

— Не, не е високо напрежение. Просто сензорна жица. — Част от жицата се беше показала леко, но достатъчно, за да я забележи Грант с орловия си поглед. — Ако отрежем телта на оградата, веднага ще разберат.

— Не можем ли да заобиколим електрическата верига?

— Може би, но няма да е лесно — отвърна Локи. — Тези типове са доста добри.

— Значи бетонните врати ще се затворят веднага, щом целостта на оградата бъде нарушена?

— Едва ли. Те ще искат да се уверят, че има проникване, преди да предприемат толкова драстична мярка. Но щом видят дупката в оградата или ни видят да се промушваме през нея, ще бият тревога и ще ни видят сметката.

— Може би трябва да опитаме фронтална атака през предния вход — предложи Търнър. — Да ги сварим неподготвени и да ги изненадаме.

— Пак ще се изправим пред същия проблем. Когато заподозрат, че някой е очистил охраната, ще бият тревога и ще се затворят.

— Така не ми помагаш много, Локи.

Локи си даваше сметка, че думите му не са много оптимистични, но когато човек отхвърлеше по-очевидните варианти, изведнъж пред него изникваха по-малко очевидните възможности.

Той се концентрира отново върху оградата. Докато беше разговарял с Търнър, беше оставил бинокъла на земята и сега окулярът беше мокър от тревата. Той понечи да го избърше, но изведнъж замръзна на място. Заби пръста на дланта си, покрита с ръкавица, в мократа пръст. Пръстът му с лекота потъна в почвата чак до основата.

Локи погледна към гигантския бор до него, който беше висок над четирийсет и пет метра.

— Капитан Търнър — каза Локи, с изписана на лицето му самодоволна усмивка, — мисля, че открих начин да преминем от другата страна.

Себастиан Улрик провери в лаптопа си дали всичко необходимо за запечатването на „Оазис“ е готово, след което повика по радиостанцията Кътър. Устройството на борда на „Зора на Генезиса“ вече трябваше да се е задействало. Искаше му се още сега да се запечатат, но все още имаше хора, които не бяха преминали от главната сграда в бункера. Веднъж щом затворят и запечатат бункера, щяха да го отворят само още веднъж — на следващата сутрин, когато носителите на трите разпръскващи приони устройства щяха да са готови да поемат към летището на Лос Анджелис, летищата „Кенеди“ в Ню Йорк и „Хийтроу“ в Лондон. Когато заминеха, „Оазис“ щеше да се затвори и изолира от света за три месеца — периодът, за който очакваха Аркон-С да осъществи пълното си въздействие по цялата планета. Мъжете, носители на устройствата, щяха да бъдат пожертвани, но те самите не го знаеха. Бяха им казали, че ще ги пуснат да влязат обратно в бункера, но Улрик не можеше да рискува да вкара и един заразен вътре.

— Как върви? — попита Улрик Кътър.

— Още двайсет минути, сър.

— Какво? Защо толкова дълго?

— Още не сме прибрали цялото оборудване, което е от значение за операцията.

„Оазис“ беше екипиран със заключващи механизми под въздушно налягане и изолационни костюми за излизане на повърхността в екстремни ситуации, но Улрик не искаше да прибягва до използването им. Бункерът се захранваше от два електрогенератора и от огромен резервоар с гориво, закопан до бункера. В резервоара имаше дизелово гориво, достатъчно за целия им тримесечен престой. Инсталация за обезсоляване им осигуряваше питейна вода, а хранителните им запаси бяха два пъти по-големи от необходимите.

— Добре — отвърна Улрик. — Но когато вкарате оборудването, затворете входовете. Предупредете всички, за да няма неразбрали.

— Да, сър.

Улрик остави радиостанцията на бюрото си. На вратата се почука.

— Влез!

На вратата се показа резервният му фармаколог Дейвид Дийл.

— Какво има, Дийл?

Онзи влезе и се спря на прага. Беше притеснен.

— Простете, че ви безпокоя, сър… — разколеба се той.

— Хайде, Дийл, не ме бави. В момента и без това си имаме достатъчно работа със запечатването на бункера.

— Знам, сър. Затова съм тук. Казаха ми, че ще трябва да искам разрешението ви.

— За какво?

— Ами… при цялото бързане и с посвещаването ми в Десето ниво само преди няколко дни, както и бързото ми преместване тук, ами, забравих си някои неща в къщата, които ще са ми необходими за работата.

— Какво?

— Там останаха някои много важни тетрадки. В бързината ги забравих. Казаха ми, че за да отида и си ги взема, трябва да искам разрешението ви.

— Колко ще се забавиш?

— Само няколко минути. Мисля, че знам къде точно са.

— Мислиш ли?

— Те са доста важни.

Улрик се замисли. За да поддържа духа на хората си, той трябваше да ги държи непрекъснато заети с нещо, а Дийл беше включен към групата в последния момент.

— Добре, но действай бързо.

— Да, сър.

Улрик се обади по радиостанцията на пазача на входа да му нареди да пусне Дийл.