Бойд Морисън
Ноевият ковчег (5)

4

Капитан Майк „Хамър“ Хамилтън изравни своя Ф-16 на височина десет хиляди и шестстотин метра. Пилотът на втория изтребител от двойката лейтенант Фред „Фъзи“ Нюмън последва курса му. След като бяха излетели от военновъздушна база „Марч“ източно от Лос Анджелис, двамата бяха включили двигателите на форсаж, за да стигнат океана преди самолетът, който трябваше да прехванат, да прекоси бреговата ивица. Сега частният „737“ Зулу ясно се виждаше на радара на Хамър. Приближаваха целта със скорост над три хиляди километра в час.

— Две минути до контакта — докладва Фъзи.

— Прието — отвърна Хамър. — КАЛИФ 32 до кулата в Лос Анджелис. Някакви нови радиопреговори с целта?

— Все още няма нищо, КАЛИФ 32.

При инструктажа по време на полета бяха казали на Хамър, че комуникацията със самолета е напълно изгубена и че самолетът е поел обратен курс към Хонолулу. Когато машината беше поела обратно, оттам бяха съобщили, че някои от пътниците са болни и се нуждаят от медицинска помощ. После връзката с пилота прекъснала по странен начин. Очевидно всички на борда, включително и екипажът, бяха покосени от мистериозната болест.

Комуникацията бе станала откъслечна и странна, сякаш пилотът беше получил пристъп на лудост. Последните му думи бяха толкова странни, че от диспечерската кула на Лос Анджелис предпочетоха да изпратят записа директно на Хамър. Това бяха най-необичайните радиопреговори, които беше чувал.

„Полет Н-348 Зулу, тук диспечерският контрол на Лос Анджелис. Последното ви съобщение беше неразбираемо. Повторете.“

„Не виждам нищо! — прозвуча гласът на изпадналия в паника пилот. — Сляп съм! Не виждам! О, Господи!“

Хамър никога не беше чувал пилот да изпусне емоциите си така.

„На автопилот ли сте?“

„Да, на автопилот. Боже, не го чувствам!“

„Какво да чувствате? Н-348 Зулу? Какво да чувствате? Какво става?“

„Топя се! Всички се топим! Спрете го!“ — пилотът изкрещя, очевидно от силна болка, след което комуникацията прекъсна. Това беше станало преди час и двайсет минути.

— Предприеха ли някакви действия за снижаване? — попита Хамър.

След атентатите от единайсети септември основната задача на неговото звено от военновъздушните части на Националната гвардия беше отбраната на вътрешното въздушно пространство. Стандартна оперативна процедура беше да се прихващат всички самолети, с които няма връзка. Ако имаше някакви признаци, че самолетът е под контрола на терористи, готови да го използват като оръжие, изтребителите нямаха друг избор, освен да го свалят. Но от това, което беше чул, Хамър се съмняваше, че си имат работа с терористи. Никой въздушен терорист не можеше да накара пилот да се държи по такъв начин.

— Не са променили курса, нито височината — отговори диспечерът.

— Прието. Прехващаме до една минута. Чу го, Фъз. Когато стигнем там, ще заобиколим в кръг и ще намалим скоростта, за да се опитаме да видим нещо.

Хамър забеляза яркосиния „Боинг 737“ в далечината, а скоро лайнерът запълни цялото му предно стъкло. С Фъзи се разминаха със свръхзвукова скорост със самолета, описаха кръг, след което намалиха мощността на двигателите наполовина. Придвижиха се напред, докато застанаха редом до боинга — Хамър до лявото крило, а Фъзи — до дясното.

— Диспечерски контрол на Лос Анджелис, прихванахме целта — обади се Хамър. — Лети по прав курс и на полетно ниво 350. Скорост 550 възела по курс 075. — Ако продължеше да лети по същия курс, щеше да се озове точно над Лос Анджелис.

— Разбрано, КАЛИФ 32. Опишете какво виждате.

— Самолетът видимо е в добро състояние. От моята страна не се виждат никакви външни повреди.

— От моята също няма — обади се Фъзи.

— Не виждам никакво движение вътре. Ще се приближа малко, за да погледна по-хубаво.

Хамър придвижи изтребителя напред отдясно, върхът на неговото крило се озова пред крилото на боинга.

Хората на борда на самолета със сигурност биха го забелязали. Тези, които още бяха в съзнание, щяха да долепят физиономиите си до илюминаторите, но нищо такова не последва.

— Признаци на живот, КАЛИФ 32?

— Никакви. — Ярката слънчева светлина, която проникваше през илюминаторите на десния борд, освети част от салона и даде възможност на Хамър да огледа креслата. Според инструктажа в самолета пътуваха филмовата звезда Рекс Хейдън и неговият антураж. Той очакваше да забележи глави, подпрени на облегалките на креслата, но вътре не се виждаше жива душа. Странно.

— Фъзи, виждаш ли нещо от твоята страна?

— Съвсем не. Тихо е като в… — Следващата му дума вероятно щеше да е „гробище“, но Фъзи се въздържа да го изрече. — Не виждам никой откъм десния борд.

— Диспечер, информацията ви е невярна. Този самолет е празен. Сигурно превозва коли.

След кратка пауза диспечерът отвърна:

— Напротив, КАЛИФ 32. В полетния лист са посочени двайсет и един пътници и шест души екипаж.

— Тогава къде, по дяволите, са те?

— А пилотите?

Хамър се изтегли още по-напред, докато пред него се откри изглед към пилотската кабина. Нямаше никой. Пилотските кресла на големите лайнери бяха оборудвани с колани с четворно закопчаване. Дори пилотите да бяха изпаднали в безсъзнание, коланите щяха да държат телата им изправени в креслата.

Вместо това пред Хамър се откри смущаваща гледка. Коланите бяха закопчани, но креслата бяха празни. Кабината беше празна. Ако това, което му казваха от диспечерския контрол, беше вярно, двайсет и седем души просто бяха изчезнали над Тихия океан.

— До кулата в Лос Анджелис, на борда няма никой — съобщи той.

— КАЛИФ 32, повторете.

— Повтарям: Н-348 Зулу е напълно празен. Прехванали сме самолет призрак.