Бойд Морисън
Ноевият ковчег (40)

39

Дилара погледна през илюминатора на частния самолет на Улрик, мъчейки се да се ориентира накъде се бяха насочили, но заоблаченото небе и мракът не й позволиха. Бяха минали около четири часа след излитането им. Знаеше само, че летят приблизително на запад. Потри китката си, която беше окована с белезници за облегалката на креслото.

Когато Петровна й каза, че Локи е мъртъв, думите я удариха като с чук. Тя се беше привързала към този невероятен мъж, а излизаше, че вече няма да го види никога отново. Ако наистина беше мъртъв — мисъл, с която тя не искаше да се примири, не и след всичко, през което беше преминал досега Локи — тогава значи тя беше останала сам-самичка и никой нямаше да дойде да я спаси. Ако искаше да се измъкне, трябваше да действа сама.

Улрик се появи от предния салон, преоблечен в бял панталон и изгладена риза. Усмихна се и седна срещу нея. Огледа я бавно от горе до долу, без да изпитва каквото и да било стеснение. Не й бяха дали да смени вечерната рокля и сега пронизващият му поглед я караше да се чувства неловко и неудобно. Но нямаше да го покаже външно. Вместо това на Дилара й хрумна да се възползва от шанса, за да оцени ситуацията. Единствено трезвото й и хладнокръвно мислене можеше да я спаси.

— Къде ме водите? — Въпросът беше абсолютно клиширан, но ако Улрик я смяташе за по-глупава, отколкото в действителност беше, тогава можеше и да развърже езика си.

— В комплекса ни на Оркас Айлънд — отговори той без никакво колебание. — Имаш красив глас. Разбира се, физически си много красива, но тембърът на алта ти е не по-малко привличащ.

Дилара остана изненадана от комплиментите, но не беше сигурна как да реагира.

— Защо ме водите там? — попита тя.

— Мисля, че е близко до ума за образован човек като теб. Трябва да разберем какво друго ти е известно за нас.

— Агент Перес не можа ли да ви каже? — Тя беше стигнала сама до извода, че Перес работи за Улрик — единственото обяснение Петровна да е толкова убедена в смъртта на Локи.

— Изглежда, ти и Тайлър не сте споделили всичко с Перес. Може би сте запазили някои неща в тайна от него. Трябва да знам със сигурност кои са те.

— Няма да…

— Можеш да си го спестиш, ако имаш намерение да ми кажеш, че няма да разкриеш нищо.

Дилара почувства пристъп на страх. Улрик се усмихна.

— Не се притеснявай. Няма да те измъчвам. Разполагаме с много по-елегантни и безопасни средства да измъкнем информацията от теб. Така или иначе нямаш избор.

Сигурно щяха да използват психотропни препарати. Тогава може би щеше да е по-добре да проговори още сега, като в замяна тя самата получи информация. Освен това Дилара не знаеше нищо, което да застраши някой друг.

— Значи сте убили Тайлър.

— Да, жалко за него. Беше много силен опонент. Простих му преди много време, че грубо отклони поканата ми да се присъедини към нас, но той се добра твърде близо до плановете ми. Всеки момент очаквам да ми потвърдят, че е мъртъв. Но в крайна сметка той загуби, а аз победих. Изглежда, в основата на всичко беше съперничеството между нас двамата.

— Може да е избягал от Перес — предизвикателно предположи Дилара. — Той знаеше за биооръжието, което искахте да вкарате във вентилационната система на кораба. Вероятно вече го е обезвредил.

Улрик изненадано сбърчи вежди, видимо притеснен.

— Значи Тайлър се е досетил? Определено е много умен. Или по-скоро, беше умен. Вече няма никакво значение.

— Каква е връзката на Тайлър с всичко това?

— Всъщност вината е моя. Мислех си, че Тайлър е най-подходящият човек да ми помогне за изграждането на „Оазис“, който на него му беше известен като „Вихър“. Убедихме „Гордиън“ чрез междинни подставени компании, които се представиха за представители на Министерството на отбраната по строго секретни поръчки, да се заеме с проекта, а Тайлър да го ръководи. Когато откри, че заобикаляме закона при осъществяването на проекта, разбрах, че неговото любопитство ще изложи на опасност „Вихър“. И, изглежда, беше открил някаква връзка между мен и „Оазис“. Затова се отказахме от „Гордиън“ и вместо тях наехме Коулман.

— Така или иначе ние разкрихме съществуването на бункера ви. Знаем и какво възнамерявате да правите — да унищожите човешкия род. И ако Тайлър се е добрал до каютата ти, с плановете ти е свършено.

Улрик се изкиска.

— Нали не мислиш, че планът ми се крепи единствено на „Зора на Генезиса“? Признавам, харесваше ми тържественият аспект на стартирането на проекта от кораба, но би било глупаво от моя страна да вкарам всичките си яйца в една кошница като тази. Не мислиш ли?

— Значи има и друга точка на заразяване?

— Всъщност още няколко. Ти беше на едно от тези места само преди два дни. Летището на Лос Анджелис. В плановете ми също така влизат Ню Йорк и Лондон.

— Кога?

— След два дни. Когато „Зора на Генезиса“ вземе курс към Ню Йорк. Щом всичките ми хора се приберат в безопасност в бункера „Оазис“, ще заповядам да задействат устройствата. Докато ние с теб говорим, те ги подготвят и довечера ще ги закарат на местоназначението им.

— Сам Уотсън каза, че планираш да избиеш милиарди.

— Сгреших, като виждах в Уотсън ценен кадър за каузата ни. Той ме предаде.

— Сам беше велик човек. Той никога не би се съгласил да работи върху нещо подобно.

— Значи не го познаваш толкова добре. Преди да се присъедини към моята църква, той работеше за правителството. Наех го чрез една моя малка дъщерна компания, „ПикоМед Фармасютикълс“. Уотсън си мислеше, че работи върху проект за разработване на бойно биологично оръжие-вирус по поръчка на Пентагона.

Дилара силно се изненада. Сам никога не й говореше много за работата си, но тя винаги беше предполагала, че разработва нови ваксини или нещо подобно.

— След като работих с него няколко години, си мислех, че той споделя целите ми, и го вербувах за моята църква. После той научи за плана ми и открадна тази информация, поставяйки в опасност всичко, което толкова старателно бях подготвял до момента. Той беше глупак. Не виждаше голямата картина.

— Каква картина? Да заличиш от лицето на земята човечеството?

— Не. Човечеството ще продължи да съществува. Но ще се върне в правия път, както би трябвало да бъде. Да, милиарди ще умрат, но и тези, които останат живи, включително и аз, така или иначе ще умрат най-късно до сто години. Аз не унищожавам човешкия род, а го спасявам.

— Ти си луд!

— А ти си в плен на емоциите си и не можеш да разбереш това, което се опитвам да постигна. Ами ако утре нашите държавници решат да започнат ядрена война? Тогава всички хора на света до един ще загинат и човешката раса ще изчезне. Болести, природни катаклизми, замърсявания — всяко от тези бедствия е в състояние да унищожи напълно човечеството. Дори по-лошо, както е тръгнало, човечеството е на път да унищожи всички останали биологични видове освен тези, които са му полезни. Това ще оскверни труда на Ной да спаси животинските видове. Не мога да позволя подобно нещо да се случи.

— Значи и Ноевият ковчег е замесен тук? Баща ми наистина го е открил?

— О, да, той откри местонахождението му и една реликва, която направи възможна моята визия за Новия свят. Бях толкова разочарован, че не мога да направя откритието достояние на обществеността. Ако го сторех, това щеше да попречи на осъществяването на моята визия.

Дилара не можа да сдържи вълнението си от чутото за археологическата находка въпреки положението, в което се намираше.

— Ти лично видя ли го? — попита тя.

— Никога не съм влизал в Ковчега. Това би привлякло твърде голямо внимание. Но знам къде се намира, както и че в действителност съществува и че вътре се намира идентична реликва. И всичко благодарение на баща ти.

Тя скочи от креслото, но белезниците не й дадоха да стигне до Улрик.

— Къде е баща ми? — извика Дилара.

— Нямам никаква представа.

За първи път тя усети, че Улрик лъже.

— Баща ми ли ти помогна да планираш всичко?

— Неговият труд изигра ключова роля за задействането на плана. Всъщност с него ни запозна твоят приятел Сам Уотсън. Бях му споделил за желанието ми да открия Ноевия ковчег и той спомена, че баща ти е водещ учен в тази област. Баща ти работи за мен две години и тогава направихме откритието. Или по-скоро той го направи. Не беше толкова проницателен, колкото очаквах. Но без неговото откритие никое от сегашните ми въжделения нямаше да е възможно. Беше знак от Бог, че аз съм неговият пратеник. Неговото оръдие.

Този беше луд, но Локи беше прав за едно. Улрик беше изключително умен и хитър луд. Дилара трябваше да се успокои и да сдържи отвращението си от него. Облегна се назад и изглади гънките на роклята си.

— Как би могъл да ти помогне потоп, случил се преди 6000 години? — попита тя. — Какво от това, че някаква река е преляла или че Черно море се е напълнило, когато Средиземно море е пробило през Босфора, или какъвто и да е произходът на тази история?

— Аха, ето тук стигаме до интересната част. Ти предполагаш, че Потопът е бил причинен от вода.

— А от какво друго би могъл да е?

— Колкото и да ми се иска Библията да е автентичен документ, нейната ценност е по-скоро в метафорите. Мислиш прекалено буквално. — Улрик говореше като на дете, а не като на доктор по археологически науки. Но Дилара не обърна внимание на назидателния му тон.

Тя цитира откъс от Библията от Дуей-Реймс, Битие, глава шеста:

— И, ето, Аз ще докарам на земята потоп от вода, за да изтребя под небето всяка твар, която има в себе си жизнено дихание; всичко, що се намира на земята, ще измре. На мен ми се струва, че е казано доста ясно.

— Отговорът е в израза за да изтребя под небето всяка твар — отвърна Улрик. — Водата наистина притежава разрушителна сила, но не тя е причинила смъртта. Помисли. Кое е това нещо, което наскоро си виждала и което отговаря на същото описание?

Дилара веднага си спомни за катастрофата на самолета на Рекс Хейдън. Гладките кости, очистени от всякаква плът, които откриха сред останките.

— Самолетната катастрофа… разложените пътници.

— Точно така. Тяхната плът буквално беше изчезнала. То е, защото Потопът не е бил масово наводнение. Водите чисто и просто са разпространили бедата. Потопът е бил зараза.