Бойд Морисън
Ноевият ковчег (36)

35

Локи и Дилара отделиха време и за ядене по време на тържеството. Локи държеше под око вратата на неговата каюта на пет палуби по-горе, само за да е сигурен, че никой няма да влезе, докато те са долу. Беше се умълчал след разговора с Улрик, обмисляйки следващия си ход.

Какво правеше Улрик тук? Ако инцидентът на самолета на Рекс Хейдън имаше някаква връзка, те може би планираха да извършат същото и тук, на кораба. В такъв огромен плавателен съд разпространението на биологичното оръжие щеше да е много по-трудно. Можеше да използва за целта храната, както се беше разпространил някога вирусът „Норуолк“, но оттогава технологията за предпазване на храните от зарази беше значително подобрена. Локи спря погледа си върху празната чиния на масата и веднага мислено отхвърли този метод. Улрик не би заразил хората, докато самият той все още беше на борда на кораба.

Водоснабдителната система също беше уязвима, но за целта трябваше да се проникне до централния разпределителен резервоар, в охраняваната зона на кораба. Възможно беше, но крайно рисковано.

Най-лесният метод, според Локи приложен и на самолета, беше по въздушен път. С други думи, биооръжието трябваше да се постави на централно място във вентилационната система на кораба. Но Улрик не би искал да изостави устройството за значителен период от време. Не и на нов кораб като този, с безупречна поддръжка. Трябваше му място, което със сигурност нямаше да бъде проверявано…

И тогава на Локи му просветна. Мисълта го удари като с мокър парцал по лицето и той подскочи от стола си.

— Това ще е — каза.

— Какво? — попита Дилара.

— Улрик. Направи грешка, като ми каза, че няма да остане за круизното плаване. Хайде да вървим, трябва да се обадя на Ейдън да ми прати нещо на компютъра.

Музиката беше спряла — знак, че тържеството е привършило — и двамата отново си запроправяха път през тълпата към асансьора.

По пътя Локи набра Ейдън и му каза да му изпрати пълната схема с плановете и разположението на помещенията на кораба и по-специално на вентилационната система.

Набързо огледа стаята, за да се увери, че нищо не е пипано, след което доволен отвори лаптопа си. Едно от удобствата тук беше безжичният интернет с обхват из целия кораб. Веднага видя получения от Ейдън имейл. В текста се съдържаше и друга информация, която той беше поискал — номерът на каютата на Улрик.

Мислено си представи схемата — каютата на Улрик — обширен апартамент с площ двеста и трийсет квадратни метра — се намираше на палубата на носа на кораба, точно над мостика. Гледката от балкона, който се простираше от единия край на апартамента до другия, сигурно беше невероятно красива.

После Локи наложи върху каютата на Улрик схемата на вентилационната система и видя точно това, което очакваше.

— Проклет да съм!

— Какво има? — попита Дилара.

— Преди да дойдем, си мислех, че Улрик ще участва в круиза, тъй като си е наел апартамент. Но после той каза, че ще си тръгне на сутринта, преди корабът да отплава. Това ме накара да се запитам защо ще хаби толкова усилия да си резервира най-хубавата каюта на кораба, ако ще остане в нея само една нощ. Виж тук.

Дилара се наведе над Локи и парфюмът й погали обонянието му. Той се помъчи да загърби омайващия ефект на аромата и посочи на екрана на лаптопа.

— Неговият апартамент е единственият, който се намира до главния въздухосборник — продължи той. — Каквото и да се вкара оттам във въздушния поток, ще се разпространи из целия кораб.

— Значи така ще зарази всички?

— Предполагам, че да. Може да пробие дупка право във въздушната шахта и никой няма да разбере. Дори и да не е там, може да нареди на персонала да не го безпокоят. Шансовете устройството да бъде спряно ще са нищожни.

— Трябва да кажем на някого.

— Проблемът ще е да се доберем до каютата му. Вероятно се охранява.

— Ами ФБР?

— И това е вариант, макар че те предпочитат да имат заповед за обиск, а при липсата на доказателства ще е много трудно да се сдобият с такава заповед.

— Винаги ли си така оптимистично настроен?

Той се изправи и се доближи до Дилара. Погледите им се срещнаха и диханието й докосна устните му.

— Искам да премисля всички варианти. Но, повярвай ми, ще се добера до онова, което е заложил в каютата, каквото и да е то, и ще го спра. После ще разберем какво се е случило с баща ти.

— Оценявам всичко, което направи. Не беше длъжен.

— Напротив, бях.

Преди Локи да се е осъзнал, той я прегърна в обятията си. Целуна я чувствено, със страст, каквато не беше усещал от дълго време. Тялото й, допряно до неговото, беше топло и твърдо. Сляла устните си с неговите в страстна целувка, Дилара прокара пръсти по косата му, а неговите ръце се плъзнаха надолу, към изящно закръглените й бедра…

Някой почука на вратата и ги прекъсна. Те тутакси се отдръпнаха един от друг, сякаш родителите им ги бяха хванали в хола на дивана.

Локи се усмихна и тогава разбра защо за първи път от две години насам беше почувствал по-различно една обикновена целувка. Защото за първи път не беше сравнил жената до себе си с Карън. Не знаеше какво да си мисли, но не чувстваше вина от стореното.

На вратата отново се почука и този път се обади мъжки глас:

— Доктор Локи, аз съм, специален агент Перес. Искам да ви видя.

Локи избърса с кърпичка червилото от устата си и отвори вратата. Перес влезе вътре и хвърли поглед към Дилара, която оправяше косата си.

— Да не прекъсвам нещо важно?

— Съвсем не — отвърна Локи. — Всъщност аз самият мислех да ви потърся.

— Сега ли? Бяхте тук през цялата вечер и не дойдохте да ми кажете?

— Когато пристигнах, още не разполагах с никаква информация. Затова не ви обезпокоих. Но сега имам нещо за вас.

— Като например? Свързано ли е с вчерашния ни спор?

Локи поклати глава.

— Себастиан Улрик е на борда на кораба. Той стои зад катастрофата на Рекс Хейдън. Същото ще се случи и тук и аз знам как.

— Милиардерът? Страхотно. Надявам се, имате доказателства?

— Имам теория. Мога да ви я покажа на моя компютър.

— Ще почака. Трябва да дойдете с мен. Когато видях имената ви в списъка на гостите, си направих труда да ви наблюдавам по време на галатържеството. Не исках да ме забелязвате, за да не ни видят заедно, затова изчаках да се приберете в стаята си.

— Къде отиваме?

— Запазили сме си каюта на долното ниво. Там ще можем да поговорим.

— За какво?

— Боя се, че не мога да кажа тук.

— Добре. Да вървим, Дилара.

Перес поклати глава.

— Боя се, че тя не разполага с необходимото разрешение за достъп до поверителна информация. Ще трябва да остане тук.

— Тя ще дойде с мен — настоя Локи.

— Не. Само вие. Веднага. — Локи се поколеба и Перес добави: — Важно е.

Тази потайност беше странна, но след още секунда Локи неохотно кимна.

— Аз имам ключ — каза той на Дилара. — Ако някой почука, не отваряй. Веднага ме повикай и аз ще дойда до трийсет секунди.

— Ти наистина обмисляш всички варианти — отвърна тя и се усмихна. — Мога и сама да се погрижа за себе си. Нищо няма да ми се случи.

Локи харесваше силния й дух. В това отношение тя много приличаше на Карън. Но Дилара беше доста своенравна, затова и чувствата му този път бяха по-различни.

Той също отвърна с усмивка и кимна, след което тръгна с агент Перес. Интересно какво толкова важно искаше да обсъди Перес с него насаме.

 

 

След като вратата се затвори, Дилара се запита какво се беше случило току-що. Целувката беше някак очаквана. Тя беше изпитвала привличане към Локи от няколко дни. Досега го отдаваше на необичайните обстоятелства и напрежение, но след целувката им не знаеше какво да си мисли.

Щом искаха да разберат какво има в каютата на Улрик, тя също щеше да помогне. Което означаваше да свали оскъдната рокля и да се облече в нещо по-удобно. Най-напред трябваше да махне грима си и затова отиде в банята.

Тъкмо се канеше да пусне крана на мивката, когато чу тихото изпиукване на електронната ключалка на вратата на каютата. Нямаше и минута, откакто Локи и Перес бяха излезли. Първата й мисъл беше, че Локи се е върнал за компютъра си.

— Забрави ли нещо? — провикна се тя от банята.

Никой не отговори.

— Аз съм в банята.

Отговор отново не последва.

Странно. Само преди миг той бе изразил тревога да не влезе някой непознат, а сега се промъкваше в стаята? Дилара познаваше Локи сравнително отскоро, но знаеше, че това не беше в неговия стил. Ако беше той, щеше да се отзове. Нещо не беше наред.

И тогава, досетила се за причината, тя подскочи като ударена от електрически ток. Някой друг беше влязъл в стаята.

Вратата на банята беше леко открехната, но тя не искаше да даде възможност на натрапника да надникне през процепа. Трябваше да го свари със свален гард. Тъй като не разполагаше с никакво оръжие, единственият й шанс беше в изненадата.

— Преобличам се — каза тя престорено, със същия спокоен глас. — Ще изляза след минутка. — Дилара свали обувките с токчетата.

Извади пудрата и я разтвори, за да използва огледалцето. Премести се бавно зад отворената врата, която я скриваше от огледалото в банята. Наведе огледалцето ниско и го завъртя така, че да види с него отражението от огледалото в банята. Ако действаше бързо и навреме, можеше да се възползва максимално от елемента на изненадата.

Първото нещо, което съзря, беше една протегната напред ръка, стиснала пистолет, която бавно напредваше към банята. После се показа и лицето. Светлана Петровна, жената, убила Сам Уотсън.

Дилара остави на пода огледалцето и изчака ръката с оръжието да се промуши през процепа. После, с цялата си тежест блъсна и затвори вратата.

От удара в рамката на вратата ръката на Петровна се счупи и тя изпищя. Пистолетът падна и изтропа на пода. Дилара се спусна да го вземе, но Петровна беше по-издръжлива, отколкото тя очакваше.

Вратата рязко се блъсна навътре и изхвърли Дилара към душа. Тя се оттласна от облицования с плочки под и възползвайки се от инерцията, се нахвърли върху Петровна, удряйки я с рамото си в корема. Чу се „ъъх“ от изкарания от дробовете на рускинята въздух, след което двете паднаха на пода.

Докато неканената гостенка лежеше и се мъчеше да си поеме въздух, Дилара се изправи и се върна в банята, грабна пистолета и го насочи към Петровна, която незнайно защо се усмихна.

— Дай ми една причина да не те убия още сега и тук — каза Дилара.

— Защото аз не бих искал — обади се нечий глас отляво. Тя погледна натам и видя Себастиан Улрик, насочил пистолет към нея. Също като този, който тя стискаше, и неговият беше със заглушител на цевта.

— Хвърли пистолета или ще й пръсна мозъка — заплаши Дилара. Надяваше се да прозвучи максимално решително. Никога досега не бе стреляла по човек.

— Направиш ли го, после аз ще те застрелям, а това едва ли ще ти хареса.

— Сериозно говоря, ще натисна спусъка. — И изведнъж на Дилара й мина през ума, че наистина е готова да го направи.

— Може. Ако си мислиш, че за Светлана ми пука повече, отколкото искам да убия теб. Можеш да си пробваш шанса.

Дилара видя изражението на лицето на Улрик и си даде сметка, че той е завършен социопат и маниак. Наистина не му пукаше.

— Колебаеш се, защото знаеш, че така или иначе ще те убия — продължи Улрик. — Повярвай на думата ми, ако исках да те застрелям, сега нямаше да водим този разговор. Аз съм отличен стрелец.

С такъв аргумент Дилара не можеше да спори. В най-лошия случай можеше поне да разбере какво искат. Затова пусна пистолета на пода.

Петровна го взе и се изправи. Дилара очакваше отмъщение, може би плесница в лицето, но нищо подобно не последва.

— И сега какво? — попита Дилара.

— Работата ни тук приключи. Тръгваме си от кораба и ти идваш с нас.

Това обясняваше защо не искаха да й нанесат синини и други видими белези. Щеше да предизвика подозрение, докато напускаха. Петровна взе обувките с токчетата от банята.

— Къде отиваме? — попита Дилара, щом си обу обувките.

— Ще разбереш, когато стигнем там. Но ти гарантирам, че ще е по-добре, отколкото да си на кораба.

Тя кимна. Единственият й шанс беше да се опита да вдигне тревога, докато я водят навън.

— Знам какво ти минава през ума в момента — добави Улрик. — Ако се опиташ да кажеш на някого, че те свалят от кораба против волята ти, няма да застреляме теб. Ще застреляме този, на когото даваш сигнала.

Докато вървяха по коридора, Петровна я следваше плътно отзад, с пистолет скрит под шала, увит около ръката й.

— Видях как се беше вкопчила в ръката на Локи по време на партито — с ехиден, но измъчен от болката тон каза Петровна. — Може да забравиш за него. Няма да го видиш никога повече. Вече е труп.