Бойд Морисън
Ноевият ковчег (2)

1

Наши дни

Дилара Кенър си проправяше път през международния терминал на летище „Лос Анджелис“. Багажът й беше само една износена раница. Беше четвъртък следобед и просторният терминал гъмжеше от пътници. Самолетът й от Перу беше пристигнал в един и половина, но й трябваха четирийсет и пет минути, за да мине паспортния и митнически контрол. Чакането й се стори десет пъти по-дълго. Тя нямаше търпение да се срещне със Сам Уотсън, който й се беше примолил да дойде в Съединените щати с два дена по-рано. Сам беше стар приятел на баща й и се бе превърнал в нещо като втори чичо за нея. Дилара се изненада, когато й се обади. Тя се чуваше с него от време на време през годините, след като баща й беше изчезнал безследно, но през последните шест месеца беше говорила с него само веднъж. Когато й се обади по мобилния телефон, тя беше в Андите, където ръководеше разкопките на древни руини, останали от някогашната цивилизация на инките. По телефона Сам й се беше сторил изнервен, притеснен и дори уплашен, но не пожела да й каже какъв е проблемът, колкото и да го моли за това. Той настоя да се видят лично, колкото се може по-скоро. След дълги и настойчиви молби от негова страна Дилара накрая склони да повери разкопките на свой заместник и да се отлъчи за известно време от археологическата си работа.

Сам я помоли за още нещо, което я остави озадачена и в недоумение — да обещае, че няма да каже на никого за причината, поради която заминава от Перу.

Сам толкова много искаше да я види, че си уговориха среща направо на летището. Мястото беше вторият етаж на терминала — там, където бяха разположени заведенията за хранене. Тя се качи на ескалатора точно зад възпълен отпускар с шарена хавайска риза и почервеняла от слънцето кожа. Той носеше куфар на колелца, с който изцяло блокираше пътя й. Очите му се спряха върху нея, след което той я изгледа бавно от горе до долу.

Дилара все още беше по шорти и потник — облеклото й от Перу. Прекаленото внимание, с което я удостояваше непознатият, я накара да застане нащрек. Гарвановочерната й коса се спускаше до раменете. Леко мургавият тен й беше по рождение и не й се налагаше да полага усилия за него. Атлетичното й и стройно тяло с дълги крака често караше по-непринудените и първични мъже да се блещят в нея, също като този нещастник в момента.

Тя хвърли на изгорелия дебелак поглед, който казваше: „ти майтапиш ли се?“, а в същото време изрече на глас: „Извинете“, леко го избута и си проправи път нагоре. Когато стигна горния край на ескалатора, Дилара огледа етажа и съзря Сам, седнал на малка масичка на балкона.

Когато за последно го беше видяла, той беше на седемдесет и една. Сега, година по-късно, Сам сякаш се бе състарил с десет години. Косата му беше все така побеляла, но бръчките на лицето му като че ли бяха станали много по-дълбоки. Бледият му вид свидетелстваше, че не е спал с дни.

Когато я видя, той се изправи и й помаха. Мимолетната му усмивка за миг го подмлади с десет години. Тя отвърна също с усмивка и се насочи към него. Сам я прегърна силно.

— Не знаеш само колко се радвам да те видя — каза Сам. — Ти си оставаш все така най-красивата жена, която познавам. Освен може би майка ти.

Дилара неволно докосна с пръсти медальона на врата си с фотографията на майка си. Медальонът, който баща й беше носил със себе си непрекъснато. За миг усмивката й повехна и погледът й се зарея в празното пространство, отнесен в спомени за нейните родители. Но скоро младата жена се опомни и се вгледа в събеседника си.

— Трябва да ме видиш цялата изцапана с пръст и нагазила до коленете в кал. — Акцентът й издаваше, че е американка от Средния запад. — Тогава сигурно ще си промениш мнението за мен.

— Един прашен диамант винаги си остава диамант. Какво ново из света на археологията?

Двамата седнаха. Сам отпи от чашата с кафе. Предвидливо беше поръчал и за нея. Дилара също опита от кафето.

— Натоварено както винаги — отговори тя. — След Перу заминавам за Мексико. Открили са интересни носители на зараза, които датират отпреди колонизацията на европейците.

— Наистина звучи интересно. Ацтеките ли?

Дилара премълча. Нейната специалност беше биоархеология — наука, която изучава биологичните останки от древните цивилизации. Сам беше биохимик, поради което хранеше известен интерес към нейната работа, но не за това я питаше. В момента старият човек протакаше умишлено.

Тя се наведе към него, хвана дланта му и я стисна насърчително.

— Хайде, Сам, кажи ми какво те мъчи. Нали не ме накара да прекъсна експедицията само за да си поприказваме за археологията?

Сам притеснено се огледа. Очите му пробягаха върху хората около тях, сякаш искаше да се увери, че никой не ги наблюдава, нито пък подслушва.

Тя проследи погледа му. Японци — мъж и жена, се смееха, докато дъвчеха хамбургерите си. Вдясно от тях бизнес дама пишеше нещо на палмбука си и от време на време вкусваше от салатата си. Макар че бе началото на октомври и летният отпускарски сезон отдавна беше свършил, група тийнейджъри, облечени в еднакви тениски с надписи „Младежта за Исус“, седяха на масата зад бизнес дамата и пишеха нещо на мобилните си телефони.

— Всъщност — започна Сам — археологията е именно причината, заради която поисках да говоря с теб.

— Наистина ли? Когато се обади, звучеше страшно разстроен.

— Защото имам да ти кажа нещо много важно.

Значи това беше обяснението за изтощения му вид. Вероятно рак, същата болест, от която майка й беше починала преди десет години. В гърлото й сякаш заседна буца.

— Господи, само не ми казвай, че умираш!

— Не, не, скъпа. Не биваше така да те притеснявам. Ако не се брои възпалението на ставите, никога не съм бил по-здрав.

Дилара въздъхна облекчено.

— Не, повиках те, защото си единствената, на която мога да се доверя. Нуждая се от съвет.

Бизнес дамата стана, за да си върви, но чантата й падна от скута й право на пода, в краката й. Когато понечи да вдигне чантата, тя събори от масата чинията със салатата.

— Извинете ме — изрече жената с лек славянски акцент. — Толкова съм непохватна.

Докато тя вдигаше чинията и пластмасовата вилица, Сам се наведе, за да й подаде чантата.

— Внимавайте да не се изцапате, мисля, че чантата ви е покапана с мазнина.

— О, много ви благодаря. — Дамата взе чантата и предпазливо я хвана за долната част с кърпичка.

Сам избърса дланта си със салфетка и жената с жест му предложи да я остави в нейната чиния. Тя се усмихна на Сам и Дилара и отиде да вземе още салфетки от щанда.

— Все същият учтив кавалер си, Сам — отбеляза Дилара. — Та за какво, казваш, се нуждаеш от съвета ми?

Той отново се огледа, преди да заговори. Раздвижи пръстите си, сякаш се беше схванал. Накрая очите му се срещнаха с тези на Дилара. Неговите бяха изпълнени с тревога. Поколеба се и миг след това думите се изляха като поток:

— Преди три дни направих изумително откритие в работата си. Свързано е с Хасад.

Сърцето на Дилара подскочи при споменаването на баща й Хасад Арвади. Тя впи пръсти в бедрата си, за да овладее познатото чувство на вълнение. Баща й се водеше безследно изчезнал от три години — време, през което тя беше използвала всяка свободна секунда в безплодни опити да открие какво се е случило с него. Доколкото й бе известно, неговият крак никога не беше стъпвал във фармацевтичната компания, в която работеше Сам. Каква връзка можеше да има тук?

— Сам, за какво говориш? Открил си какво се е случило с баща ми ли? Не те разбирам.

— Цял ден размишлявах дали да ти кажа, или не. Дали да те замесвам, или не. Първоначално мислех да отида в полицията, но още нямам доказателства. Те може и да не ми повярват, а после вече ще е твърде късно. Но аз знам, че ти ще ми повярваш, затова имам нужда от твоя съвет. Всичко започва следващия петък.

— След осем дни? Какво?

Сам кимна и потри челото си.

— Главоболие ли имаш? Искаш ли аспирин?

— Ще се оправя, Дилара. Това, което те възнамеряват да направят, ще избие милиони, може би милиарди.

— Ще избие милиарди ли? — Тя се усмихна. Сам доста преувеличаваше. — Шегуваш се.

Той мрачно поклати глава.

— Де да беше така.

Дилара потърси в лицето му следа, че всичко е номер, шега, но видя единствено угриженост. Усмивката й помръкна. Той наистина говореше сериозно.

— Добре — каза бавно тя. — Не се шегуваш. Но аз съм объркана. Доказателство за какво? Кои са тези „те“? И какво общо има това с баща ми?

— Той е разбрал, Дилара — отвърна Сам тихо. — Той го е открил първи.

Този път тя разбра за какво ставаше дума. Ноевият ковчег. Целта, на която баща й беше посветил целия си живот. Тя поклати глава.

— Искаш да кажеш истинският кораб, който… — Дилара млъкна. И малкото цвят по лицето на Сам изчезна. — Сам, сигурен ли си, че си добре? Малко пребледнял ми се виждаш?

Сам се хвана за гърдите и лицето му се изкриви в агония. Преви се надве и падна на пода.

— Господи, Сам! — Дилара скочи от стола си и се завтече да му помогне. Обърна го да легне по гръб и се провикна на тийнейджърите с мобилните телефони: — Повикайте „Бърза помощ“!

След като около секунда останаха като парализирани, един от тях трескаво започна да набира номера.

— Дилара, върви! — с дрезгав и немощен глас изрече Уотсън.

— Не говори, Сам. Получи инфаркт.

— Не е инфаркт… жената, която си изпусна чантата… мазнината от салатата беше отрова…

„Отрова?“

Той вече губеше съзнание.

— Сам…

— Не! — понечи да изкрещи той, но гласът му беше станал още по-слаб. — Трябва да бягаш… иначе ще убият и теб. Те убиха баща ти.

Тя се вторачи шокирана в него. Най-големият й страх беше, че баща й е умрял, но тя никога не се предаде, не загуби надежда. Но сега… Сам знаеше. Знаеше какво се е случило с баща й! Ето защо я беше повикал.

Тя се опита да каже нещо, но Сам я стисна за ръката.

— Чуй ме! Тайлър Локи. „Гордиън Инженеринг“. Потърси… помощта му. Той познава… Коулман. — Сам изричаше с неимоверни усилия думите. — Изследването на баща ти… с него започна всичко. Трябва да… намериш Ковчега. — После започна да бръщолеви непонятни неща: — Хейдън… Проекта… Оазис… Дженезис… Зора.

— Сам, моля те. — Не, това не можеше да е истина. Не и сега. Не и когато тя най-после беше на път да разбере истината.

— Съжалявам, Дилара.

— Кои са „те“, Сам? — Тя забеляза, че приятелят й потъва в несвяст и го стисна. — Кой уби баща ми?

Той раздвижи устни, но от тях не излезе никакъв звук. Пое си глътка въздух, след което застина неподвижно.

Дилара започна да му прави изкуствено дишане уста в уста, продължи с масажиране на сърцето, докато дойдоха медиците от „Бърза помощ“. Избутаха я и се заеха да спасят Сам, но без успех. Обявиха смъртта му направо на място. Тя даде задължителните свидетелски показания пред полицията на летището, включително и за неговите умопомрачителни обвинения, но при толкова очевидни симптоми на сърдечен удар полицаите само свиха рамене и го отдадоха на някакво несвързано говорене. Дилара взе раницата си и с празен поглед тръгна към автобусчето, което щеше да я откара при паркинга с нейната кола. Сам й беше като чичо. Единственият човек, който й беше като близък роднина, си бе отишъл от този свят.

Докато седеше в автобуса, неговите думи продължаваха да звучат в главата й. Дали бяха само бръщолевения на болен от старческо слабоумие човек, или предупреждение на близък приятел, тя не знаеше. Но имаше само един начин да провери дали историята на Сам беше вярна, или не.

Трябваше да открие Тайлър Локи.