Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (9)

9
Приземяване

В 15:12 ч.‍ по Гринуич, наблюдавани от цял свят, ангелите се приземиха. Имаше период от няколко часа, когато небесната траектория на техния полет се виеше на запад от Самарканд, над Каспийско море и Азербайджан и посоката за всички все още беше пълна загадка. Пътят им продължи на запад през Турция и чак когато ангелите пресякоха 36-я меридиан, без да завият на юг, Светите земи отпаднаха от сметката. После всички залози бяха за Ватикана и парите не отидоха напразно.

Поддържайки строя, в който бяха летели — двайсет съвършено оформени блока с по петдесет ангела във всеки — посетителите кацнаха на огромния полукръгъл площад пред базиликата „Св. Петър“ в Рим.

Научните работници, дипломантите и стажантите, събрани в сутерена на НПМ във Вашингтон, наблюдаваха телевизионния екран в пълно мълчание, докато облеченият в барокови одежди, подобаващи на титлата му — Негово светейшество, Епископ на Рим, Наместник на Исус Христос, Приемник на княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, Патриарх на запада, Примас на Италия, Архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града държава Ватикана, Роб на робите на Бога — папа пристъпваше напред, за да приветства своите величествени гости.

С приближаването му в първите и централни фаланги настъпи раздвижване. Трудно беше да се видят подробности. Камерите предаваха от въздуха, прикачени към хеликоптери, и от тази височина ангелите приличаха на жива дантела от пламък и бяла коприна. Прелест. Сега един от тях пристъпи напред — изглежда, носеше окичен с пера сребърен шлем — а всички останали с едно плавно движение паднаха на едно коляно.

Папата приближи с треперливи крачки и вдигната за благословия ръка, а предводителят на ангелите склони глава в лек поклон. Двамата застанаха лице в лице. По всичко личеше, че разговарят.

— Мигар… папата току-що се превърна в говорител на човечеството? — обади се стъписан един зоолог.

— Че какво може да се обърка? — отвърна някакъв замаян антрополог.

Колегите на Елиза бяха организирали импровизиран медиен център, като събраха няколко телевизора и компютри в една празна и отдалечена лекционна зала. През изминалите няколко часа техните коментари претърпяха рязък обрат: от предположенията, че всичко това е нагласено, те преминаха в една доста по-тревожна плоскост… Ако е истина, как е възможно да бъде истина и какво означава… как да си го обясним, че да има някакъв смисъл?

Колкото до телевизионните коментари, всички до един бяха абсурдни. В тях се правеха словесни еквилибристики с някакъв библейски жаргон, сякаш нямаше да има утре — което, хей, можеше и да не е точно така! Та-да-да-дам!

Апокалипсис. Армагедон. Възнесение.

Морган Тот — онзи с пухкавите устни, въплътеното възмездие на Елиза — използваше обаче съвсем различен речник.

— Това трябва да се третира като извънземна инвазия — заяви той. — По този въпрос си има протоколна процедура.

Протоколна процедура. Елиза знаеше отлично точно за какво намеква той.

— Това на тълпата ще й дойде направо супер — отбеляза със смях Ивон Чен, микробиолог. — Идва Второто пришествие! Качвайте се на самолетите!

Морган изпъшка, демонстрирайки преувеличена търпимост.

— Да — отвърна той с непоносима снизходителност. — Каквото и да е това, ще ми се да има един самолет между него и мен. Аз ли съм единственият невидиотен на тая планета?!

— Така е, Морган Тот, ти си — изписка Гейбриъл. — Ще станеш ли нашият небесен цар?

— С удоволствие — отвърна Морган, направи престорен поклон и отметна изкусно оформения си дълъг бретон, докато се изнасяше нагоре по стълбите. Той беше дребно създание с красиво лице, увенчало кльощавите му провиснали рамене и вратлето, дебело колкото кутрето на Елиза. Колкото до пухкавите устни, те постоянно бяха извити в престорена мазна усмивка. Всеки път щом ги видеше, Елиза изпитваше неудържим порив да подхвърли нещо в тях. Монети. Желирани бонбони.

Юмруци.

И двамата бяха докторанти в лабораторията на проф. Анудж Чодри, и двамата бяха спечелили престижна стипендия за научна работа с един от световноизвестните еволюционни биолози, но още от първия ден Елиза беше обзета от такава силна неприязън към това самодоволно бледолико човече, та чак й се повдигаше. Той направо се изсмя, когато тя му каза името на жалкия обществен университет, от който идваше, преструвайки се нагло, че го е приел за някаква шега. А това бе едва началото. Известно й беше, че според него тя не е спечелила честно мястото си тук и че сигурно става дума за положителна дискриминация^[1], ако не и за нещо по-лошо. Понякога, случеше ли се професор Чодри да се засмее на нейна шега, или пък да се наведе през рамото й да види някакви резултати, по самодоволната усмивчица на Морган можеше да се досети какви отвратителни догадки му минават през ума и това направо я вбесяваше. Подозренията му я мърсяха — както нея, така и професор Чодри, който освен почтен и женен мъж, беше на възраст, на която можеше да й е баща. Елиза беше свикнала да я смятат за втора ръка човек заради черната кожа и защото е жена, но досега никой не се беше отнасял толкова долно с нея като Морган. Направо й се искаше здравата да го раздруса и точно това беше най-лошото. Защото, независимо от всичко преживяно, Елиза беше кротък човек и обзелата я ярост сама по себе си я вбесяваше — вбесяваше се, че Морган е способен да я преобрази, да я огъне като медна жица единствено със силата на невъзможната си природа.

— Ето затова ви говоря — продължи той, сочейки към телевизионните екрани. Там папата и ангелът с шлема явно продължаваха да си приказват. Някой беше успял да приближи една от камерите към центъра на събитията и сега тя предаваше от земята, но все още недостатъчно близо, за да има и звук. — Що за същества са това?! — настояваше Морган. — На всички ни е ясно, че не са „небесни създания“…

— Все още нищо не ни е ясно — чу се да казва Елиза, макар че най-малко искаше — боже опази, ама че ирония — да се застъпва за ангели.

Само Морган беше способен да я провокира до такава степен. Изглежда, причината беше в гласа му — пропит от войнствата омраза — който автоматично задействаше в нея импулса да спори. Достатъчно беше той да изрази позиция по даден въпрос и тя тутакси усещаше нужда да му се противопостави. Дори Морган да заявеше, че е на страната на светлината, Елиза непременно щеше да застане на страната на мрака.

А тя наистина, ама наистина не понасяше мрака.

— Ти изобщо учен ли си? — попита го тя. — Откога решаваме какво знаем, преди още да имаме каквито и да било данни?

— Взе ми думите от устата, Елиза. Данни. Това ни трябва сега. Съмнявам се, че папата ще ги получи, а и не чувам президентът да настоява за тях.

— Това не значи, че не го прави. Той каза, че всички възможни обяснения ще се вземат под внимание.

— Дяволски си права. Допускам, че дори някоя летяща чиния да се спусне над Ватикана, ще й разчистят терен за кацане насред шибания площад „Св. Петър“!

— Това обаче не е летяща чиния, нали така, Морган? Наистина ли не схващаш разликата? — Осъзнаваше, че няма никакъв смисъл да спори с него, но той просто я влудяваше. Даваше си вид, че изобщо не е повлиян от знаменателността на случващото се, което по някакъв начин би трябвало да подсказва колко по-горе от всички останали се намира — сякаш е далече от вълненията на масата, които за него са нисши и непонятни. Що за примитивни обичаи! Какво е това нещо, дето го наричате „религия“? Елиза обаче знаеше, че това тук е съвсем друг тип заплаха в сравнение с някоя летяща чиния. Кацането на извънземни на Земята би обединило всички по света по начина, по който го правеха научнофантастичните филми. „Ангелите“ обаче имаха потенциалната възможност да разединят човечеството на множество парчета с остри ръбове.

Тя ли не го знаеше?! Нали от години беше едно от тези парчета!

— Няма много каузи, заради които хората биха убивали или измирали с радост, а това е най-великата от тях — каза тя. — Не схващаш ли? Сега няма никакво значение ти в какво вярваш, или кое ти смяташ за глупост. Ако в момента се задейства някоя от твоите „протоколни процедури“, положението за никого няма да е розово.

Морган отново въздъхна тежко и взе да си разтрива слепоочията с върховете на пръстите, сякаш казваше: защо съм принуден да търпя подобно слабоумие?!

— Не съществува сценарий, според който всичко да е „розово“. Ние обаче трябва да контролираме тази ситуация, а не да бием чело в земята като някакви ошашавени селяндури.

В този момент Елиза се видя принудена да си прехапе езика, защото мразеше да споделя мнението на Морган Тот. Но пък и нямаше как да оспори думите му. Самата тя водеше тази битка от години — никога повече да не пада на колене, никога повече да не бие чело в земята, никога повече да не бъде принуждавана.

А ето че сега небесата се разтвориха и от тях се изсипаха ангели.

Приличаше на някакъв цирк. Прииска й се да се разсмее. Прииска й се да забие юмруци в нещо. В стена например. Или в самодоволната физиономия на Морган Тот. Представи си как би я изгледал, ако знаеше откъде всъщност идва тя. От какво идва. Откъде е избягала. Сигурно в този случай надменността му би достигнала висоти, непознати дотогава в историята на човечеството. Или по-скоро би се отдал на неудържимо, отблъскващо ликуване. Това направо ще се превърне в неговия звезден миг за цяла година напред.

Тя реши да млъкне и Морган го изтълкува като знак за победа; съдейки по съмнителния блясък в очите му обаче, остана с чувството, че е трябвало да замълчи много по-рано. Хората с тайни не трябва да си създават врагове, напомни си тя.

Тогава, ясен и неповикан, сякаш отговор на тези мисли, дошъл от най-дълбинните пластове на нейните спомени, долетя гласът на майка й. „Хората с предопределение — каза тя — не трябва да си правят планове.“

— Боже мили! — възбудено възкликна един от стъписаните новинари и с това привлече вниманието на Елиза обратно към редицата телевизионни екрани. Там нещо ставаше. Папата се беше извърнал настрани и даваше разпореждания на своите подчинени, а новинарските екипи, помъкнали камери и микрофони, приближаваха в несигурен тръс. — По всичко личи, че посетителите ще направят изявление!