Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (29)

29
Сбъднат сън

„Всичко може да е различно — каза Кару на Зири точно преди началото на военния съвет. — В това е целият смисъл.“

Мигар точно в това беше целият смисъл? Един свят, в който Кару ще може да е със своя любовник? Забелязвайки погледа, който си размениха двамата с Акива в пещерата, Зири вече се питаше дали заради това беше пожертвал своя собствен живот.

„За всички нас“, беше казала тя.

И за него ли? Какво би могло да се промени за него? Все някой ден ще се освободи от това тяло, независимо дали ще бъде възкресен, или ще изчезне завинаги. Рано или късно, това чака всекиго.

Видя как Акива си тръгва и не се учуди, когато малко след това и Кару стана да си ходи. Макар и поотделно и през срещуположни изходи, той не се съмняваше, че двамата скоро ще се намерят. Пак се върна в спомените си към бала на Войнолюбеца преди толкова много години и към онова, което видя тогава. Макар да беше още момче, всичко му стана ясно като бял ден: как виещото се тяло на танцуващата Мадригал отбягваше тялото на Вълка, но беше привлечено от странника. И макар че сложната верига от връзки и закономерности в света на възрастните тогава още беше загадка за него, той долови същината — неговия първи, подобен на ароматен полъх, екзотичен, опияняващ… уплах.

Интригите на възрастните вече не бяха загадка за него. Затова пък все още бяха опияняващи и плашещи и докато наблюдаваше как Кару и Акива се изнизват един подир друг, Зири отново се почувства като малко момче. Самотно. Забравено.

Сигурно винаги щеше да се чувства така, когато е до нея, независимо на каква възраст са и какви тела обитават.

На входа — там, откъдето си тръгна Кару — се появи някаква фигура; за миг си помисли, че тя се връща, но не излезе прав. Това беше Лиссет.

До този момент Зири не беше забелязал липсата на жената ная и първото му полуосъзнато чувство беше на разочарование — от самия себе си. Истинският Вълк щеше отдавна да е усетил, ако някой от неговите войници отсъства. Това чувство обаче бързо се разсея, когато забеляза изражението на Лиссет. Нейното лице в най-добрия случай имаше неприятен вид — широко, с груби черти и ограничен запас отблъскващи изражения, които варираха от лукавство до злоба, но сега тя му се видя… като покосена.

Ноздрите й бяха побелели и потръпваха, а устните представляваха безкръвна гънка. Очите не гледаха с обичайното коварство, бяха станали някак уязвими, а в стойката на раменете и вирнатата тъпа брадичка имаше някакво каменно достойнство. Тя му кимна рязко и той стана, обзет от любопитство, тръгна към нея.

Ниск, другият ная, забеляза всичко и дойде при тях на входа.

— Какво има? — попита Зири.

Думите й прозвучаха някак… измъчено. Звучеше… обидена.

— Сър, сторила ли съм нещо, с което да ви разгневя?

Да, щеше му се да й отговори. Каквото се сетиш. Но макар да вярваше, че тъкмо тя е клетвопрестъпникът, насочил хамсите си срещу извънбрачните, тя го отрече, а и той не разполагаше с доказателства.

— Поне доколкото ми е известно — не — отвърна. — За какво става дума?

— Тази задача трябваше да бъде възложена на мен. Отдавна я чакам, пък и имам много по-голям тактически опит. По силна съм, а иска ли се хитрост, нямам равна. Но изобщо да не ми кажете какво сте намислили…

— Какво съм…? Войнико, за какво говориш?

Лиссет примигна, премести поглед от него към Ниск и обратно.

— За атаката срещу серафимите, сър. Вече е в ход.

Дали пребледня? Забелязаха ли, че губи цвят? Това беше погрешна реакция. Сега трябваше да е обзет от хладна ярост, да е оголил зъби, щом разбра, че войниците действат на своя глава точно в този момент.

— Не съм планирал такова нещо — каза и видя как лицето й се промени. Покрусата се изпари. Щом разбра, че той не я е пренебрегнал, тя отново възвърна предишната си злост.

— Води ме там — заповяда той.

— Тъй вярно, сър — отвърна тя отсечено, обърна се и със змийска грациозност ги поведе. Зири я следваше, а Ниск вървеше подир него.

Кой може да бъде, питаше се Зири. Лиссет с нейната отровна язвителност щеше да е сред първите заподозрени за метеж. Тя ли беше? Или е капан?

Може и така да е. Въпреки това нямаше друг избор, освен да я следва. Чак сега му хрумна, че трябваше да извика Тен, и му се стори странно, че вълчицата не го последва, без да чака неговата заповед.

Спуснаха се по един от многото коридори в пещерата, които се виеха към дълбините, подминаха всички познати пътеки, слизайки все по-надолу и по-надолу. Щом завиеха с факлите иззад някой ъгъл, големи безцветни насекоми се пръскаха на рояци пред тях, необяснимо как успявайки да се натъпчат в пукнатините по скалите. Скалните коридори бяха просмукани с тежкия влажен дъх на минерали, който притъпяваше сетивата също като музиката на вятъра; колкото повече напредваха обаче, в него взеха да се просмукват нови ухания, чиито следи ги мамеха в мрака. Животински мирис, мускусен и плътен. Химери, цяла група. И дъх на овъглено месо, смесен с острата миризма на опърлена козина, която накара стомахът на Зири да се сгърчи от лошо предчувствие. Всяка химера, участвала в битка срещу серафимите, познаваше острия мирис на горящ труп.

В това тяло нюхът на Зири беше станал много по силен, но той все още се учеше да разчита информацията, която му се предоставяше, и да прави разлика между многото видове смрад по света. Както и между неговите благоухания. Съдейки от опита си през тези няколко дни, лошите миризми преобладаваха, но пък хубавите бяха още по-хубави, отколкото предполагаше.

Ето че и сега усещаше една от тях, която се преплиташе като златна нишка в бродерията на гоблен, тънка като косъм, но отчетлива като звънче. Подправка, помисли си той. Такава, която хем изгаря езика, хем оставя във вкуса някакво чувство за непорочност.

Който и да беше това — серафим без съмнение — неговото присъствие не можеше да бъде заличено от завладяващата миризма на мускус на химерите. Зири усети някакво напрежение в основата на черепа. Заплаха. Това беше заплаха.

Какво — или кого — щеше да намери там?

* * *

Кару се придвижваше невидима из коридорите в дома на своите предци. Вече беше преминала от територията на химерите в тези на серафимите. Нямаше представа къде да търси Акива, но предполагаше, че той ще й помогне да го намери. Ако наистина правилно беше разтълкувала жеста му, че иска да го открие.

По тялото й премина трепет. Дано да се окаже права.

Колкото повече наближаваше преддверието на пещерите, толкова по-студени ставаха коридорите и скоро забеляза как дъхът й се превръща в пара. Още един серафим, покрай когото трябваше да се промъкне — Елион, си беше позволил да даде воля на изтощението и отчаянието си, защото мислеше, че никой не го вижда — затова сдържаше дъха си, докато той не остана далече назад, иначе облачетата пара щяха да я издадат.

Други серафими нямаше; всички останаха зад гърба й. Напред беше само Акива.

Открехната врата и ето го и него. Чакаше.

За миг Кару се вцепени. Сега се намираше толкова близо до него — за първи път двамата бяха насаме, откакто… откога всъщност? От деня, в който той дойде невидим при нея край реката в Мароко и й предаде кандилницата, където се съхраняваше душата на Исса. Тогава тя му наговори ужасни неща — като за начало, че никога повече няма да му вярва, което си беше чиста лъжа — но още не си беше върнала думите назад.

Все още невидима, тя мина през вратата и го видя да вдига глава, усетил присъствието й. Косъмчетата на врата й настръхнаха, когато търсещият му поглед мина през нея, макар да не можеше да я види. Той беше толкова красив и толкова напрегнат. Усети топлината, която се излъчваше от него.

Усети копнежа, който се излъчваше от него.

— Кару? — прошепна той много тихо.

Тя затвори вратата след себе си и развали заклинанието.

* * *

Почувства същинско облекчение, че пак може да отприщи дълго сдържаната ярост. Макар и на колене, прималяла от постоянното облъчване на близко разположените хамси, Лираз все още не беше изгубила способността да разсъждава: безстрастно и без да тържествува осъзна, че светът отново си е дошъл на мястото. Ето защо зверовете я бяха изолирали, докато лагеруваха под открито небе, въпреки че остана с тях по своя воля. Защото са печелели време.

Те бяха четирима. Трима стояха с насочени хамси, омаломощавайки я с магията си. Четвъртият беше вдигнал голяма двуостра брадва.

Без да се броят, разбира се, трите трупа, проснати между тях — толкова пресни, че сърцата им още не бяха го разбрали и кръвта бликаше от артериалните рани като вода от фонтан.

— Това не трябваше да го правиш — каза водачът на малката група убийци и прекрачи през труповете на загиналите си другари с решителна вълча усмивка.

Тен.

Лираз не разбираше защо трябва да се изненадва, че нейният нападател е вълчицата лейтенант на Тиаго, но наистина беше стъписана. Мигар повярва, че Белия вълк е станал почтен? Ама че глупачка. Зачуди се къде ли може да е той сега и защо отсъства от веселбата.

— Ако щеш вярвай — провлачи Тен, — но нямаме намерение да те убиваме.

— Предпочитам да не го вземам за чиста монета. — Те я бяха причакали в тъмното и Лираз не се съмняваше, че животът й виси на косъм.

— Твое право, но наистина е така. Просто искаме да поиграем твоята игра.

Отначало Лираз не схвана за какво говори тя. Трудно й беше да съобразява при тези последователни залпове магия, но най-накрая проумя. Нейната игра на кой-кой-е. Кой от нас кого от вас е убил в предишните му тела. Стомахът й се сви още по-силно, и то не само заради хамсите. Ама, разбира се, помисли си. Не знаеше ли, че точно така ще стане? Толкова по-зле за нея, че измисли игра, в която нямаше нищо забавно.

— Само не ми казвай, че веднъж вече съм те убивала — каза. — Или не е било само веднъж?

— И веднъж ми стигаше — отвърна Тен.

— И сега какво — очакваш извинение?

Тен се разсмя. Зъбите й лъснаха.

— Налага се. Определено трябва да го направиш. Но тъй като не мога да си представя как се извиняваш, просто ще ти отнема трофеите. Нищо чудно да живееш още дълго и щастливо без тях. Е, може и да не стане, но това вече си е твоя работа.

Говореше за ръцете й. Канеха се да я лишат от ръцете й. Е, ще им се наложи доста да се постараят.

— Ами давай тогава — каза насмешливо през зъби Лираз.

— За никъде не бързаме — гласеше отговорът на Тен.

Те определено не бързаха. Но изложена на магията на техните хамси, Лираз губеше сили с всяка следваща секунда — точно в това беше проблемът. Проклети дяволски очи. В това се състоеше подлият им план: първо да я омаломощят, а после да я съсекат.

Отначало не го бяха планирали така, но след като трима техни бяха покосени само за минута, наложи се да размислят.

Три трупа. Нелепа кръвопролитна загуба. Само при вида им на Лираз й се прищя да закрещи. Защо ме принудихте да направя това?

Тен я доближи. От двете й страни вървяха двама драконди — гущероподобни с богато надиплена люспеста плът около врата като някаква гротескна яка на кралски придворни. Приближаваха с протегнати ръце и дланите им изстрелваха залпове страдание в основата на черепа на Лираз; трябваше да напрегне всички сили, за да не позволи треморът да я обхване цялата. Даваше си сметка, че няма да удържи още дълго. Скоро магията ще я принуди да се тресе като паралитик.

Безсилието я вбесяваше, унижаваше и ужасяваше. Сега, каза си. Ако изобщо има шанс да се отърве, трябваше да действа сега. Магията на трите чифта хамси пулсираше в нея със силата на ковашки чукове.

През болката проблесна една-единствена ясна мисъл: моите ръце също са оръжия.

Тя се изсмя.

Тен блокира удара, сграбчвайки я за китката; магията пропищя в Лираз, разнасяйки от мястото на досега: немощ в мускулите, костите, плътта, ума. Неумолима. Предизвиквайки пристъпи на тремор. Нажежена до бяло. Слабост, преминаваща през нея като вятър. Звездни богове. Лираз усещаше как жива я яде отвътре, как скоро ще я превърне в пепел или направо нищо няма да остави от нея.

Тен продължаваше да я стиска за едната китка, но свободната й ръка направи каквото трябва. Опря длан о гърдите на Тен, изкрещя в отговор — нечленоразделен рев право в лицето на химерата… и огънят лумна. Задимя.

Овъгли.

Рядката козина по гърдите на вълчицата пламна. Миризмата дойде незабавно — беше гъста и върна Лираз обратно при погребалните клади в Лораменди. Едва не загуби концентрация, но някак успя да се овладее, за да задържи ръката си, която прогори козината и стигна плътта.

Устата на Тен се раззина и тя нададе вой, който не отстъпваше на рева на Лираз. Сега се гледаха очи в очи, опрели длан о плът, крещейки от ярост и болка в лицето на другата, докато нечии ръце не сграбчиха Лираз и не я откъснаха; запратиха я с такава сила срещу каменната стена, че й причерня, накрая се озова просната по гръб, едва поемайки си въздух.

Повече нямаше никакъв шанс.

Ту се съвземаше, ту пак потъваше в мрак, усещайки първо хватката на ръцете, още преди да зърне лицата над себе си — двамата драконди. Устите им бяха раззинати и съскаха, тъмночервени и вонящи; отново я вдигнаха на крака, а тънката тъкан на ръкавите й не беше никаква преграда срещу досега на дланите им о нейната плът.

Нейната татуирана плът, нейният таен ужасяващ рабош.

Отново се озова очи в очи с Тен. Вълчицата вече не се хилеше озъбено насреща; сега кипеше от омраза — дивата й муцуна беше сбърчена и оголваше зъбите в злобна гримаса, непостижима за нито едно човешко същество или серафим.

— Играта още не е свършила — каза тя. — Досега само аз печеля, но не ти ли дам шанс, няма да е никаква игра, нали? Аз те помня, ангеле, ти обаче помниш ли ме?

Лираз не я помнеше. Всичките убийства, белязани по ръцете й с нажежен нож и сажди от лагерния огън, в най-добрия случай бяха само размазани петна в нейните спомени, а сега случаят не беше от най-добрите. Колко ли вълчеподобни химери беше изклала през живота си? Само звездните богове знаеха това.

— Не съм казвала, че ме бива в тая игра — задави се тя.

— Ще ти подскажа — каза Тен.

Произнесе една-единствена дума, по-скоро я изръмжа с омраза. Това беше името на място.

— Савват.

Думата отвори рана в паметта на Лираз и от нея рукна кръв. Савват. Това беше преди много време, но тя още го помнеше — както селцето, така и точно какво се случи край него. Просто го беше скрила от себе си, също като откъсната страница. Само дето ако наистина беше откъсната страница, досега да я е изгорила.

Спомените обаче не можеш да изгориш.

Спомняше си какво беше причинила толкова отдавна на един умиращ враг и как братята й я гледаха след това. Много дълго време след това.

— Ти ли си това? — чу се да пита прегракнало. Нямаше намерение да говори. Слабостта, причинена от магията, я караше да говори. Защитните й сили съвсем бяха отслабнали. И… това беше Савват. Дори по-голяма част от стотиците скверни убийства на химери, извършени от Лираз, да бяха оставили само неясно петно в паметта й, това не беше от тях и една проста дума — Савват — отново изкара всичко на бял свят.

Нещо обаче не пасваше.

— Това не беше ти — каза Лираз, тръскайки глава, за да проясни ума си. — Онзи воин беше…

С вид на лисица, канеше се да каже, но Тен я прекъсна.

— Онзи воин бях аз. Знаеш ли, тогава умрях за първи път. Ти оскверни рожденото ми тяло, а това тук, естествено, е само съсъд. Ние печелим твоята игра, ангеле. Как би могла да разбереш кои сме само по външния ни вид? Нямаш шанс.

— Права си — съгласи се Лираз и спомените й се завъртяха като в калейдоскоп от матово стъкло — пенещи се, разбунени.

— Предлагам ти нова игра — присмехулно продължи Тен. — Ако спечелиш, ще останеш с ръце. Само трябва да ми кажеш за кого е всяка от татуираните по ръцете ти черти.

В този момент Лираз си представи как казва на Хазаел, че е намерила решение на пъзела от натрапчиво повтарящия се сън. Как може да отсечеш и двете си ръце?

Лесно. Дай брадва на някоя химера.

Защото нямаше как да спечели тази игра.

Тен погледна огромния звяр с брадвата и му даде знак да приближи, после нареди на дракондите: „Запретнете й ръкавите!“.

Те се подчиниха и Лираз усети как стомахът й се свива пред техните погледи — Тен буквално се сгърчи при вида на всичките й рабоши — после обаче дракондите я сграбчиха за ръцете и всичко потъна в мрак, сякаш я затрупа лавина от пепел. Четири хамси долепени о незащитената й плът. Това беше по-скоро милост. Лираз надникна в нищото, в каквото скоро щеше да се превърне. Надвеси се към него. Нито един серафим не би могъл да понесе това изпитание. Сигурно щеше да пропусне дори собствената си смърт, но това в края на краищата не беше чак толкова лошо…

После й се проясни.

Значи никаква милост. Тен явно беше заповядала на дракондите да я поддържат в съзнание, защото лавината отмина и Лираз се озова почти опряла нос о прогорената кожа с формата на собствената й длан върху гърдите на вълчицата. Надигналият се на мястото черен мехур се беше пробил и сълзеше, а обелената овъглена кожа разкриваше червено сурово месо отдолу. Отвратително.

— Хайде, давай — заповяда Тен, кипяща от злост. — Ще те улесня. Започни отзад напред. Сигурно си спомняш поне последните.

Шепотът на Лираз прозвуча сърцераздирателно.

— Не искам да играя твоята игра — каза. Нещо вътре в нея се беше пречупило. Сърцето й беше отпуснато като безпомощно детско юмруче. Искаше да бъде спасена. Искаше да е в безопасност.

— Не ме е грижа ти какво искаш. Освен това залогът се промени. Ако спечелиш, ще накарам Рарк да направи чист разрез. Загубиш ли… — Тя оголи и щракна дългите си жълти зъби в недвусмислена гримаса, която не оставяйте никакво съмнение за какво говори. — Не толкова чист — довърши. — За по-голяма веселба. — Сграбчи ръцете на Лираз и я принуди да ги изпъне. — Нека започнем с мен. Коя от тези резки съм аз, сладко ангелче? Коя е моята?

— Нито една — задъха се Лираз.

— Лъжкиня!

Това обаче беше самата истина. Ако убийствата от Савват бяха татуирани върху кожата й, щяха да са някъде по пръстите — толкова отдавна се случи. Но тогава Хазаел умишлено задържа комплекта с пособия за татуиране и я изгледа — поглед твърде продължителен и безжизнен за Хаз, сякаш със стореното в този ден тя беше променила не само себе си, но и него — после го прибра обратно във войнишката си торба и й обърна гръб.

Лираз беше чула да казват, че има едно-единствено чувство, способно да възкреси в спомените ти определен момент от миналото с яркостта и силата на оригинала — това чувство било неподвластно на времето и можело да те пренесе години назад, независимо колко са те, връщайки ти чистото и не повехнало преживяване, сякаш отново изживяваш мига. Това чувство не било любовта — не че Лираз имаше някакъв опит с нея — нито омразата, гневът, щастието, нито дори скръбта. Спомените за всички тези чувства били само ехо на истинското преживяване.

А срамът. Срамът не избледнявал с годините и Лираз едва сега осъзна, че в него се коренят всички нейни останали чувства — нейната горчива, съсирената „нормалност“ — и че душата й е като отровена почва, в която не може да поникне нищо добро.

Не мога да си представя как се извиняваш, беше казала преди малко Тен и имаше право, но Лираз мислеше, че вече е способна да го направи. Ще се извини за Савват. Стига да успее да извади глас от себе си. Стига той да не излиза от нея ту висок, ту нисък и да не прилича ту на смях, ту на — ако не ставаше дума за Лираз, за която това бе немислимо — ридание.

Всъщност беше и двете. Щеше да загуби ръцете си, независимо дали разрезът е чист, или не, и ето че я връхлетя смехът: той беше ужасяващ, той беше садистичен, но също така беше и — буквално — сбъднат сън.