Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (48)

48
Гладни

В Тамнугалт нямаше нито пържени картофки, нито шоколад — в очите на Зузана това беше въпиещо нарушение на законите на гостоприемството; предлагаха шоколада само в течно състояние, но точно сега горещият шоколад изобщо не й вършеше работа. И макар да се беше върнала към старото си аз в достатъчна степен, за да закопнее за всички тези неща, Зузана още не беше съвсем старото си аз, за да започне да се оплаква заради липсата им.

И никога няма да бъда пак предишната, мислеше си мрачно тя, седнала на сянка на терасата върху покрива на новата казба. Е, не че беше чак толкова нова. Само в нейните очи. Струваше й се странно да вижда около себе си някакви хората да се шляят с готините си кожени чехли, сякаш са си като у дома, на място, което толкова й напомняше „замъка на чудовищата“. Само дето тук бяха добавени и няколко джунджурии за уют: берберски барабани, няколко големи тъкани възглавници, пръснати върху прашните черги, и свещници, по които с години се беше наслоявал разтопен восък. А, също електричество и течаща вода. Един вид — блага на цивилизацията.

Въпреки това за Зузана вече никаква течаща вода не можеше да се сравнява по величие с термалните извори в Киринските пещери. След като Кару ги остави там насаме, двамата с Мик се отдадоха на мечти как ще докарат земните жители в тези пещери — не богати авантюристи, а хора, които имат нужда и заслужават — да „се потопят в изцеряващите води“. Щяха да пристигат носени от буревестници и да спят в застланите с чисто нови кожи фамилни обиталища. Щеше да има и банкет на свещи под сталактитите в голямата пещера в музикален съпровод на вятърната гайдуница. Само като си представи човек, че може да поднесе подобно преживяване на някого! А Зузана дори не харесваше хората! Явно въпреки желанието си беше прихванала нещо от благородната природа на Мик.

В този момент терасата на покрива беше изцяло на тяхно разположение. Останалите стояха долу в стаята — скрити, заспали или заети с проучване. Мик и Зузана се заеха да набавят храна и ето ги сега с разтворено пред тях меню върху мушамената покривка на масата.

Изобщо не споменаваха за битката. И какво ли имаше да си кажат? Ей, ама Вирко наистина ли разкъса оня ангел на парчета? Сякаш беше добре опечено пиле, на което месото само пада от кокалите! Зузана не искаше да говори за това, нито за всичко, на което станаха свидетели по време на бягството си, нито пък имаше намерение да сравнява впечатленията си от видяното с Мик. Ако и той беше видял същите неща, тогава ужасът щеше да стане още по-реален. Като например как върху Утем, чиято огърлица на ревенант беше нанизала със собствените си ръце, се нахвърлят десетина доминионци. Или Руа, дашнагът, който пренесе Исса през портала. И още колко други?

— Знаеш ли какво? — обади се Зузана. Мик вдигна глава с питащ поглед. — Ще се оплача. Защо му е на човек да живее, ако не може да се оплаче от липсата на шоколад? Що за живот е това?!

— Направо безцветен — отвърна Мик. — Но защо да ти липсва шоколад? Малко ли ти е всичко това? — Той посочи менюто.

— По-добре не се занасяй с мен!

— Никога не бих си позволил да си правя шеги с теб, щом се отнася за шоколад — каза той с ръка на сърцето. — Само че виж — пропуснала си една страница.

Така си беше. Написано черно на бяло в менюто на Мик, при това на пет езика също като останалите блюда, сякаш думата шоколад не е една и съща по цял свят:

gateau au chocolat; torta di cioccolato; pastel de chocolate; schokoladenkuchen; шоколадова торта.

Но когато сервитьорът пристигна да вземе поръчката и тя обяви: „Най-напред искаме шоколадова торта и ще я изядем още тук, докато приготвяте останалото, затова донесете първо нея, става ли?“, той обясни — това, което най-много потресе Зузана, беше, че дори изказа някакво съвсем ненужно съжаление — как тортата свършила.

… бял шум^[1]…

Точно в този момент Зузана усети каква огромна промяна е настъпила в нея, защото свършилата шоколадова торта не й се видя чак болка за умиране. Нейните приоритети вече имаха съвсем друга подредба и „болка за умиране“ беше натирена да върви по дяволите на самата опашка.

— Гадно — каза тя. — Но все някак ще го преживея.

Веждите на Мик хвръкнаха нагоре.

Направиха поръчката и казаха храната да им бъде сервирана направо в стаята, а сервитьорът на три пъти уточнява количеството на кебапите и тажините^[2], питките и омлетите, плодовете и киселото мляко.

— Но това ще стигне… най-малко за двайсет души! — натърти той на няколко пъти.

Зузана го измери с равнодушен поглед.

— Много съм гладна.

* * *

Елиза вече не се смееше. Тя… приказваше. Или поне сипеше нещо, което приличаше на говор.

Шофьорът се обаждаше по телефона, опитвайки се да я надвика, като в същото време караше с бясна скорост по дългата и права магистрала.

— Нещо й става! — крещеше той. — Представа нямам! Не я ли чувате?!

Изви ръка назад, за да поднесе телефона по-близо до бълнуващата й уста, но тутакси изгуби контрол върху колата, изскочи върху банкета, после се върна обратно на платното със свирене на гуми.

Момичето отзад седеше като глътнало бастун с вперен напред оцъклен поглед и нареждаше нещо, без дори да си поеме дъх. Шофьорът не можа да разпознае езика. Не беше нито арабски, нито френски, нито английски, а той би различил още немски, испански и италиански, ако ги чуе. Това обаче беше нещо съвсем различно, неизразимо извънземно. Приличаше на глас на флейта, съставен от шипящи звуци, сякаш родени от вятъра, а тази млада жена, явно здравата разлюляна от някакъв… припадък… изригваше този говор като обсебена и ръцете й гребяха въздуха, сякаш плуваше под вода в някакъв кошмар наяве.

— Чухте ли това? — извика шофьорът. — Какво да правя с нея?

Местеше неистово поглед ту към пътя, тук към отражението й в огледалото за обратно виждане и трябваше да го направи… три, четири, пет пъти, бързо и трескаво, докато най-сетне проточи недоверчиво врат назад, за да се убеди, че наистина вижда онова, което му показва огледалото.

Ръцете на Елиза гребяха леко напред-назад, сякаш се рееше във въздуха като във вода.

И наистина точно това правеше.

Той скочи върху спирачките.

Елиза се блъсна в гърба на седалката отпред и се свлече на пода. Гласът й секна, а колата поднесе и се задруса по банкета с резки подскоци, които подмятаха отпуснатото й тяло и го блъскаха в седалките в продължение на един проточил се дълго яростен миг, докато шофьорът се опитваше да върне колата на пътя. Най-накрая успя, спря със свирене на гуми и изскочи във вдигналия се облак прах, за да отвори задната врата.

Тя лежеше в безсъзнание. Мъжът я сграбчи за крака и я разтърси, паникьосан.

— Мис! Мис! — Той беше просто шофьор. И не знаеше какво да прави с тая луда жена — това далеч надхвърляше професионалните му умения, а на всичкото отгоре май я уби…

Тя се раздвижи.

— Алхамдулиллах! — отдъхна си той. Хвала на Бога.

Но радостта му трая кратко. Щом се надигна — от носа й шуртеше кръв, ярка и лъскава, стичаше се надолу по устата и брадичката й — Елиза отново изпадна в извънземния си транс, а звукът от нейния брътвеж, разказваше шофьорът по-късно, направо му късаше сърцето.

* * *

— Рим — каза Кару, щом Зузана и Мик се върнаха в стаята. — Ангелите са във Ватикана.

— Е, това е логично — отвърна Зузана, преглъщайки първата си спонтанна реакция, която беше свързана с щастливото изобилие на шоколад в Италия. — Успели ли са вече да се докопат до някакво оръжие?

— Не — отвърна Кару, но изглеждаше разтревожена. Хъм. Тревогата беше само едно от нещата, изписани по лицето й. В това число влизаха още: смазана, изтощена, паднала духом и… самотна. Отново беше заела поза „потънали гемии“ с увиснали рамене и склонена глава, а от вниманието на Зузана не убягна и това, че стои с гръб към Акива.

— Посланиците, държавните секретари и всички останали говорят до скъсване — поясни Кару. — Едни са за това да се даде оръжие на ангелите, други са против. По всичко личи, че Яил не е направил грандиозно впечатление. Въпреки това отделни частни групировки се редят на опашка да обещават своята подкрепа и арсенал. Опитват се да получат достъп до Ватикана, за да представят офертите си лично, но засега такъв им е отказан — поне официално. Един господ знае дали някой вече не е успял да подкупи вътрешен човек във Ватикана, за да размени две думи лично с Яил. Една от групировките е оная ангелска секта във Флорида, която очевидно разполага с купища оръжие, готово да влезе в употреба. — Тя помълча, обмисляйки следващите си думи. — Което изобщо не звучи страшно.

— Как откри всичко това? — учуди се Мик.

— Чрез моята мнима баба — отвърна Кару, поглеждайки към телефона си, сега включен да се зарежда в контакта. — Има страшно много връзки.

Зузана знаеше за мнимата баба на Кару, една белгийска гранд дама, която от дълги години се радваше на доверието на Бримстоун и беше единствената сред неговите сътрудници, с която Кару имаше що-годе по-лични отношения. Тя беше изумително богата и макар че никога не я беше срещала, Зузана не таеше особено топли чувства към нея. Случвало се беше да види картичките за Коледа, които тя изпращаше на Кару: в тях имаше толкова интимност, колкото и ако бяха пратени от някоя банка; това само по себе си не беше кой знае колко лошо, но Зузана знаеше, че приятелката й копнее за нещо повече, ето защо беше готова да стисне за гушата всеки, който посмее да я разочарова.

Сега слушаше с половин ухо, докато Кару разказваше на Мик за Естер. Предпочиташе да наблюдава Акива. Той седеше в дълбоката прозоречна ниша; кепенците зад него бяха затворени и крилата му бяха станали видими, провиснали и потъмнели.

Срещна погледа му за миг и след като се съвзе от шока, който изпитваше при вида му всеки път — човек трябваше с големи усилия да убеди разума си, че това, което виждат очите, наистина съществува; честно, точно такова беше усещането при вида на Акива; съзнанието й всеки път реагираше: пфу, тук фотошопът здравата е играл, а в същото време той стоеше пред нея от плът и кръв — я обзе всемирна тъга.

За тези двамата нищо не можеше да бъде лесно. Тяхното ухажване, ако изобщо можеше да се нарече така, приличаше на танц сред порой от куршуми. Сега, след като най-после почти бяха изяснили нещата помежду си, скръбта спусна нова завеса между тях.

Завесата не можеше да бъде вдигната. Скръбта не го позволяваше. Затова пък човек може да мине през нея, нали така? След като им е отредено да страдат, чудеше се Зузана, не могат ли поне да страдат заедно?!

Когато на вратата се почука — носеха храната — тя вече беше решила как може да помогне. Поне що се отнася до физическата им близост.

— Един момент — провикна се. — Вие тримата — марш в банята! Вас ви няма, забравихте ли?

Последва кратък приглушен спор — те настояваха просто пак да станат невидими, но Зузана не искаше и да чуе.

— И къде ще стъпят келнерите, след като някаква огромна химера се е проснала върху половината под, някакъв ангел е кацнал на перваза на прозореца, а на леглото лежи момиче?! Дори да сте невидими, вие имате тела. И заемате място. Направо цялото място.

Така че те се подчиниха. Ако стаята беше малка, банята беше още по-тясна, затова Зузана се зае да ги натъпче вътре както намери за добре: първо бутна Кару в гърба, после изгледа заповеднически Акива и кимна, сякаш казваше Ти си на ред, накрая ги завря в душкабината и ги затвори вътре. Само така и Вирко можеше да се побере в банята. Всичко беше съвсем разумно и логично.

Накрая затвори вратата на банята. От тук нататък всичко зависеше от Кару и Акива. В края на краищата не можеше да свърши всичко вместо тях.