Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (19)

19
Ловът

Освобождаването на магията се почувства в цял Ерец. Този път не се надигна Вятър, който да го предизвести, нито звук или вълнение, ето защо почти всеки, който го усети — а всички го усетиха — си помисли, че това е само и единствено неговото собствено отчаяние. Вълната на това първично чувство беше толкова могъща, че за момент погълна всички останали емоции и ги замести, завладявайки всяко мислещо създание — всяко чувстващо създание — с усещането, че това е краят.

Преминаването й беше бързо и мрачно; тя прекоси сушата, небосвода и морето и всичко живо й беше подвластно, нито едно вещество или минерал не беше способно да й препречи пътя.

Много по-бързо, отколкото ако се носеше върху криле, тя прелетя през Астре, столицата на Империята на серафимите, и също толкова бързо я отмина. В последвалата тишина нито един жител на империята не свърза появата й с рухването на великата Кула на завоевателя.

Но на мястото, където доскоро се издигаше кулата, в огромния й и усукан метален скелет — единственото останало от нея — стояха петима ангели, които виждаха общото между двете събития. Те също бяха серафими, но не и поданици на Империята. Идваха отдалече да ловуват — ловуват, ловуват, ловуват — и сега едновременно, също като стрелката на компас, задвижена от някакъв магнит, се обърнаха на юг и на изток. Всепоглъщащото отчаяние беше грях и насилие — те знаеха, че то не идва от тях. Всеки от петимата стихна за колкото време беше необходимо да измери дълбините на поразяващата му сила, после се отърси от него. Още един досег с непознатия маг, който дърпаше конците на света.

„Бичът за зверовете“, така чуха да го наричат с дрезгав полушепот-мълва из този мерзък град. Убиец и предател, унищожител на химерите, копеле и отцеубиец. Той беше сторил това.

Сега очите на петимата стелиани с цвят на огън бяха извърнати по посока на далечните Аделфийски планини.

А Скараб, тяхната царица, разпери криле и с неудържима ярост изсъска през зъбите си със заострени краища: „На лов“.