Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (32)

32
Тортата — по-късно

— Стига да живеем толкова дълго.

Не това искаше да каже Кару. Нищо подобно. Всъщност тя нищо не искаше да казва. Акива я гледаше откъм срещуположната страна на каменната маса с все още пълни с вечност очи и сега единственото, което искаше, бе да се покатери на каменната маса и двамата да се срещнат по средата. Всъщност кога е получавала каквото желае? Акива искаше да бъде с нея за цяла вечност? Това беше… почувства го едновременно като слънчеви зайчета и изтрещяване на гръмотевица в себе си, но то беше и като парче торта, отложено за по-късно. Като подигравка.

Довърши си вечерята и ще получиш торта.

Ако не умреш.

— Ще живеем толкова дълго — отвърна той, пламенно и уверено. — Ще преживеем и това. Ще победим и това.

— Ще ми се и аз да бях толкова сигурна — каза тя, но в главата й се въртеше: армии, ангели, портали, оръжия, война.

— Бъди сигурна, Кару. Няма да позволя нищо да ти се случи. След всичко станало… сега… вече няма да те изпускам от поглед. — След кратко мълчание, сладко и срамежливо поруменял, сякаш все още не беше сигурен дали правилно е разчел мислите й, или пък че това сега е точно онова, към което се е стремял, Акива добави: — Докато ме искаш при себе си.

— Искам себе си при теб — отвърна тя начаса. Усети двусмислието в думите си — себе си при теб — но не се поправи. Защото точно това мислеше. — Но не мога да бъда при теб. Не още. Защото вече е решено — отделни батальони, не помниш ли?

— Помня. Но аз също имам нещо да ти казвам. Или най-добре да ти го покажа. Мисля, че може да помогне. — Той седна върху масата, провеси крака, примъкна се към средата и я повика при себе си.

Тя го направи и усети как температурата около нея се покачва от близостта му. Повече никакви бариери помежду им. Тя подви крака под себе си — камъкът беше студен — и се запита за какво ли е всичко това. Едва ли е ехо на нейните желания. Той дори не посегна да я докосне, само я гледаше настоятелно и някак колебливо.

— Как мислиш, Кару, дали химерите ще се съгласят да обединим батальоните си? — попита той.

Какво?!

— Ако Тиаго им заповяда, ще го направят. Но какво значение има? Нали братята и сестрите ти ще са против. Съвсем ясно го показаха.

— Знам — отвърна той. — Заради хамсите. Защото вие притежавате оръжие, срещу което ние нямаме защита.

Тя кимна. Затова сега дланите й бяха плътно опрени о каменния плот на масата; беше й станало като втора природа да крие очите на хамсите в присъствието на серафима, за да го предпази от неволно нараняване; въпреки това все още имаше риск.

— Нашите ръце си остават врагове, дори ние да сключим примирие — каза тя с ведър глас, но сърцето й беше натежало. Не искаше нито една част от нея да бъде враг на Акива.

— Ами ако това отпадне? — настоя той. — Мисля, че ще успея да убедя извънбрачните да се обединим. Единственото разумно решение, Кару. Ако сме един на един, Доминионът не е пречка за нас, но сега те са повече и дори да не разполагат с някое неподозирано предимство, силите ни са неравни. Химерите в батальона ни не само ще увеличат нашата сила, но и ще отслабят тяхната. В това има и психологическо предимство. Щом видят, че сме заедно, това ще ги обърка. — Той замълча. — Ето го най-силния коз на нашите две армии.

Всъщност какво целеше той?

— Може би трябваше да го кажеш на Елион и Орит — обади се тя.

— Ще им го кажа. Ако ти си съгласна и… ако проработи.

— Ако проработи ли?

Като продължаваше да я гледа все така настоятелно и колебливо, той посегна бавно и, докосвайки бегло бузата й с върха на пръста си, прибра немирния кичур коса зад ухото. Този лек допир предизвика искри и припламване, но те бяха потушени от един по-дълбок и помощен огън, когато притисна длан о бузата й. Погледът му беше жив, пълен с надежда и търсещ, а докосването му приличаше на светъл шепот и… имаше вкус на торта, която Кару не можеше да опита. Това беше нещо по-жестоко от подигравка. То беше същинско мъчение. Искаше й се да извърне лице и да притисне устни о дланта на Акива, после о китката му и да проследи пътя на неговия пулс чак до самия източник.

Чак до сърцето. Чак до гърдите в цялата им монолитност. Той да обвие ръце около нея, ето какво желаеше, а още… движение, което е отглас на друго движение; кожа о кожа, влага о жар, дихание о стенание. О, боже. От докосването му съвсем оглупя. То я запрати надалече от реалния живот с неговото тътнещо армии, ангели, портали, оръжия, война и я отнесе право в рая, който си бяха представяли преди толкова много време — рая, който приличаше на кутия за скъпоценности, която чакаше те да я открият и да я напълнят със своето щастие.

Илюзии. Дори да стигнеха някак до „за цяла вечност“, пак нямаше да се озоват в рая, а в един опустошен от войни свят, където тепърва трябваше да се учат на толкова много неща и да се отучват от не по-малко. С толкова работа за вършене и толкова десятък болка за плащане и… и… И торта, хрумна на Кару една предизвикателна мисъл. Може би имаше живот и отвъд ръба. Заедно с Акива, всеки ден, в работа и болка — да, но и в любов.

Торта като начин на живот.

И тя извърна глава, и притисна устни към дланта на Акива, и усети как през него мина тръпка, и разбра, че ги дели много по-малко от една ръка разстояние. Колко лесно би било да премахне и тази дистанция и да се забрави в един малък кратковременен рай…

— Помниш ли? — попита той прегракнало. — Това е началото. — Неговото докосване се спусна надолу по бузата й, после по шията и беше огън, и беше магия, които разпалиха всеки атом в тялото й. Пръстите му се забавиха върху ключицата и дланта му спря да си отдъхне, лека като наметка от колибропеперуди върху сърцето й.

— Разбира се, че помня — отвърна тя, прегракнала като него.

— Тогава дай ръка. — Той посегна да я хване, когато тя му я протегна. Придърпа я към себе си, а очите на Кару се спряха върху V-образната линия на шията му, върху триъгълника на гърдите му и в мислите си вече промъкваше ръка под дрехата, за да я долепи колкото може по-близо до неговото сърце…

Стоп.

В унеса си почувства заплахата и се овладя, свивайки ръката си в юмрук.

— Не искам да ти причиня болка.

— Довери ми се — каза той. Неговото колебание се беше разсеяло още щом устните и докоснаха дланта му и сега погледът му беше само настоятелен и притеглящ — сякаш на това разстояние техните магнити вече бяха толкова силно притеглени един към друг, че само решителна съпротива би могла да ги раздели. Но съпротивата на Кару не беше решителна. Тя искаше да докосне Акива също както искаше да диша. Затова се остави той да насочва ръката й и когато кокалчетата на пръстите й докоснаха яката му, тя на свой ред възкреси спомена — ние сме началото — разтвори пръсти и ги пъхна под ризата на гърдите му. Гърдите на Акива. Кожата на Акива. Тя беше като жива под пръстите й и нейните устни закопняха да ги последват. Това желание й замъгли разсъдъка и трябваше да измине един дълъг делирен миг — ръката й с широко разтворена длан, опряна о кожата му — докато разбере.

Докосването й не го беше наранило.

— Акива… как? — попита тя стъписана.

Ръката му покри нейната и още по-силно я притисна към тялото, а тя усети как нейната хамса пари, както ставаше винаги в присъствието на серафим, почувства някакво боцкане, но Акива нито трепна, нито се дръпна, нито се сгърчи. Усмихваше се. Едната ръка разстояние между тях се скъси — от дължината на неговата ръка до нейната — и той го съкрати още повече като се притисна към нея, наклони глава и изви врат, прошепвайки: „Магия“, а после й показа какво е направил.

На врата му се беше появил знак, какъвто — Кару добре знаеше това — преди не съществуваше. Намираше се ниско, полускрит от яката, но тя все пак го различи — око. Затворено око. Неговата собствена магия, с която обезвреждаше тази на Бримстоун. Това око беше индигово, също като хамса; то обаче не беше татуировка, а белег.

— Кога направи това? — попита тя.

— Тази вечер.

Тя прокара върха на пръста си по фините изпъкнали линии на наранената му плът.

— Вече е заздравял.

Той кимна, дръпна се и отново вдигна глава. Кару лека-полека вече беше започнала да се досеща докъде се простират способностите на Акива, но случилото се я изуми. Едва за няколко часа той се беше белязал и после беше успял да се излекува — само по себе си това беше забележително. Но в сравнение с достигнатото от него магическо ниво не представляваше нищо. Защото Акива беше успял да обезсили най-мощното оръжие на химерите след възкресяването им, ако това изобщо можеше да се смята за оръжие. Сигурно в този момент трябваше да е ужасена, но точно сега Кару не чувстваше ужас.

— Вече мога да те докосвам — дивеше се тя и не можеше — не опита — да устои на порива за още доказателства, плъзгайки длан по жарката гладкост на неговите гърди, докато не почувства сърцебиенето му в шепата си.

— Колкото искаш — каза той и тя усети неговия трепет, но това не беше болка.

Неговата кожа и онова „за цяла вечност“ образуваха мощна сплав; истинската причина Акива да направи тази магия беше забравена, както и всичко останало извън техните две пулсиращи сърца…

… докато реалността не се появи на вратата.

* * *

Едва ли някой би могъл да си представи по-невъобразима гледка: един до друг, подгизнали до кости, извървели мълчаливо и целеустремено скалните коридори, преминавайки от поселището на химерите в територията на серафимите право през главната пещера, където бяха събрани почти всички… Тиаго и Лираз влачеха трупа на Тен след себе си.

Гласовете секнаха. Мик беше оставил цигулката малко преди това и сега лежеше с отпусната в скута на Зузана глава, но нейното ахване го накара да подскочи.

Исса се полюшваше високо върху навитата си опашка и сега повече от всякога приличаше на змийска богиня от древен храм, а химерите наоколо бяха станали или полуизправени, застанали нащрек и готови за битка, щом ги призоват. Но никой не ги призова. Тиаго и Лираз прекосиха пещерата с вперен напред поглед и мрачно изражение, за да изчезнат отново през срещуположния изход, минавайки покрай охраната на серафими без никакво обяснение.

Когато завари вратата на Акива все така затворена, Лираз грубо се изсмя и не почука, а направо я блъсна и заби гневен поглед в онова, което я очакваше вътре. Акива и Кару със замъглени от страст очи, седнали един срещу друг върху каменната маса, се докосваха, положили длан върху сърцето на другия.

Някой би казал, че Елай — богинята закрилница на убийците и на тайните любовници — тази нощ се е развихрила и се прокрадва невидима из скалните пасажи, за да върши коварства и да предотвратява неизбежното в последния възможен момент. Само няколко мига трябваше да натежат върху едното или другото блюдо на везната и Лираз вече щеше да е мъртва, а Кару и Акива щяха да бъдат заварени в много по-компрометираща поза, не само със замъглените от страст погледи и с длан върху сърцето на другия. Още миг и те вече щяха да се целуват.

Елай обаче беше капризна покровителка и един път — много зрелищно — ги беше предала. Но Кару вече не вярваше в богове, затова когато вратата зейна, тя приписа вината за това единствено на Лираз и на Вълка.

— Е — каза Лираз със сух глас, най-сухото нещо в нея в този момент, — поне сте още облечени.

* * *

И нека благодарим на боговете за това, помисли си Кару, измъквайки ръка изпод ризата на Акива. Изведнъж усети хлад в стаята. Колко бързо тялото й беше привикнало към топлината на Акива, в сравнение, с която всичко друго изглеждаше студено. Трябваше да примигне няколко пъти, докато погледът й се избистри и обърне внимание на подробностите: прилепналите о кожата мокри дрехи, звънтенето на капките по пода, какво останало за дъха на сяра.

Зири беше водил Лираз да се къпят в термалните извори? Ето това вече беше… странно. При това облечени? Добре де, щеше да е още по-чудно, ако тя си беше свалила дрехите, но и това само по себе си изглеждаше прекалено странно; после обаче Вълка издърпа нещо през прага и тогава всичко си дойде на мястото.

Труп.

— Клетвопрестъпник — каза Вълка.

Тен. Хаксая.

Какво?!

Кару се оттласна от плота на каменната маса и скочи на пода до мъртвото тяло. Веднага забеляза прогорената върху гърдите на вълчицата следа от длан и вдигна очи към Лираз, която и отвърна с още-по-безжизнен-от-обичайното поглед.

Акива също приближи трупа, а само след секунди проходът отвън се изпълни със серафими и нарушили условната граница химери, които искаха да разберат какво става. Почти забавно беше как един акт на насилие успя да предизвика естественото смесване на двете армии. Почти забавно, но не съвсем.

Това беше поредният барутен погреб, готов да избухне само от неразумно доближена клечка кибрит. В следващите няколко секунди се изсипа същинска лавина от въпроси и отговори. Вълка им разказа какво се е случило, разобличавайки предателството. Тен го беше извършила. Тен беше мъртва. Колкото до Хаксая, Кару се опитваше да проумее какво може да е нейното участие. Тя добре я познаваше. Още като Мадригал беше воювала заедно с нея, затова й имаше доверие. Вярно, Хаксая беше дива, но не и непредсказуема. Нито пък глупава. Като я направи съзаклятник в своята измама, Кару й беше поверила живота на всички тях.

— Защо би постъпила така? — попита тя гласно, но не очакваше отговор. По-скоро задаваше въпроса си на вятъра, но Лираз беше тази, която откликна.

— Това беше нещо лично — отговори ангелът. После се обърна към Акива и нещо трепна в безжизнения й поглед. Промяната в нея, помисли си Кару, напомняше промяната в чертите на Вълка, след като Зири прие тялото му, макар причината, естествено, да не беше същата. Сякаш сега някой друг гледаше през очите на Лираз. Каменното изражение се стопи и това нежно, почти момичешко лице, което се показа отдолу, беше самата тя.

— Савват — каза Лираз и Акива кимна с тежка въздишка — беше разбрал.

Кару беше чувала това име. По-точно: битката при Савват. Това беше селце по западното крайбрежие на Брега на зверовете, или поне преди е било. Преди нейното време.

После Лираз се обърна към Тиаго със сведен поглед.

— Какво ще правиш с душата й си е твоя работа — каза, — но трябва да знаеш, че аз не я виня. Заслужавах си отмъщението.

Тиаго й отговори нещо, но Кару вече мислеше за друго. Нещо в ума й прищрака. Тя продължи да мести поглед от трупа на Тен към Лираз и обратно; от овъгления отпечатък от длан върху гърдите на вълчицата към рабошите на ангела, сега невидими заради дългите ръкави, спуснати чак до върховете на пръстите.

Нашите ръце си остават врагове, дори ние да сключим примирие, припомни си Кару.

Тогава ангелите се прибрали по живо, по здраво у дома и нито един не загинал. Край.

Сърцето й взе да думка. В главата й започна да се оформя някаква мисъл. Тя не бързаше да й даде глас, а остави нейните нишки да се разплетат докрай, следвайки ги една по една в търсене на недостатъци, изпреварвайки бъдещите възражения, които — сигурна беше — щяха да се появят. Възможно ли е да е толкова просто? Гласовете около нея утихнаха до невнятен шум и взеха тихо да ромолят под покривалото на собствените й мисли. Възможно е и би трябвало да бъде просто. Планът в главата й обаче беше много повече от сложен. Представляваше същинска бъркотия. Тя огледа струпаните наоколо лица: Акива, Лираз и Вълка тук, заедно с нея; Елион и Исса на прага, а зад тях сливащи се силуети, различими само по огнените криле и настръхналата на плещите козина, черните доспехи и червения хитин^[1], гладката и груба плът, всички рамо до рамо.

Всичките готови да полетят в битка, носейки върху крилете си Апокалипсиса, който човечеството виждаше в своите сънища и кошмари.

Или пък не.

Нито Акива, нито Вълка първи забелязаха настъпилата в Кару промяна — изправените рамене, радостното оживление. Лираз най-напред я видя.

— Теб пък какво те осени? — запита тя с ядно любопитство.

Ето я пак старата Лираз. „Сигурна съм, че ще ни уведомиш, ако измислиш нещо“, беше казала в края на военния съвет, презрително и с пренебрежение. А сега Кару я гледаше, силна в своята увереност. Отчаянието се беше превърнало в убеждение и то беше здраво като стомана.

— Хрумна ми нещо по-добро — каза Кару. — Свикайте отново съвета. Още сега.