Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (5)

5
Игра на отгатни кой кой е

Акива не го пропусна. Забеляза, че докато Кару се обръщаше, върховете на пръстите й бегло докоснаха гърдите там, където е сърцето, и в този миг беше възнаграден за всичко. За риска; за това, че стомахът му се сви на юмрук, докато се насилваше да говори с Вълка; даже за напиращото недоверие у Лираз, застанала до него.

— Ти си полудял — изрече само с устни тя. — Аз също имам армия?! Ти нямаш никаква армия, Акива. Ти си само част от една армия. Има разлика.

— Знам го — отвърна той. Нямаше право да предлага подобно нещо. Братството на извънбрачните ги чакаше в Киринските пещери; истината се простираше само дотук. Всички те бяха осъдени по рождение да се превърнат в оръжия. Не синове и дъщери, дори не мъже и жени, а просто оръжия. Е, сега вече бяха оръжия, които сами избират своята цел; но дори да се бяха обединили около Акива, за да се опълчат срещу Империята, това не предполагаше и съюз с техния смъртен враг. — Аз ще ги убедя — продължи той и в обзелото го въодушевление — Кару беше докоснала сърцето си — наистина го вярваше.

— Тогава започни с мен — изсъска сестра му. — Ние дойдохме да ги предупредим, а не да се съюзяваме с тях.

Акива си даваше сметка, че ако успее да убеди Лираз, останалите ще ги последват. Само дето не знаеше как точно ще го направи, а и появата на Белия вълк му попречи да опита.

Сега Вълка се отдалечаваше, заобиколен от своите лейтенанти, а въодушевлението на Акива взе да посърва. Внезапно си спомни кога за първи път видя Вълка. Случи се в Бат Кол по време на Сенчестата офанзива, когато все още беше новобранец, току-що напуснал тренировъчния лагер. Видя с очите си решителната битка на химерите и независимо от пропагандата, с която му бяха наливали главата още от люлката, тази гледка закали неговата омраза към зверовете. Вдигнал меч в едната ръка и брадва — в другата, Тиаго се врязваше в редиците на ангелите, разкъсвайки гърлата им със зъби, воден сякаш от някакъв животински инстинкт. Като да беше гладен.

На Акива и сега му се повдигна при този спомен. Всичко, свързано с Тиаго, предизвикваше пристъп на гадене — най-вече следите от нокти по лицето му, оставени със сигурност от Кару при опита й да се защити. Когато генералът се закова пред него, Акива едва се удържа да не го зашлеви през лицето, да не го събори на земята. Само да можеше да го прониже в сърцето с меча си, както беше направил с Йорам, после вече можеха да започнат начисто, без тези двама принцове на смъртта, които открай време насъскваха народите си един срещу друг.

Но нямаше как да го направи.

Кару за последно погледна през рамо от склона и тревожна сянка премина по прекрасното й лице, все още обезформено от претърпяното насилие, истината, за което така и не пожела да му разкрие; после се скри от поглед и останаха само Тиаго и Тен да следят с очи Акива и Лираз, високото и жарко слънце, синьото небе и напуканата белезникава пръст.

— Е — подхвана Тиаго, — най-после може да говорим без излишна публика.

— Доколкото си спомням, ти обичаш публиката — отрони Акива, защото споменът за изтезанията беше още ярък и жив. Мъченията, на които навремето го подложи Тиаго, бяха същинско представление: Белия вълк беше в главната роля на това кърваво изпълнение.

Челото на Тиаго се сбърчи учудено, после бързо се изглади.

— Нека оставим миналото, става ли? Настоящето ни дава достатъчно поводи за разговор, а освен него има, разбира се, и бъдеще.

Ти не си част от бъдещето, помисли си Акива. Не би могъл да допусне толкова извратена мисъл: ако тази тяхна невъзможна мечта някак се сбъдне, че и Белият вълк ще получи своя дял и все още ще го има — все така бял, все така нагъл и все така застанал пред вратата на Кару след всичко извоювано и спечелено.

Но не. На погрешен път беше. Акива стисна челюсти, после пак ги отпусна. Кару не беше трофей за победителя; не заради това той дойде тук. Кару беше жена, която сама ще определи живота си занапред. Той дойде, за да направи всичко по силите си — всичко, на което е способен, — за да може един ден тя сама да чертае живота си. А кой и какво ще бъде част от този живот, сама щеше да реши. Той отново стисна зъби.

— Нека говорим за настоящето — каза.

— Идването ти ме постави в доста трудно положение — започна Вълка. — Моите воини очакват да те убия. А на мен ми трябва основателна причина да не го направя.

Думите му вбесиха Лираз.

— Мислиш, че можеш да ни убиеш, така ли? — повелително запита тя. — Ами опитай тогава, вълче!

Вниманието на Тиаго се насочи към нея, но той остана спокоен и невъзмутим.

— Не ни запознаха.

— Знаеш коя съм, аз също знам кой си — това стига.

Обичайната за Лираз безпардонност.

— Както обичаш — откликна Тиаго.

— Всички вие обаче си приличате като две капки вода — провлечено се обади Тен.

— Е, в такъв случай — отвърна Лираз, — на вас ще ви е по-трудно да играете на отгатни кой, кой е.

— Що за игра е това? — заинтересува се Тен.

Недей, Лир, помисли си Акива. Но напразно.

— Тая, в която се опитваш да познаеш кой от нас кое от вашите предишни тела е убил. Сигурна съм, че някои от вашите непременно си спомнят за мен. — Тя протегна ръце да покаже татуирания върху тях рабош с броя на извършените от нея убийства. Акива сграбчи по-близката, покри я със своята белязана длан и я натисна надолу.

— Не предизвиквай точно тези тук — каза. Какво й ставаше?! Нима наистина целта й беше всичко това да завърши с кървава баня — каквото и да представляваше „това“, то беше крехко и почти немислимо затишие в тяхната взаимна омраза.

Тен се изсмя, когато Акива прибра изпружената ръка на сестра си, но то приличаше по-скоро на ръмжене.

— Спокойно, Бич за зверовете. Това за никого не е тайна. Аз помня всеки ангел, който някога ме е убивал, и въпреки това ето ме сега — стоя тук и си приказвам с теб. Можеш ли да кажеш същото и за всички ония ангели, а те не са никак малко, които съм избила? Къде са сега всички мъртви серафими? Къде е брат ти?

Лираз трепна. Акива усети тези думи като сол в жива рана — привидението на брат му неочаквано се възправи злокобно насреща му — и когато жегата около тях се усили, той знаеше, че това не е само заради потискания гняв на сестра му, но и заради неговия собствен.

Значи така, отново се възстановяваше естественият ред на нещата: взаимната омраза.

Или пък… не.

— Само че не химерите убиха брат ти — каза Тиаго. — А Яил. Което ни води право към въпроса. — Акива се усети, че е впил поглед в бледите очи на врага си. В тях не личеше присмех, нямаше стаено ръмжене, нито намек за смразяващата наслада, с които го гледаше в килията за мъчения преди толкова много години. Сега в тях се четеше само някаква необикновена настоятелност. — Не се съмнявам, че всички ние сме завършени убийци — продължи тихо. — И доколкото схващам, сега сме тук, водени от различни причини.

Акива първо усети срам — дали задето позволи да бъде поучаван от запазилия хладнокръвие Тиаго — а после гняв.

— Точно така. Не става въпрос за нашия живот. Трябва ти причина да не ни убиеш? Какво ще кажеш за тази: имате ли по-добро място, където да отидете?

— Не. Нямаме. — Простичко. Откровено. — Ето защо те слушам. В края на краищата това беше твоя идея.

Да, така беше. Неговата налудничава идея да предложи мир на Белия вълк. Но ето че сега, когато се изправи лице в лице с него, а Кару вече никаква не се виждаше, осъзна колко абсурдна е била. Явно го е заслепило отчаяното желание да бъде близо до Кару, да не я изгуби някъде в безкрая на Ерец и да останат врагове вовеки. Затова го предложи и едва сега, прекалено късно, си даде сметка колко странно е, че Вълка изобщо прие да го обмисли.

И че Вълка търси основание да не го убие.

Тези негови думи звучаха като агресия, приличаха на провокация. Но дали не бяха по-скоро откровеност? Възможно ли е той също да иска мир, но да търси оправдание за пред войниците си?

— Извънбрачните се оттеглиха в сигурно убежище — каза Акива. — В очите на Империята ние сме предатели. Аз съм отцеубиец и цареубиец и моята вина слага дамга върху всички нас. — Той внимателно претегли следващите си думи. — Ако ти наистина имаш намерение да го обмислиш сериозно…

— Аз не ти залагам капан — прекъсна го Тиаго. — Дадох ти дума.

— Твоята дума. — Това дойде откъм Лираз, готова, аха-аха, да избухне в смях. — Ще трябва малко повече да се постараеш, вълче. Нямаме никакво основание да ти вярваме.

— На твое място не бих си позволил да минавам някои определени граници. Все пак сте още живи, нали? Не очаквам да ми благодарите, но се надявам да е съвършено ясно, че не е въпрос на случайност. Вие и без това дойдохте полумъртви. Ако исках да довърша работата, нищо не можеше да ми попречи.

Нямаше какво още да го обсъждат. Тиаго безспорно беше пощадил живота им. Даже им позволи да избягат.

Защо?

Дали благодарение на Кару? Тя беше ли се молила за живота им? Или пък…

Просто се беше спазарила за тях?

Акива вдигна поглед към склона, по който се беше изкачила Кару. Сега тя стоеше под сводестия вход на казбата и ги наблюдаваше; от толкова далече нямаше как да види изражението й. Той пак се обърна към Тиаго и забеляза, че по лицето му няма и следа от жестокост, лицемерие, даже от обичайната му студенина. Сега очите гледаха открито, а не арогантно или презрително иззад полуспуснатите клепачи. Това беше знак за някаква решителна промяна. На какво ли се дължеше?

На Акива му хрумна едно-единствено обяснение и то му беше ненавистно. В килията за мъчения яростта на Тиаго беше ярост на съперник — на губещ съперник. Изпод вековната омраза между техните две раси клокочеше много по-лична ненавист, движеща сила за един претендент. Унижението, задето не си предпочетен пред другия. Отмъщение заради любовта на Мадригал към Акива.

Сега обаче това го нямаше — липсваше и причината, която го пораждаше. Акива вече не беше съперник за Тиаго, не представляваше заплаха. Защото този път Кару беше направила различен избор.

В мига, в който Акива беше осенен от тази идея, липсата на злоба у Тиаго му се видя като най-сигурното потвърждение, че е прав. Белия вълк беше толкова сигурен в своето превъзходство, че не виждаше причина да убива Акива. О, звездни богове! Кару! Кару!

Ако не ги делеше цялата тая кървава предистория, ако Акива не знаеше какво наистина таи в душата си Тиаго, те двамата с Кару щяха да изглеждат съвършената двойка: генералът и възкресителката, господарят и господарката на последната надежда у химерите. Акива обаче познаваше истинската природа на Тиаго, също като Кару.

И това изобщо не беше стара история. Насилническата природа на Тиаго. Сведените очи на Кару, нейната боязлива неувереност. Синините, драскотините. Въпреки това създанието, което стоеше сега пред Акива, приличаше на най-доброто проявление на Белия вълк: интелигентен, могъщ и здравомислещ. Достоен съюзник. Наблюдавайки го, Акива дори не знаеше на какво може да се надява. Ако Тиаго наистина беше такъв, тогава съюзът между тях имаше шанс и Акива би могъл да остане част от живота на Кару, макар и само периферна част. Най-малкото ще може да я вижда, за да е сигурен, че е добре. Ще намери възможност някак да изкупи греховете си и ще направи така, че тя да разбере. Освен това може да им се удаде да възпрат Яил.

От друга страна обаче, ако Тиаго наистина беше такъв — интелигентен, могъщ и здравомислещ — и стоеше рамо до рамо с Кару, направлявайки съдбата на своя народ, какво място можеше да има Акива до тях? А което е още по-важно — би ли могъл да изтърпи такава гледка?

— Има и нещо друго — продължи Тиаго. — Нещо, заради което съм ти задължен. Разбрах, че трябва да ти благодаря за душите на някои от моя народ.

Акива присви очи.

— Представа нямам за какво говориш — каза.

— Става въпрос за Хинтермост. Намесил си се при изтезанието на един от воините химери. Той успял да избяга и се върна при нас заедно с душите на целия си отряд.

Аха. Онзи кирин. Но как е възможно някой да знае, че Акива е сторил това?! Той не позволи да го видят. Нали призова птиците, до последната птичка на километри наоколо. Затова сега поклати глава, готов да отрича.

Лираз обаче го изненада.

— Той къде е? — обърна се тя към Тиаго. — Не го видях сред останалите.

Мигар специално го е търсила? Акива я стрелна с поглед. Тиаго обаче я гледаше съвсем открито, втренчено. Погледът му стана остър и се заби в нея.

— Той е мъртъв — каза след известно мълчание.

Мъртъв. Младият кирин, последният от племето на Мадригал. Лираз нищо повече не каза.

— Съжалявам да го чуя — обади се Акива.

Погледът на Тиаго отново се заби в него.

— Благодарение на теб обаче неговият отряд пак ще живее. И за да се върнем към нашата цел — неговият мъчител не е ли същият ангел, на когото сега трябва да се противопоставим?

Акива кимна.

— Яил. Командирът на Доминиона. Сега вече и император. Докато си приказваме тук, той набира сила и макар твоята дума да не струва пукната пара за мен, вярвам в едно: че можеш да го спреш. Затова, щом си сигурен, че твоите воини могат да различат един ангел от друг, за да се бият срещу Доминиона, а не срещу извънбрачните, тогава се присъедини към нас, пък каквото сабя покаже.

— Ние носим черно, а те — бяло, ако това ще ви е от полза — добави студено Лираз към Тен.

— Все тая — гласеше лаконичният отговор на вълчицата.

— Тен, ако обичаш — предупреди я Тиаго, после пак се обърна към Акива. — Точно така, каквото сабя покаже. — Той кимна утвърдително, без да откъсва очи от Акива — погледът му беше все така трезв и разсъдлив, без следа от жестокост; въпреки това Акива отново си спомни как разкъсваше гърлата на враговете си със зъби и усети, че стои на прага на някакво много лошо решение.

Ревенанти и извънбрачни заедно. В най-добрия случай щяха да представляват жалка гледка. В най-лошия това щеше да е фатално и за двете страни.

Въпреки лошите му предчувствия обаче, сякаш някакво сияние го помами — бъдещето, обляно в светлина, зовеше. Нямаше никакви излишни обещания, само надежда. И то не само надеждата, припламнала от едва доловимия жест на Кару. Поне той не смяташе така. Мислеше, че точно така трябва да постъпи и че това не е глупаво, а смело.

Само времето щеше да покаже дали е наистина така.