Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (40)

40
Допускане на най-лошото

Захласнат, стелианите наблюдаваха случващото се в пещерите през следващия час и така научиха много неща, но още повече останаха забулени в тайна.

Магът беше познат като Акива, но Найтингейл презираше това име и отказваше да го нарича с него, защото това бе име от Империята, при това давано на копелетата на императора. Казваше му просто „детето на Фиеста“ и съблюдаваше посланията й да са аскетични, неукрасени, от каквито и да чувства. Тя беше един от първите телестети на Далечните острови, истински художник, и обикновено нейните послания представляваха лекокрила комбинация от красота, смисъл, дребни подробности и хумор. Сега отсъствието на цялото това богатство подсказваше на Скараб, че Найтингейл е обзета от емоции, които предпочита да запази само за себе си; не можеше да я вини и тъй като нямаше как да я види — петимата, естествено, бяха скрити от заклинанието за невидимост — не знаеше дали по-възрастната жена вече е успяла да преодолее внезапната и стъписваща поява на неподозирания си внук.

Нито пък с какво неговото съществуване можеше да осветли съдбата на Фиеста, обгърната дълги години от мистерия.

Като царица Скараб беше в правото си да докосва съзнанието на своите поданици, но тя не би се натрапила на Найтингейл в такъв момент. Затова само й изпрати простичко послание, наситено с топлина — представата за ръка, хванала друга — и насочи вниманието си към онова, което ставаше около нея.

Подготовка за война? Това ли беше наистина? Или бунт?

Толкова необикновено се чувстваше да се рее сред тези воини, които доскоро бяха за нея единствено герои от преданията, с които отрасна. Всъщност предупреждение, точно това бяха тези техни сродници, дошли от другия край на света. Оставени в изолация заради вековната война и загубили всичките си магически способности, те можеха да послужат единствено за предупреждение и поука. Ние не сме като тях, беше основната поука в образованието на Скараб, а техните светлокожи братовчеди служеха за пример — от разстояние — за всичко онова, което трябва да се избягва. Стелианите открай време стояха настрана, отбягвайки всякакви контакти с Империята, отказвайки да бъдат въвлечени в нейния хаос, оставяйки онези другите да горят поради пагубната си глупост в своите войни на другия край на света.

Ами ако заради това химерите от Хинтермост до Аделфийските планини бяха преследвани с огън и меч? Ами ако заради тях целият континент се беше превърнал в масов гроб? Ами ако синовете и дъщерите на половината свят — включително и серафими — не познаваха друг живот, освен войната и бяха лишени от всяка надежда за нещо по-добро?

Това няма нищо общо с нас.

Стелианите се бяха нагърбили с тежкия си дълг и той беше точно толкова, колкото можеха да понесат. Единствено чутовният разпад, причинен от сиритхар, който всмукваше небето на света, беше способен да привлече Скараб толкова далече от нейните острови, защото това вече имаше общо с тях по възможно най-смъртоносния начин.

Трябваше да открият мага, да го убият, да възстановят баланса и да се приберат у дома. Ето в това се състоеше тяхната мисия.

Ами сега? Не можеха да го убият, затова не го изпускаха от поглед, а той се оказа част от нещо наистина много необичайно, ето защо решиха да останат и да наблюдават какво се случва.

Когато двете бунтовнически армии, чието обединение не беше никак лесно, свикаха своите батальони и напуснаха пещерите, петимата невидими стелиани ги последваха. Полетяха на юг през планините, после промениха курса в западна посока и останаха три часа в небето, преди да се снижат над нещо като кратер откъм заветната страна на един разгънат като перка връх.

Там ги чакаха три химери — съгледвачи, досети се скоро Скараб, безшумно заобикаляйки сборището, за да застане в сянката на един вълчеподобен генерал, наричан Тиаго.

— Къде са другите? — попита той съгледвачите, които мрачно заклатиха глави.

— Не се явиха — отвърна един от тях.

До генерала — и това беше любопитно — стоеше не лейтенант от неговата раса, а жена воин серафим със сурова външност и необикновена красота и тъкмо към нея той се обърна най-напред.

— Ще трябва да очакваме най-лошото, докато не разберем друго.

Кое е най-лошото, запита се почти лениво Скараб, защото всичко това беше прекалено отвлечено за нея. Тя беше ловец и беше проследила полета на буревестниците от самия бряг; тя беше маг и царица и Пазител на Потопа и като дете може да беше мечтала да коси жизнените нишки на враговете, за да си направи йорая, но никога не беше участвала в истинска война. Навремето и нейният народ е бил войнствен, но това е било в съвсем друга епоха и когато в своето уединение на Далечните острови Скараб загърби съдбата на милиони заради презрението си към глупостта на войнолюбците, тя го направи без дори да е виждала смърт по време на битка.

Това обаче скоро щеше да се промени.

* * *

— Но защо Лираз идва с нас? Защо не Акива? — попита Зузана. Пак.

— Знаеш защо — отвърна Кару. Пак.

— Вярно, ама не ми пука за нито една от тия причини. За мен е важно, само че трябва да я търпя известно време. И защото ме зяпа така, като че се кани да ми изсмуче душата през ушите.

— Лираз не може да ти изсмуче душата, глупаче — каза Кару, за да разсее страховете на приятелката си. — Мозъкът — да, но не и душата.

— Е, добре тогава.

Кару се поколеба дали да не й каже как предишната нощ Лираз ги топлеше двамата с Мик, докато спяха, но се сети, че ако това стигне до ушите на Лираз, тогава тя наистина щеше да изсмуче нечий мозък.

— Не мислиш ли, че и аз бих предпочела да съм с Акива? — каза вместо това и този път в гласа й май се усети малко и от нейното разочарование.

— Е, приятно ми е да чуя, че най-после си призна — отбеляза Зузана. — Но това не стана без помощта на малкия Макиавели.

— Моля?! Според мен аз съм проклетият Макиавели — възкликна Кару, сякаш допускането на нещо друго беше обида, която не би могла да понесе. — Тук става дума за вдигането на цяло въстание!

— Права си — склони Зузана. — Ти си интригантка и коварна кучка. Направо стоя в захлас пред теб.

— Всъщност седиш.

— Седя в захлас.

Ето че отново се бяха озовали при кратера, където прекараха първата си студена нощ. Пристигнаха неотдавна и скоро пак щяха да са на път към Брега на зверовете и портала. Е, поне някои от тях щяха да тръгнат натам, но Акива нямаше да е сред тях. Кару се опитваше да се владее, но никак не й беше лесно. Когато планът се оформяше в главата й — още в стаята на Акива, докато мъртвото тяло на Тен лежеше проснато на пода — и умът й трескаво обмисляше подробностите, тя през цялото време виждаше Акива до себе си, не Лираз.

Но щом представи идеята си пред военния съвет, лека-полека стана ясно, че нейният план е само част от една много по-мащабна стратегия и ако се придържат към нея Акива, в ролята си на Бич за зверовете, щеше да е много по-необходим тук.

Мамка му.

Стана точно така: вместо Акива я придружаваше Лираз и това беше правилното решение. Иначе химерите щяха да се усъмнят как така Тиаго е пуснал Кару заедно с Акива през портала, а се налагаше да поддържат заблудата. Имаше още твърде много неща за поддържане, мътните го взели.

Единствената утеха бе, че мине ли веднъж през портала, армията от химери вече няма да дебне всяко нейно движение.

Но след като няма да е с Акива, отпадаше и причината да се притеснява, че някой дебне всяко нейно движение.

— Всеки от нас има своя роля — каза тя на Зузана и Мик, но сякаш го напомняше и на самата себе си. — Да се доберем до Яил е само началото. Бързо, чисто и по възможност без апокалипсис. Дано стане. Върнем ли се обаче в Ерец, чака ни нова битка. А както знаете, не всички шансове са на наша страна.

Меко казано.

— Мислиш ли, че те ще се справят? — попита Мик. Гледаше към воините, които в този момент се приземяваха в кратера, химери и серафими заедно. В небето представляваха завладяваща гледка, прилепови и огнени криле, размахани в хармоничния и плавен ритъм на полета.

— Ние — поправи го Кару. — Да, смятам, че ще се справим. — Трябва да се справим. — Ще го направим.

Ще победим Яил. Но дори да стане, това всъщност щеше да е едва началото. През колко още проклети начала трябваше да преминат, докато най-после стигнат мечтата си?

До другия живот. В хармония между расите.

Мир.

„Дъщеря на моето сърце — беше се обърнала към нея на прощаване Исса. С малки изключения, като Тиаго например, химерите без криле оставаха в пещерите и на раздяла Исса издекламира последното послание на Бримстоун към Кару. — Два пъти моя дъщеря, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта, а твоето име съдържа истината. Ти си надеждата за всички нас.“

Твоята мечта е и моя мечта.

Да, така беше. Само че Кару се съмняваше дали в представата на Бримстоун за „хармония между расите“ има толкова целувки, колкото в нейната.

Престани да се разсейваш с мисълта за целувки. Съществуването на цели светове е заложено на карта. Тортата е за по-късно; ударението е на по-късно.

А трябваше да се случи, когато последва Акива до скалната ниша — мили богове и звезден прах, видът на голите му гърди събуди толкова… жарки… спомени — но така и нищо не стана, защото той изведнъж се напрегна и взе да настоява, че заедно с тях има още някой или нещо, невидимо, което тръгна да преследва напосоки с меч в ръка.

Кару не се усъмни в думите му, но тя самата нищо не почувства, нито пък можеше да си представи какво ги заплашва. Въздушните елементали? Призраците на мъртвите кирини? Богинята Елай в лошо настроение? Каквото и да беше, техният кратък миг насаме скоро приключи и дори не можаха да се сбогуват както трябва. Мислеше си, че раздялата ще да е по-лека, ако го бяха направили. После обаче си спомни техните предутринни сбогувания в реквиемната горичка преди години и колко тежко й беше всеки път да отлита надалече от него, затова трябваше да си признае, че прощалната целувка изобщо не би направила раздялата по-поносима.

Ето защо насочи ума си към предстоящата задача и се опита да не се озърта за Акива, който трябваше да е оттатък ятото воини, които в момента се приземяваха.

Та ето какъв беше планът:

Вместо да минат през портала и да атакуват Яил на непозната територия, Тиаго и Елион ще отведат главните сили на тяхната обединена армия на север към втория портал и ще чакат там, за да посрещнат Яил, когато Кару и Лираз го пратят обратно вкъщи.

Тук вече започваше интересното. Още не знаеха къде Яил е разположил войската си и не можеха да предвидят какво ги чака при втория портал над върховете на планинската верига Вескал, северно от Астре. Щяха да реагират според ситуацията, но очакваха, разбира се, многобройна войска. В съотношение десет към едно, ако имаха късмет, или още по-лошо, ако късметът им изневереше.

Затова Кару им даде тайно оръжие. Даже чифт оръжия.

Сега и те бяха тук, седяха в усамотение, по-встрани и най-високо от всички останали войници, на самия ръб на кратера, вперили поглед надолу. Докато Кару ги наблюдаваше, Тангрис повдигна една от изящните си предни лапи на пантера и я облиза; движението беше съвсем котешко, въпреки че лицето — и езикът — принадлежаха на жена. Сфинксовете отново бяха оживели.

Кару даде на бунтовниците Оживелите сенки. Но изпитваше смесени чувства заради това. Предостави й се сгоден случай да възкреси сфинксовете, Тангрис и Башаис — както и Амзалаг, тъй като душата му беше в същата кадилница, а тя беше готова да се опълчи на всеки, който се опита да й възрази — и това беше хубаво. Обаче все така изпитваше ужас от специалното предназначение на сфинксовете — да се придвижват незабелязано, в пълна тишина и да прерязват гърлата на враговете, докато спят.

Каквото и да беше това, дарба или магия, то надминаваше обикновената потайност. Сякаш сфинксовете излъчваха нещо сънотворно, за да са сигурни, че набелязаната жертва няма да се противи, каквото и да вършат с нея. Обречените дори не се събуждаха, за да умрат с достойнство.

Сигурно беше наивно да смята, че кървавата баня може да се избегне, но Кару беше наивна и не искаше да носи отговорност за нови кръвопролития.

— Доминионът е безнадежден случай — беше й казал Елион. — За тях да ги изколят, докато спят, ще е по-голяма милост, отколкото заслужават.

Каквото и да ни се случи, никой не си вади поука от него, помисли си тя. Никога.

— Същото можеше да се каже доскоро и за извънбрачните. Крайно време е да станем по-добри. Не можем да избием всички до крак.

— Тогава ще ги пощадим — обади се Лираз и отначало Кару прие това за проява на обичайния й леден сарказъм, но за огромна изненада се оказа, че греши. — Три пръста — продължи Лираз, загледана в ръцете си, докато ги обръщаше ту с дланите нагоре, ту обратно. — Вземете средните три пръста на мечоносец или стрелец с лък и той става негоден за битка. Поне докато не се научи да ползва другата ръка, но това ще е проблем за други времена. — Тя погледна Кару право в очите и вдигна вежди, сякаш питаше: е, ще свърши ли работа?

Щеше… да свърши работа. Стиснаха си ръцете, а по време на полета Кару имаше време да осмисли що за странна милост е предложението на Лираз — особено щом става дума за Доминиона. И то малко след странната й реакция по повод нападението на Тен. „Заслужавах си отмъщението“, беше казала тогава без капка гняв. Кару не искаше и да знае с какво точно си го е заслужила; стигаше й да се чуди и мае над този внезапен край от поредицата отмъщения. Колко често се беше случвало в тази дългогодишна война на омраза някой да каже: „Достатъчно. Заслужих си го. Нека сложим край“. Но Лираз направи точно това. „Какво ще правиш с душата й си е твоя работа“, беше добавила, позволявайки на Кару да освободи душата на Хаксая от тялото на вълчицата, където по начало не й беше мястото.

Още не знаеше какво ще прави с нея, но все пак я беше съхранила. А ето че сега Лираз не само предлагаше животът на воините от Доминиона да бъде пощаден, но и ръцете им в по-голямата си част да останат непокътнати. Така те едва ли скоро щяха да опъват тетивата на лъка или да въртят меч, но поне щяха да са много по-добре, отколкото ако ръката им е отсечена до китката. Това беше нещо повече от милост. Това беше добрина. Колкото и странно да изглежда.

Така че беше решено. Оживелите сенки щяха да обезвредят, ако могат, охраната при портала на Яил или поне колкото се може повече от стражите край него.

Колкото до Акива, той щеше да полети на запад до нос Армазин, където се намираше най-големият военен гарнизон в бившите Свободни земи. Неговата роля — и това можеше да се окаже решаващо — бе да вдигне бунт във Втори легион и да опита да настрои поне част от войската на Империята срещу Яил. Докато Доминионът представляваше военният елит, аристократите в армията, и щеше да се бие, за да запази отредени му по рождение привилегии, то войниците от Втори легион бяха в по-голямата си част обикновени волнонаемници и можеше да се очаква, че не чакат с нетърпение новата война, особено ако е срещу стелианите, които бяха не зверове, а техни родственици, макар и далечни. Според Елион славата на Акива като Бич за зверовете можеше да наклони везните в тяхна полза пред обикновените войници, особено след като той се беше показал толкова убедителен пред своите братя и сестри от извънбрачните.

Кару също трябваше да мобилизира всичките си сили, за да „убеди“ Яил да се оттегли, но тогава щеше да се намеси Лираз, която също като Акива владееше методите на този тип „убеждаване“; накрая всичко беше решено.

— Отивам да разбера какво са научили съгледвачите — каза тя на Мик и Зузана, стовари тежко багажа си на земята и разкърши рамене. Най-много я притесняваше, че ги чакат само трима съгледвачи: Лиливет, Хелгет и Вазра. Зири беше разпратил четири двойки и от всяка от тях трябваше да се върне по един войник, който да докладва какво е положението по брега.

Значи трябваше да са общо четирима.

Изглежда, просто закъснява, каза си Кару, но после дочу как Вълка казва на Лираз: „Трябва да приемем най-лошото“.

Значи и на нея не й оставаше друго.

* * *

Както… и се оказа.