Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (11)

11
Различни породи мълчание

Акива издържа стоически. Току-що изреченото от него сякаш увисна във въздуха. В мълчанието, последвало думите, реши той, се усещаше сгъстено напрежение като по пътя на ято буревестници — сякаш целият въздух е всмукан към настъпващия катаклизъм. Около него в Киринските пещери със смръщени лица стояха в боен ред двеста деветдесет и шест от извънбрачните — единствените оцелели от легиона с копелетата на императора, към които току-що беше отправил своето нечувано предложение.

Напрежението растеше; плътността на въздуха сякаш минаваше отвъд всички природни закони на тази голяма надморска височина. И тогава…

Смях. Притеснен и пропит с недоверие.

— Значи занапред ще спим гръб о гръб, звяр-серафим-звяр-серафим, така ли? — обади се Ксатанаил, един от многото полубратя на Акива, когото не познаваше много добре.

Бичът за зверовете не се славеше като голям шегаджия, но това определено си беше шега. Враговете идваха да търсят укритие при тях?! Щяха да се присъединят към тях?!

— И ще си решим едни на други косите преди лягане, а? — добави Сорат.

— По-скоро ще им пощим въшките. — Това пак беше Ксатанаил, пак със смях.

Акива усети като остра физическа болка спомена как Мадригал спи до него и шегата не му се стори никак забавна. Изобщо не беше смешна тук, сред кънтящите пещери на нейното зверски изклано племе; при по-внимателно взиране все още можеха да се различат засъхналите кървави следи от влачените по пода тела. Какво ли ще е за Кару да види тези доказателства? Дали помнеше ясно деня, в който е осиротяла? Когато е осиротяла за първи път, напомни си той. Второто й осиротяване беше много по-скорошно, и то по негова вина.

— Мисля, че ще е най-добре — проговори той, — ако останем отделно едни от други.

Смеховете утихнаха и постепенно секнаха. Сега всички погледи бяха вперени в него, а по лицата беше застинала някаква смесица от весело учудване и нарастващ гняв, като не можеше да се разбере кое надделява. Обаче нито едното, нито другото беше задоволителен резултат. Сега Акива трябваше да ги поведе в съвсем различна посока: да приемат, макар и неохотно, онова, което каза.

Точно в този момент обаче това изглеждаше малко вероятно. Засега беше оставил химерите в една високопланинска клисура, докато дойде време да се върне и да ги отведе на по-безопасно място. Първата му грижа бе да осигури убежище за Кару — но също и на останалите. Едва ли втори път ще има такъв шанс. Не успее ли сега да убеди братята и сестрите си, значи пропадаше и мечтата.

— Вие решавате — каза. — Може да откажете. Отказахме да служим на Империята. Предпочетохме сами да изберем своята битка, ето защо вече сами можем да избираме и съюзниците си. Няма спор, че разбихме химерите. Малкото оцелели са вече врагове от една приключила война. Сега пред нас стои нова заплаха и тя не застрашава само нас, въпреки че ние сме първата цел, а цял Ерец: чака ни нова епоха на тирания, в сравнение, с която управлението на баща ни ще е като погалване с перце. Трябва да спрем Яил. Това е най-важното.

— За тая работа зверовете не ни трябват — изстъпи се напред Елион. За разлика от Ксатанаил, Акива познаваше добре Елион и изпитваше уважение към него. Той беше сред най-възрастните оцелели от копелетата, но въпреки това не беше много стар — косата му едва-едва се прошарваше. Отличаваше се с трезва мисъл и винаги отрано планираше всичко; не се поддаваше на емоцията на мига, нито допускаше ненужно насилие.

— Така ли? — извърна се към него Акива. — Доминионът наброява пет хиляди, а Яил е вече император, което ще рече, че командва и Втори легион.

— И колко са сега зверовете?

— Броят на химерите — отвърна Акива — в момента е осемдесет и седем.

— Осемдесет и седем — изсмя се Елион. В смеха му нямаше презрение, по-скоро тъга. — Само толкова? И как ще ни помогнат тогава?

— Ще ни помогнат с още осемдесет и седем воини — отвърна Акива. За начало, помисли си, но не го каза на глас. Все още не им беше съобщил, че химерите наистина имат нов възкресител. — Осемдесет и седем химери с хамси срещу Доминиона.

— Или срещу нас — натърти Елион.

Акива много искаше да ги убеди, че хамсите няма да са насочени срещу тях; все още му се гадеше от коварно прицелените към него мълнии на техните длани и усещаше тъпа болка в стомаха. — Те нямат по-основателна причина да ни харесват, отколкото ние — тях. Напротив. Само погледнете на какво прилича тяхната родина. Интересите ни обаче, поне засега, са сходни. Белия вълк даде дума…

Споменаването на Белия вълк сякаш отприщи някакъв бент.

— Белия вълк е жив? — провикнаха се неколцина. — И ти още не си го убил?! — присъединиха се и други.

Гласовете изпълниха пещерата, взеха да се блъскат о стените и да кънтят, стигнаха високия свод и сякаш се умножиха в хор заедно с ехото.

— Да, генералът е още жив — потвърди Акива. Наложи се да ги надвиква. — И не, още не съм го убил. — Само ако знаете колко ми костваше това. — Той също не ме уби, въпреки че можеше лесно да го направи.

Виковете замряха, след това и тяхното ехо, но Акива сякаш нямаше какво повече да каже. Станеше ли дума за Тиаго, убедителността му секваше. Дали ако Белия вълк беше мъртъв, сега той щеше да е по-красноречив? Не мисли за него, каза си, мисли за нея.

Така и направи.

— Има минало, има и бъдеще — продължи. — Настоящето е само една секунда, която дели едното от другото. А ние сме се вкопчили в тази секунда, сякаш може да ни отведе напред — но към какво? Надали живота в Империята е била нашата двигателна сила, която ни налагаше пълно изтребление на зверовете и това най-накрая стана. То вече е минало, но ние сме още живи — малко по-малко от триста — и все още се стремим напред към нещо, но вече не Империята ни насочва. Аз лично бих искал това нещо да е…

Можеше да каже: смъртта на Яил. И щеше да е вярно. Но това беше едва малък дял от истината, засенчен от друга, по-значима част. В паметта му все още звучеше един глас, нечувано дълбок. „Или животът е твой повелител, или смъртта.“

Последните думи на Бримстоун.

— Животът — високо обяви той пред своите братя и сестри. — Искам нашето бъдеще да е животът. И не химерите са застанали на пътя към него. Никога не са били там. Пречката беше Йорам, сега е Яил.

Ставаше ли въпрос за по-силна и по-слаба омраза, Акива от собствен опит знаеше, че личната ненавист взема връх, а Яил доста се постара да си осигури подобна привилегия. Само дето извънбрачните още нямаха представа колко далече беше стигнал.

Досега Акива пазеше новината за себе си, не бързаше да я огласи. И заради това се чувстваше по-виновен от всякога. Накрая я положи като труп върху тяхното тежко мълчание.

— Хазаел е мъртъв.

Има различни видове мълчание. Така както има различни породи химери. Всъщност химера по смисъл не означаваше нищо повече от „същество от смесен вид; създание, различно от серафим“. Терминът обхващаше всички раси, надарени с език и по-висши способности, които обитаваха тези земи, но не бяха ангели; той нямаше да съществува, ако не бяха серафимите, които със своята агресия обединиха всички племена срещу себе си.

Мълчанието, което предхождаше новината на Акива, и последвалата го тишина имаха толкова общо помежду си, колкото имат един кирин и един хет. През последната година редиците на извънбрачните бяха съвсем оредели. Те изгубиха толкова много свои братя и сестри, че оцелелите биха могли да се удавят в пепелта на загиналите. Макар да бяха отгледани с единствената цел, рано или късно, да паднат в бой, това не правеше загубата по-лека; през последните месеци на войната тяхната численост беше сведена до пълен абсурд и сред редиците им настъпи някакво раздвижване. Яростта все повече набъбваше — не само заради загубата, но и заради това, че, бидейки просто оръжия, от тях се очакваше да не скърбят. А те скърбяха. При това Хазаел беше всеобщ любимец, откъдето и да го погледнеш.

— Той беше убит от Доминиона в Кулата на завоевателя. Устроиха ни засада. — Докато разказваше, Акива отново се върна вътре в преживяното, виждаше пак всичко и как — поради закъснялата поява на всесилната сиритхар — трябваше да се превърне в безпомощен свидетел на смъртта на брат си. Но премълча останалото: че Хазаел е загинал, защитавайки Лираз от гнусните домогвания на Яил. На нея и без това й беше достатъчно трудно.

— Истина е, че аз убих нашия баща — продължи той. — С тази цел отидох и я постигнах. Но каквото и да сте чули, не от моята ръка загина престолонаследникът; никога не бих направил подобно нещо. Не аз избих съветниците, стражата, Сребърните остриета и прислужничките в банята. — Всичката тази кръв. — Това беше дело на Яил, точно както го беше планирал. Каквото и да се беше случило този ден, той щеше да стовари вината върху мен и да го използва като претекст да ни изтреби.

Докато разказваше, природата на мълчанието около него продължаваше да се променя. Акива почувства някакво отпускане, сякаш стиснатите юмруци охлабиха хватката около дръжките на мечовете.

Може би сега за първи път чуваха, че животът им, така или иначе, е бил заложен на карта, независимо какво би направил Акива в този ден; нищо чудно обаче и да не беше новост за тях. Може би не това беше и най-важното. Тези две имена — Хазаел и Яил — станаха полюси на тяхната любов и омраза, а събрани заедно доведоха до всичко последвало. Надмощието на чичо им, тяхното собствено изгнание, даже свободата — все още чужда, също като език, който така и не са успели да научат.

Сега вече можеха да си позволят всичко. Дори… съюз със зверовете.

— За Яил това ще дойде като гръм от ясно небе — продължи Акива. — Като начало ще го вбеси. Но което е по-важно — ще го разклати. Той вече няма да знае какво да очаква в един свят, където химери и извънбрачни са обединили силите си.

— Бас ловя, че и ние също. — В гласа на Елион, помисли Акива, имаше нотка на колебание, сякаш тази неизвестност колкото го тревожеше, толкова го и примамваше.

— Не е само това — каза Акива. — Химерите наистина имат нов възкресител. Според мен е редно да знаете още преди да сте взели едно или друго решение, че тя опита да спаси Хазаел. — Гласът му се прекърши. — Но вече беше твърде късно.

Остави ги да смелят казаното.

— Ами Лираз? — попита Елион и наоколо се разнесе ропот. Лираз. Това за тях щеше да е мерилото. — Едва ли тя е съгласна.

Акива благослови мислено сестра си, защото вече знаеше, че ги е спечелил.

— В момента е в техния лагер и очаква вести. Сигурно може да си представите… — За първи път, откакто пристигна и ги събра, си позволи да се отпусне, да се усмихне. — … че вместо това би предпочела да е тук при вас. Но сега не е време да го обсъждаме. Яил няма да чака. — Той се обърна най-напред към Елион. — Е?

Воинът примигна бързо няколко пъти, сякаш едва сега се събуждаше. После свъси вежди.

— Разведряването — каза той с предупредителен тон — ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие.

— Тогава нека не го предаваме — каза Акива. — Това е най-малкото, което можем да направим.

По погледа на Елион личеше, че се сеща и за по-добро решение, което би могло да започне и да завърши с меч, но той все пак кимна.

Той кимна. Облекчението премина през Акива като ято буревестници, чиито размах променя формата на въздуха.

Елион се зарече, останалите го последваха. Обещанието им беше колкото просто, толкова и уязвимо, но засега повече не можеше и да се очаква: врекоха се, че когато вятърът довее доскорошните им врагове, не те първи ще нападнат. Тиаго вече беше обещал същото от името на своите воини.

Скоро всички щяха да разберат, че обещанието си е струвало.