Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (47)

47
Книгата на Елизаел

Повече нищо не се каза след това. След като я преведоха като арестант през лагера, а очите на всички бяха приковани в нея, зложелателни и осъдителни. След като я натикаха в колата, хлопнаха вратата след нея и наредиха да бъде върната в Тамнугалт, за да чака там ескорт за дома. Предстояха им два часа път през сухия и посърнал пейзаж в покрайнините на Сахара и долината на Драа, която ги заобикаляше през цялото време. Нямаше никакво друго занимание, освен да се отдаде на унищожителна екзалтация и гняв.

Нищо друго, освен това и… всичко известно и погребано.

И още много объркващи неща. Онова крайче, което се подаваше изпод пясъците — дали ковчеже, или пък цял един свят. От нея се искаше само да издуха праха. Елиза избухна в смях. Там, на задната седалка на колата, смехът взе да извира от нея като някакъв нов език. По-късно, когато правителствените агенти дойдеха да я приберат, шофьорът щеше да докладва за този смях като прелюдия към всичко случило се след това.

След като тя престана да се смее.

* * *

В „добрите стари времена“, когато нямаше никакви други грижи, освен да създава армия от чудовища в огромния пясъчен замък сред пустошта, Кару периодично яхваше стария ръждясал камион и поемаше през напуканата земя по безкрайните прави пътища към Агдез, най-близкия град, където, покрила главата си с хиджаб, купуваше провизии, без да привлича излишно внимание. Огромни торби с кускус, купища щайги със зеленчуци, сухари и бисквити, хилави пилета и цяло имане от сушени фурми и кайсии.

Сега наблюдаваше Агдез отгоре, от небето. Съвсем обикновено градче. Премина над него, усещайки нетърпението на онези, които я следваха, и продължи напред. Целта им се намираше малко по-нататък и беше къде-къде по-забележителна. Най-напред зърна палмовата горичка, оазиса, зелен и неочакван като разлята върху кафявата почва боя. А там, насред него: оронени кирпичени стени, същите като оронените кирпичени стени, които току-що бяха оставили след себе си. Поредната казба. Тамнугалт. Там имаше хотел, Кару помнеше това — удобна спирка по пътя, която да осигури временен покой на тяхната малобройна и необичайна група, при това не чак толкова уединена, че да не намерят всичко онова, което им е необходимо.

— Тук може да си отдъхнем — каза. — Трябва да имат интернет и електричество. Бани, легла, вода. Храна.

Нейната едва забележима сянка-пеперуда постепенно взе да наедрява, пресрещайки ги, докато кацаха, скрити в сянката на палмите. Развалиха заклинанието за невидимост и Кару най-напред огледа приятелите си. Зузана и Мик изглеждаха изтощени и обезводнени, облени в пот и явно изгорели на слънцето — отбележи: може да изгориш на слънце, дори когато си невидим — но най-страшно беше напрежението, изопнало лицата им и техните тревожно празни погледи, което ги правеше да изглеждат някак далечни, отсъстващи. Поразени от преживяната битка.

Какво им беше причинила, като ги въвлече в тази война?!

После премести поглед към Вирко, защото я беше страх да надзърне в очите на Акива. Същият Вирко, един от лейтенантите на Вълка и един от тези, които я оставиха сама с него край ямата. Вярно, единственият, който се обърна да погледне назад, но, така или иначе, я беше изоставил. Но също така беше спасил живота на Зузана и Мик. Той беше решителен и кален в трудностите при полет и битка — не го ловеше нито слънце, нито умора, но и неговите черти бяха изпънати от напрежение, шокът не беше подминал и него. Както и срамът, Кару ясно виждаше това. Още от ямата не го беше напускал.

Тя го измери с поглед, който се надяваше да е ясен и недвусмислен, после кимна. Опрощение? Благодарност? Протегната приятелска ръка? Самата тя не беше съвсем наясно. Той кимна в отговор, макар и с известна тържественост, което приличаше по-скоро на церемониален поклон, и тогава Кару най-сетне се извърна към Акива.

Не го беше поглеждала в очите още откакто бяха при портала. Мяркаше го само от време на време, в кратките мигове, когато не беше невидим, но във всеки един момент усещаше присъствието му, без да е нужно да го гледа. Боеше се да го погледне открито и… имаше право.

Болката му беше очевидна — така пронизваща, че накара и нейната болка да изплува на повърхността; толкова чиста, че стигаше да заплати десятъка, но не това беше най-лошото. Ако беше само болката, Кару сигурно щеше да намери път към него, да посегне към ръката му, както го беше направила от другата страна на портала; или да стигне дори сърцето му, както стана в пещерите. Ние сме началото.

Но… началото на какво? Това се питаше безутешно Кару, защото в очите на Акива несъмнено имаше още ярост и някаква неумолима решителност. Това не беше омраза, нито отмъстителност. Това беше нещо ужасяващо, което я смрази. Когато погледът й за първи път попадна на него на Джема Ел-Фна в Маракеш, той беше студен като камък. Нечовешки жесток, без капчица милост. Онова, което съзря в него тогава, беше мъст, превърнала се в навик; ярост, охладена от годините вцепенение.

По-късно, в Прага, тя видя как милосърдието отново се завръща в него като пролетно пълноводие, което освобождава скованото от лед сърце. По онова време все още не можеше напълно да го оцени, защото не знаеше какво всъщност означава, нито от какво се пробужда той; сега обаче беше друго. Тогава той беше възкръснал от собственото си пепелище — същият Акива, когото познаваше отпреди толкова много време, изпълнен с живот и надежда — или поне беше в началото на възкресението си. Вярно, още не го беше видяла да се усмихва като някога — усмивка толкова красива, че сякаш отразяваше слънчевата светлина, която я караше да се чувства опиянена от любов, с внезапно опразнена глава и здраво, съвършено и признателно свързана със света — със земята и небето и радостта и него. Всичко друго бледнееше пред това чувство. Расата не означаваше нищо, а измяната беше просто дума.

Тъкмо беше започнала да вярва, че е възможно тази усмивка да се върне отново; тъкмо се усети лека и безгрижна, обгърната от възцарилата се правда, но сега, наблюдавайки Акива, всичко това отново й се видя страшно далечно, както и той самият.

И тя добре го разбираше, защото само допреди година извънбрачните бяха няколко хиляди, докато последните безумия на войната не ги стопиха до тия, които познаваше от Киринските пещери. Акива беше преживял всичко това и беше оцелял, а после беше преживял и смъртта на Хазаел и ето го сега тук, невредим, докато всичко останало е може би — най-вероятно — загубено.

Сега Кару усещаше как чувството за мъст отново клокочи в него, макар все още да не се беше превърнало в камък; а не трябваше да е така, не биваше да се връщат отново в тази начална точка, но явно това беше… неизбежно. Малко преди да я екзекутират, Бримстоун й беше казал: „Да запазиш достойнство пред лицето на злото е истински подвиг“, но може би, мислеше си Кару със свито сърце, това е твърде непосилна задача. Може би е невъзможно всеки да покаже такава твърдост.

Все още имаше чувството, че е полумъртва. Чувстваше се премазана, изтърбушена. За пореден път.

Обърна се към приятелите си и се насили да говори почти спокойно.

— Май ще е най-добре вие двамата да наемете стая. Нека не виждат никой друг от нас.

Очакваше — надяваше се — Зузана да направи някоя саркастична забележка, или да предложи да яздят Вирко чак до самите порти на казбата, но тя дори не проговори. Просто кимна.

— Даваш ли си сметка — обади се Мик, опитвайки отчаяно да върне на Зузана поне част от нейната Зузанщина, — че трите ни желания са на път да се сбъднат? Не съм много сигурен дали имат шоколадова торта, обаче…

— Аз, така или иначе, си промених желанията — прекъсна го Зузана и взе да ги изрежда, свивайки пръсти. — Първо: приятелите ни да са невредими. Второ: Яил да се тръшне мъртъв и, трето…

Каквото и да беше третото, не успя да довърши. Кару никога не беше виждала приятелката си толкова безпомощна и уязвима. Затова я прекъсна.

— Ако не включва храна, значи е лъжа — нежно напомни тя на Зузана. — Поне така са ми казвали.

— Добре тогава. — Зузана си пое дълбоко дъх, опитвайки да се съсредоточи. — Значи мога да си поръчам известно количество световен мир за вечеря. — Цялата се беше превърнала в едни огромни тъмни очи с трескав поглед. Нещо в нея се беше прекършило. Кару го забеляза и потъна в скръб. Войната винаги го причинява, няма как да се избегне. Реалността е непрекъснато в обсада. Картинката на живота, грижливо поставена в рамка, е разбита и един нов образ изскача пред теб. Той е грозен и дори не ти се ще да го погледнеш, какво остава да си го окачиш на стената, но нямаш друг избор, защото вече си го опознал. След като вече наистина си го опознал.

Какво ли ще стане със Зузана оттук нататък, след като вече познава този образ?

— Световен мир за вечеря — подкачи я Мик, почесвайки наболата си брада. — Към това предлагат ли пържени картофки?

— Най-добре да го направят — отвърна Зузана, — иначе ще им го върна обратно.

* * *

Името на ангела беше Елизаел.

Църквата, основана от нейните потомци — те, разбира се, предпочитаха да я наричат църква, не секта — се наричаше „Обетът на Елизаел“ и всяко новородено момиче от рода беше кръщавано Елизаел. Ако до влизането в пубертета не проявеше „дарбата“, прекръщаваха я с друго име. Елиза беше първата през последните седемдесет и пет години, която притежаваше „дарбата“ и често си мислеше, че най-лошо от всичко — черешката върху тортата на нейното ужасно наследство — бе завистта на останалите.

Нищо не кара очите да святкат така, както завистта. Малцина съзнаваха това така издъно като нея. Сигурно за другите беше противоестествена мисълта как някой може да отрасне със съзнанието, че всеки от членовете на широко разклонената му рода вероятно е готов да го убие и изяде, стига с това да придобие неговата „дарба“. Също като слугата на граф Дракула Ренфилд.

„Обетът“ беше матриархат, а майката на Елиза беше действащият първо свещеник. На покръстените от друга вяра казваха „братовчеди“, а тези от семейството — те бяха на особена почит, дори да не притежават „дарбата“ — наричаха „елохими“. В древните текстове това беше наименование за потомците на по-широко известните „нефилими“, първите плодове от съвкуплението между ангели и човеци.

Забележително е, че във всички свещени книги на нефилимите, библейски и апокрифни, ангелите са от мъжки пол. В Книгата на Енох — приемана за каноничен текст единствено от етиопските евреи — се разказва за предводителя на падналите ангели, Азазел, който нарежда на своите сто деветдесет и девет братя да се захванат, казано накратко, за работа.

„Народете ни деца“, заповядал той и те се подчинили, но нито дума не се споменаваше как са се чувствали човешките жени.

Както и можеше да се очаква, във всички писания от онази епоха се казваше, че майките получили своя дял от епруветката и потомството, пръкнало се от утробите им — причинявайки им, предполага се, огромно неудобство — се състояло от „ненаситни“ исполини, каквото и да означава това, а по-късно Бог заповядал на архангел Гавраил да ги изтреби.

Може и да го е направил. Може наистина да са съществували, всичките: Гавраил и Господ, Азазел и неговият отряд и техните огромни ненаситни бебета. Кой знае? Елохимите отхвърляха Книгата на Енох като пълен абсурд, което според Елиза беше нещо като присмял се хърбел на щърбел, но не беше ли така с всички религии по света? Те застават с ръце на кръста едни срещу други и обявяват: „Моята недоказуема вяра е по-добра от твоята недоказуема вяра“.

В общи линии.

„Обетът“ си имаше своя книга: Книгата на Елизаел, естествено, според която не е имало двеста паднали ангели. Те били само четирима, двама, от които — женски и само единият от тях беше от значение. Четиримата станали жертва на поквара сред най-висшите ангелски рангове, били осакатени и несправедливо прогонени от небесните селения преди хиляда години. Какво е станало с другите трима паднали и дали те на свой ред са посели семето си, не се знаеше, но Елизаел, след като се събрала с мъж от човешко потекло, била плодовита и се размножавала.

(В скоби трябва да се отбележи колко много говори за изолираното детство и тесногръдо обучение на Елиза — или по-скоро липсата на такова — фактът, че тя едва като девойка разбра как се нарича държавният орган на САЩ — „конгрес“. В нейния свят тази дума означаваше акт, който води до размножаване. Съвкупление. Плод на черяслата. Да правиш онова нещо. Ето защо думата конгрес продължаваше да й звучи секси щом я чуе, което — след като живееше във Вашингтон — се случваше доста често.)

В Книгата на Елизаел, за разлика от патриархалната Книга на Енох, или пък написаното в Битие по този въпрос, ангелът не беше даващият семе, а получаващият. Ангелът беше майка, утроба и, благодарение на природата или възпитанието си, нейните потомци не бяха чудовища.

Поне не физически.

Книгата на Елизаел не беше записана на хартия чак до късния осемнадесети век — сторил го освободеният роб Семинол Гейнс, който се задомил в матриархалния клан и станал неговият най-харизматичен евангелист, умножавайки паството на църквата, което в най-добрите си времена наброявало близо осемстотин вярващи, повечето от които също освободени роби. Що се отнася до самия ангел Елизаел, Семинол я описваше „абаносово тъмна, а бялото на очите й искри като звезден огън“, макар че, след като е живял осемстотин години след нея, той едва ли можеше да се смята за достоверен източник. С изключение на тая явна ерес — черен ангел майка; не, даже още по-хубаво: паднал черен ангел майка — книгата всъщност беше доста канонична, до такава степен основаваща се на Светото писание, че можеше да бъде оприличена на епична линия в магнитната поезия^[1], библейско издание.

Така де, ако в края на осемнайсети век изобщо е имало магнитна поезия. Или врати на хладилници.

Така или иначе, онова, което Елиза искаше да разбере за своя произход, не се съдържаше в Книгата на Елизаел. Поне не в това издание. Истинската книга на Елизаел се намираше вътре в нея.

Елиза я… съдържаше. Не в кръвта си, макар че само онези от кръвното потекло я имаха. Всъщност тя беше кодирана в нишката на нейния живот, в тази нишка, която държеше душата привързана към тялото и която не можеше да бъде открита в нито една анатомична диаграма, начертана някога на този свят. Тя още не знаеше това, дори когато се хвърли право с главата надолу в него на задната седалка на колата по дългия и прав път.

Право към епицентъра на безумието, обсебвало всеки „пророк“ преди нея.