Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (60)

60
Днес никой няма да умре

Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.

Първият импулс на Кару беше да си причини болка, чрез която да направи заклинанието за невидимост, а това не беше никак трудно, защото Разгут стискаше китката й в смазващата си хватка, но вече нямаше смисъл.

Видима или не, тя беше заловена.

Взе да просветва видима — невидима, борейки се с Падналия. Неговото кискане звучеше като мъркане на котарак, а хватката му беше желязна. Все още можеше да прибегне до сърповидните остриета, но се бяха зарекли да пролеят кръв само като крайна мярка, затова ръката й замря върху ръкохватката на единия нож, докато наблюдаваше как войниците — неумолими и многобройни, с извадени мечове и безизразни лица — изпълват помещението. За пореден път, както постоянно се случваше през последните дни, времето взе да се точи гъсто като смола. Лепкаво. Мудно. Колко неща могат да се случат за една секунда? А за три? Ами за десет?

Колко секунди са нужни, за да загубиш всичко, което ти е свидно?

Естер, мина й през ума и насред това протяжно безумие тя усети горчивина, но иначе не беше изненадана. Явно са ги очаквали. И се оказаха изправени не само пред личната стража на Яил — шестимата доминионци, които охраняваха покоите му. Тук имаше поне трийсетина войници. А може би четиридесет?

А ето го и него. Оттатък отворените двери, предпазливо и без да бърза, защитен от плътните редици на своите воини, бавно пристъпваше Яил. Кару първа го видя, още преди той да я забележи, защото императорът гледаше право пред себе си, без да отклонява поглед. Грозотата му беше всичко онова, за което беше чувала, но и много повече: възлестата като въже тъкан на белега и краищата на ноздрите, които се подаваха от двете страни, сякаш не можеха да се освободят от неговия капан — също като стъпкана гъба, която започва полека да загнива. Устата му сама по себе си представляваше страховита гледка, сведена само до останки от зъби, през които дъхът влизаше и излизаше със звука на шляпащи в калта ходила. Но не това беше най-зловещото в императора на серафимите. А изражението. Цялото беше изплетено от омраза. Дори усмивката му беше част от нея: колкото злобна, толкова и тържествуваща.

— Племеннико — произнесе той и тази подгизнала от слюнка дума беше пропита от неприязън и триумф.

* * *

Яил надничаше измежду раменете на войниците си към Акива. Така нареченият Бич за зверовете, за чиято смърт настояваше още когато огненоокото копеле беше малък пикльо и се скъсваше от рев, докато накрая не заспиваше от изтощение. „Убий го“, посъветва тогава той брат си Йорам. Още помнеше вкуса на тези думи в устата си — съвсем ясно, защото бяха сред първите, които произнесе след свалянето на превръзките. Поне първите, които се опита да произнесе, а тогава това все още беше същинска агония; устата му — мокра червена дрипа, а отвращението, надничащо през очите на брат му, както и в очите на другите, все още го караше да се присвива от срам. Позволи на една жена да го посече. Какво значение имаше, че той оживя, а тя — не. Нали щеше да носи нейната дамга вовеки.

„Ако си умен, ще го затриеш още сега“, каза тогава на брат си. Сега, връщайки се назад, си даваше сметка, че това е било грешка. Йорам беше император и не търпеше да му се нарежда.

„Какво, още ли се опитваш да й отмъстиш? — беше отвърнал подигравателно Йорам, извиквайки сянката на Фиеста помежду им. И двамата опитаха и се провалиха в опита да укротят стелианската наложница; тя може да беше мъртва, но не и пречупена. — Явно това, че я уби, не е задоволило щението ти и сега искаш и момчето. Нали не очакваш тя да те види отнякъде и така да я накараш да страда още повече?“

„Той е нейно семе — настоя тогава Яил. — Тя беше спора, довяна тук от вятъра. Зараза. От нея нищо добро не може да поникне.“

„Добро? Че каква ми е ползата от «добър» воин? Той е мое семе, братко. Или намекваш, че моята кръв не е по-силна от тази на една бясна кучка?“

Ето това беше Йорам: недалновиден, ограничен. Лейди Фиеста от Далечните острови беше всичко друго, но не и „кучка“.

„Пленница“ също не беше.

Никой не разбра как се беше озовала в харема на императора, нито защо изобщо реши да остане в него, но едно беше ясно — че го прави по своя воля. Защото беше стелианка и макар никога да не го показа, Яил беше сигурен, че тя владее силата. Значи замисълът, така смяташе той, е бил неин. Та значи… защо дъщеря на това мистично племе ще влезе доброволно в леглото на Йорам?

Яил бавно примигна срещу Акива. Защо наистина? Достатъчно беше да погледне копелето, за да разбере чия кръв е по-силна. Черна коса, мургава кожа — не чак толкова тъмна като на Фиеста, но по-близка до нейната, отколкото до тази на Йорам. Очите, естествено, бяха като нейните. Ами способностите в магическото изкуство? В случай че някой все още се съмнява.

Навремето Йорам трябваше да послуша брат си. Трябваше да го остави да излее гнева си докрай, но вместо това му се присмя и го натири да се храни в уединение, защото не можел да трае сучещите и всмукващи звуци, които произвеждал с обезобразената си уста.

Е, сега пък Яил можеше да си позволи да се надсмее над всички тях, нали така? И да мляска и да смуче колкото си ще, докато го прави.

— Самият Бич за зверовете — продължи, пристъпвайки напред, но не чак толкова напред, че да излезе иззад плътните редици на своите доминионци: два пъти по двайсет воини между него и нападателите; десет от тях притежаващи специално оръжие, което така ефективно и в същото време толкова зрелищно беше омаломощило Акива предишния път: татуирани длани.

Не техните собствени, разбира се. Съсухрени и мумифицирани до кафяво, някои с нокти, но всички неизменно белязани с дяволските очи — протегнатите напред отсечени ръце на воини химери.

При вида им звярът край Акива нададе гърлено ръмжене. Гривата от остриета около врата му се наежи и се разтвори във ветрило като смъртоносно цвете. Пред очите им сякаш удвои размера си, превръщайки се в кошмара на бойните полета, двойно по-страховит на фона на това пищно украсено помещение, което сякаш изведнъж изпълни до краен предел.

Тази гледка смрази Яил. Макар и барикадиран зад тела и жив огън, въпреки че беше подготвен какво да очаква — благодарение предупреждението на онази чудовищна жена, неговият благодетел сред човеците — гледката го ужаси. Не самата химера, а фактът, че серафим и химера стоят рамо до рамо. Зверовете открай време бяха целта на братовия му кръстоносен поход. Яил сега беше обърнал взор към нов враг, но тази гледка отпред преобръщаше наопаки хилядолетна традиция — тумор, чието разпространение не трябваше да бъде допускано в Ерец.

Щом се завърне, ще го унищожи до крак. Но явно и последните бунтовници трябва да са вече прегазени, помисли си доволно той. Иначе защо тези тримата ще идват при него съвсем сами, неподкрепени от армия? Тъкмо се канеше да се надсмее над тези глупаци, но изведнъж си даде сметка, че се е разминал на косъм със смъртта и тази мисъл го скова. Ако не беше предупреждението на онази жена, той щеше да спи в леглото си, когато те се промъкнат през прозореца.

Едва на косъм. Този път само късметът го отърва. Втори път нямаше да допусне такова недоглеждане.

— Принцът на копелетата — продължи той с чувството, че изпълнява мисия, отлагана с години: изкореняването на стелианската зараза, унищожаването и на последната следа от Фиеста, както и на всичко, тръгнало от нея. — Седмият носител на прокълнатото име Акива. — Тук той направи пауза, умишлено. — Знаеш ли, че нито един от извънбрачните не е носил това име преди теб? Дъртият управител Байон, той ти го даде — просто напук. Само и само майка ти да се влачи по корем пред него и да го умолява да те пожали. Всяка друга жена в харема щеше да направи така, но не и Фиеста. „Драскай каквото щеш по твоите хартии, дъртако — каза му тя. — Синът ми няма да се оплете в паяжината на твоята орис.“

Яил внимателно се взря в Акива, дебнейки как ще реагира той.

— Смели думи, нали? Колко пъти избегна смъртта? Въпреки проклятието на твоето име и гибелните капани, които лично ти бях заложил. Колко още?

Тогава му се видя, че Бича за зверовете сякаш се вкочани. Яил усети, че е сложил пръст в раната.

— Други загинаха, но не и ти — продължи да налучква той. — Може пък да си насочил проклятието извън теб. Не ти умираш. А всички други около теб.

Челюстта на Акива се втвърди.

— Сигурно е тежко бреме — продължи да дълбае Яил, поклащайки глава с престорено прискърбие. — Смъртта те търси ли, търси, но не може да те съзре. Невидим за смъртта, ама че съдба! А тя най-накрая се отегчава и взема този, който й е подръка. — Той замълча, усмихнат, после се постара следващите му думи да прозвучат топло и искрено. — Племеннико, имам добри новини за теб. Днес ще развалим проклятието. Днес ти най-после ще умреш.

* * *

Макар и готов да се изправи лице в лице с чичо си, Акива се оказа неподготвен за разтърсващото разкритие и то го порази като юмрук право в сърцето. Случващото се сега беше като ехо на събитията от Кулата на завоевателя, когато Яил и неговите войници изневиделица се оказаха господари на положението.

„Избийте всички до крак“ — беше заповядал Яил в онзи ден и неговите войници се подчиниха с каменни лица, изкормиха съветниците и изклаха поред гигантите от Сребърните остриета, които Хазаел и Лираз толкова се бяха постарали да обезоръжат, без да ги нараняват. Избиха дори прислужничките в банята. Това буквално се беше превърнало в кървава баня: императорът и престолонаследникът потопени в червените води на басейна. Кръв по стените, кръв по пода, кръв навсякъде.

И сега — същият глас, същото лице, същата численост на войниците. От все още незарасналите охлузвания по лицата им можеше да се досети, че някои са били в кулата и са оцелели след взрива. Сега, освен мечовете бяха насочили към него същите зловещи оръжия, с които го изненадаха в онзи окъпан в кърви ден.

А и поздравът на Яил беше същият. О, този премляскващ глас. „Племеннико.“ Тогава се обърна така към Яфет, безволевия престолонаследник, малко преди да го убие. Сега беше ред на Акива и назоваването му беше последвано от литания с многото му имена.

Бич за зверовете. Принц на копелетата. Седми носител на прокълнатото име Акива.

Акива слушаше мълчаливо как ги изрежда, едно по едно, и се питаше: дали някое беше наистина негово? Какво е имала предвид майка му, казвайки, че той няма да бъде оплетен в паяжината на тяхната орис? Това го накара да се почувства така, сякаш Акива не е истинското му име, а поредната отличителна черта на един от извънбрачните, също като бронята и меча му. Името, както и военното обучение му бяха натрапени насила и сега, като чу как е реагирала Фиеста на това, се запита: кой друг може да е той? Какво още?

Първият отговор, за който се сети, беше прост, толкова прост, колкото и целта, с която пристигна тук; прост като неговите желания.

Аз съм жив.

Спомни си момента — изглеждаше толкова отдавна, но не беше — когато лежеше проснат по гръб на учебната арена в Кейп Армазин, а брадвата — брадвата на Лираз — се заби само на сантиметри от главата му в твърдата земя. Тогава вярваше, че Кару е мъртва; в онзи момент и на онова място, дишайки тежко и вгледан нагоре в звездите, се примири, че животът е просто средство за действие. Нещо, което владееш като сечиво. Животът на всеки от тях: оръдие за оформяне на света.

Спомни си и молбата на Кару от предишния ден, когато бяха заклещени под душа: „Не искам да съжаляваш — беше казала тя. — Искам да бъдеш… жив“.

И тя имаше предвид нещо повече от живот като обикновено оръдие. Някак от тона й тогава пролича, Акива го усети, че за нея животът в този момент е жажда.

Каквото и да беше името му, каквото и да беше неговото минало или потекло, Акива беше жив и също беше жаден. За мечти, за мир, за усещането как тялото на Кару се притиска в неговото, за дома, който биха могли да споделят, някъде, някога, и за промените, които предстои да видят — както и увенчаването на тяхното дело — в бъдните десетилетия на Ерец.

Той беше жив и имаше намерение такъв да си остане, затова, когато чичо му се присмя, търсейки слабото му място — не му стигаше да убива; трябваше и да измъчва — Акива го чу какво казва, но нищо от това не го засегна. Все едно да заплашваш мрака на зазоряване.

„Днес ще развалим проклятието — беше казал Яил. — Днес ти най-после ще умреш.“

Акива поклати глава. За миг се поколеба дали да не покаже слабост, каквато всъщност не изпитваше. В баните на Йорам тези отвратителни „трофейни“ ръце бяха осигурили предимство на Доминиона, от което войниците му така се нуждаеха, за да надвият Акива, Хазаел и Лираз. Тази нощ обаче всичко беше различно. Не чувстваше никакъв пристъп на слабост. Усети само известно напрежение в още незарасналата татуировка на врата, когато неговата собствена магия срещна чуждата и я отрази обратно. Почувства отново как пръстите на Кару пърхащо опипват белега, когато й го показа; помнеше допира на дланта й върху гърдите си, точно над сърцето — тогава никаква магия не запищя във вените му, нямаше прималяване, само усещането, което причиняваше самото й докосване.

Сега виждаше с периферното си зрение как тя неуспешно се опитва да стане невидима и как се бори с онова нещо Разгут. Искаше му се да се втурне към нея, да размаже това подпухнало пурпурно лице и да я освободи, дори ако за това се наложи да изтръгне тази мерзка жилава ръка.

Искаше му се да притисне това създание в ъгъла и да го обстреля със залп от въпроси. Паднал. Какво означава това? Навремето имаше шанс да го попита, но не го оцени, а и сега нито му беше времето, нито мястото. Знаеше, че Кару и сама може да се справи с тази твар.

Защото пред него стоеше истинският му противник.

— Не и днес — каза Акива на Яил. Първите думи, които произнесе, откакто беше влязъл в тази зала. — Днес никой няма да умре.

Смехът на Яил беше отблъскващ както обикновено.

— Огледай се, племеннико. Какво друго може да те е водило, когато си се промъкнал по среднощ в спалнята ми? — при тези думи Яил за първи път отклони вниманието си от Акива, за да огледа бегло Кару, и в очите му проблесна одобрителна искра. — Не съм очаквал, че може да е много по-приятно от няколкото възможни обяснения… — Той помълча. Ухили се. — Не подозирах, че ще надхвърли дори собствените ми очаквания.

Той очевидно се забавляваше. И за него това беше като ехо от случилото се в Кулата на завоевателя; точно това му попречи да съзре съдбоносната разлика: Акива не се гърчеше под светкавиците на чуждата магия.

— Така е — отбеляза Акива. — Макар да се съмнявам, че точно това си очаквал.

— Какво? — Присмех. Ръка върху сърцето. — Мигар не си дошъл да ме убиеш?

Изрече го като някаква сполучлива шега. Че защо иначе ще идват? Отговорът на Акива прозвуча меко.

— Не. Не за това дойдохме. Тук сме да те помолим да си вървиш. Замини си така, както пристигна — без кръвопролитие и без да вземеш нищо от този свят, за да го отнесеш в Ерец. Върни се у дома. Всички вие. Това е.

— О, това ли било всичко?! Не думай! — Нов смях, пръскане на слюнка. — Да не ми заповядваш?

— Това беше молба. Но съм готов и да заповядвам.

Очите на Яил се присвиха. Акива видя как присмехът в тях първо се превръща в недоумение, а после и в подозрителност. Дали вече не усещаше, че нещо не е както трябва?

— Разчитай на това, копеле! — Яил се силеше да запази присмехулния си тон. Искаше всичко да прозвучи като на шега, но гласа му го издаде и когато очите му взеха да се въртят, сякаш са окачени на ос, Акива разбра, че той на свой ред си прави сметка и опитва сам себе си да увери, че силата е на негова страна. — Вие сте само двама срещу четиридесет — каза. Двама. Изобщо не броеше Кару. Но Акива нямаше намерение да го поправя. Това не беше единствената грешка на чичо му, а най-очевидната. — Колкото и да сте силни, колкото и да сте изкусни, в края на краищата численото превъзходство си казва думата.

— Бройката има значение — призна Акива, спомняйки си сенките, прогонени от огъня на многобройни криле и сгъстения мрак преди засадата в Аделфите. — Но понякога други неща обръщат хода на събитията.

Не изчака Яил да попита какви са тия други неща. Само глупак би задал този въпрос — защото какъв би бил отговорът, освен демонстрация на подобен обрат — а Яил не беше глупак. И още преди чудовищният император да е заповядал на войниците си първи да нападнат, Акива проговори.

— Мигар си мислеше, че отново ще допусна да ме изненадаш?

След което последва една-единствена дума. По-скоро име, макар Яил да не го знаеше. За миг веждите му хвръкнаха от изненада към челото.

Но само за миг. После ходът на събитията се обърна.