Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (37)

37
Потънали в блаженство

— Сигурна ли си, че ще можеш да го направиш? — обърна се към сестра си Акива с набраздено от грижа чело. Намираха се в пещерата при входа, където само ден по-рано двете армии за малко щяха да се изтребят взаимно. Сега гледката пред тях беше… доста по-различна.

— Кое — да прекарам няколко дни в компанията на твоята любовница ли? — отвърна Лираз и вдигна поглед от колана с ножницата и меча, който закопчаваше в момента. — Няма да е никак лесно. Ако се опита да ме натъкми с човешки дрехи, не отговарям за действията си.

В ответната усмивка на Акива нямаше веселие. Точно сега не желаеше нищо по-силно от това да прекара няколко дни с Кару, дори да са като тези, каквито ги чакаха тях двете — да убедят техния садистичен чичо, готов да разпали нова война, да се върне против волята си обратно у дома.

— Ще те държа отговорна не само за твоите действия — каза на Лираз с намерение това да прозвучи шеговито.

Не му се получи. В погледа й просветна гняв.

— Какво, страх ли те е да ми повериш скъпоценната си дама? Защо тогава не пратиш цял батальон да я придружава?

Или пък само аз да ида с нея, щеше му се да каже. Обеща на Кару да не я изпуска повече от очи, но се оказа, че се налага да го направи още веднъж, за последно. Всички приеха нейния план, защото беше едновременно дързък и хитър; колкото до неговото участие — то беше важно и съдбоносно, но му налагаше да остане в Ерец, докато Лираз придружава Кару при завръщането й в света на хората.

— Знаеш, че ти имам доверие — каза на сестра си, което беше почти истина. Защото не вярваше, че ще се стигне дотам тя да пази и защитава Кару. Когато я попита дали ще може да го направи, имаше предвид съвсем друго нещо. — Въпросът е дали ще се овладееш да не убиеш Яил.

— Нали вече казах — ще успея.

— Не беше много убедително — отвърна Акива.

На свикания наново военен съвет Лираз посрещна идеята на Кару, като едва не се задави от смях, но после огледа втренчено всички около масата, един по един, осъзнавайки с все по-нарастващ потрес, че те явно обмислят предложението.

Смятаха да не убиват Яил.

Не още.

А когато след много спорове всичко вече беше решено, Лираз потъна в подозрително мълчание, което Акива изтълкува като знак, че каквото и да каже пред тях сега, изправи ли се срещу зловещия им чичо, ще постъпи така, както на нея й изнася.

— Казах, че ще го направя — повтори категорично тя, а погледът й сякаш го предизвикваше да продължи да настоява.

Нека сме наясно, Лиз, беше готов да й каже Акива. Нали нямаш намерение да провалиш всичко?

Но после се отказа.

— Ще отмъстим за Хазаел — каза вместо това. И не беше просто утеха или полуистина. Желаеше го не по-малко от нея.

В отговор тя избухна в саркастичен смях.

— Е, поне тези от нас, които не са потънали в блаженство, може и да го направим.

Акива усети жилото. Потънали в блаженство. В нейните уста това прозвуча като нещо лекомислено и нередно. Нехайство някакво. Наистина ли беше предателство спрямо паметта на Хазаел, ако е влюбен? Но като отговор на нейните думи, в главата му се въртеше само казаното от Кару за мрака, който сееха в името на техните мъртъвци и въпросът дали мъртвите биха желали да е така. Не му трябваше дълго да се пита. Знаеше, че Хазаел няма да го укори за неговото щастие. Лираз обаче определено го винеше.

Не отвърна на язвителната й забележка. Какво изобщо би могъл да каже? Достатъчно бе тя да се огледа, за да си даде сметка, че тяхната любов не е никак лекомислена. Ето ги сега в пещерите, сред тази трудно постигната общност между серафими и химери — това беше същинско чудо, и то беше тяхното чудо, неговото и на Кару. Не би го изрекъл на глас, но в сърцето си знаеше, че е точно така.

Лираз, естествено, също имаше дял в това, както и Тиаго. Подобна гледка беше нещо невиждано: двамата застанали рамо до рамо, давайки пример на своите армии. Вече бяха договорили обединението на батальоните и лично бяха уредили всичко. Акива беляза всичките свои двеста деветдесет и шест братя и сестри с магическия знак, обезсилващ хамсите, и сега, точно в този момент, пред очите му двете армии пробваха силата на своите дамги една на друга.

Неколцина и от двете армии все още стояха встрани, но повечето, както изглежда, бяха въвлечени в нещо като предпазлива… е, по-скоро взаимно опознавателна игра, доста по-незлоблива от онази, в която беше участвала малко преди това Лираз.

Акива наблюдаваше как брат му Ксатанаил приканва чакалоглавата Саб да му покаже дланите си. Тя обаче се колебаеше и стрелкаше с поглед Вълка. Той кимна окуражително и тя го направи. Протегна ръце с насочени право в Ксатанаил мастилени очи, но нищо не се случи.

Стояха върху черното петно от засъхналата кръв на Утем, на същото място, където предишния ден всичко заплашваше да се срине, и пак нищо не се случи. Ксатанаил отначало беше като на тръни, после обаче се отпусна и със смях тупна Саб толкова здраво по рамото, че заприлича на агресивен жест, но смехът му надделя и Саб не го прие като обида.

Малко по-нататък Акива видя как Исса откликва на поканата на Елион и протяга изящната си ръка, за да докосне неговата, набраздена от белези и мастилени рабоши.

В тази гледка имаше толкова мощ, че на Акива му се прищя да може да дестилира нейната сила и да я превърне в еликсир за цял Ерец. Първо, само някои, после — повече, занарежда мислено като молитва той.

И докато си го мислеше, затърси с поглед синьото сияние, за което сетивата му бяха винаги настроени; скоро зърна Кару и нейният поглед срещна неговия. Проблясък, лумване. Един поглед му стигаше да се почувства опиянен от светлина. Но тя беше близо до него. Звездни богове, защо не е по-близо? На Акива му беше дошло до гуша от целия този въздух, който ги делеше. А скоро между тях щеше да има цели левги и небеса…

— Извинявай — тихо пророни Лираз. — Това не беше честно.

Обля го топлина и някаква горда, покровителствена нежност към крехката му сестричка, за която да се извини, не беше никак лека работа.

— Не, не беше — отвърна, опитвайки гласът му да прозвучи нехайно. — И като стана дума кое е честно и кое — не, можехте да почакате няколко секунди, преди да нахлуете така. Обзалагам се, че бяхме само на крачка от целувката.

Лираз изсумтя, защото я хвана неподготвена и напрежението между тях мигом изчезна.

— Съжалявам, ако това, че едва не умрях, е било причина едва да не се целунете.

— Прощавам ти — каза Акива. Трудно му беше да се шегува с ужаса, който избегнаха на косъм, но имаше чувството, че Хазаел точно това щеше да направи, а то бе главното — какво би направил Хазаел в такъв момент — и изглеждаше винаги правилно. — Прощавам ти този път — натърти. — Следващият път обаче те моля да съобразиш по-внимателно времето за своето едва-не-умиране. А най-добре повече да не се стига до едва-не-умиране. — Нека вместо това е едва-ли-не целувка, помисли си, или пък истинска целувка, но не го каза гласно, донякъде, защото му беше невъзможно да си го представи, донякъде, защото знаеше, че това ще я разгневи. Въпреки това й го желаеше от все сърце — някой ден и Лираз да се окаже потънала в блаженство.

— Ще отида да се измия преди тръгване — каза й и се оттласна от стената на пещерата, на която се облягаше дотогава. След няколко часа непрекъснато магьосване тялото му беше натежало като напълнено с олово. Разкърши рамене, изпъна врат.

— Трябва да отидеш при термалните извори — посъветва го Лираз. — Те са… честно казано, чудотворни.

Той спря насред крачка и се втренчи в нея с присвити очи.

— Честно казано, чудотворни? — повтори. Едва ли беше чувал досега Лираз да използва думата чудотворно и… това, което плъзна по бузите й, руменина ли беше?

Интересно.

— За лечебната вода говоря, естествено — каза, но нейният прям и нетрепващ поглед беше твърде прям и твърде нетрепващ — явно прикриваше някакво друго чувство с това престорено самообладание, обаче го правеше твърде очебийно. И на всичкото отгоре се беше изчервила.

Много интересно.

— Е, сега нямам време за това — каза Акива. Вода имаше и в една ниша надолу по скалния пасаж. — Ей сега се връщам — увери я на тръгване. Щеше му се да иде при термалните извори — щеше му се да отиде там заедно с Кару, — но засега щеше да добави това към списъка с желания за времето, когато животът му ще си е само негов.

Да се изкъпе с Кару.

При мисълта го обля гореща вълна, която — странно — не срещна отпор от чувството за вина и жертвоготовност. Толкова беше свикнал с тяхното бреме, че сега липсата им му се стори неестествена. Все едно да завиеш зад ъгъл, покрай който си минавал хиляди пъти, и вместо обичайната стена зад него да се ширне небесният простор.

Свобода.

Макар и непълна, сега Акива поне имаше свободата да мечтае, а това само по себе си беше нещо велико.

Кару му прощаваше.

Тя го обичаше.

А ето че отново се разделяха и той не я беше целунал — нито едно от двете не беше редно. Но дори да не трябваше да прикриват чувствата си пред двете армии и да можеха да откраднат поне миг насаме, Акива пак нямаше да го направи — все още спазваше войнишкото суеверие за сбогуванията. Не трябваше да се сбогуват. Сбогуванията носеха лош късмет, а целувката на прощаване беше просто вид сбогуване. Целувката за едно ново начало не трябваше да се превръща в целувка за сбогом. Ще трябва да почакат по-добри времена.

След завоя в скалния пасаж се откри ниша, където от улей в грапавата стена бликаше студена вода, течеше в продължение на няколко метра на височината на пояса и отново изчезваше в скалата. Също като много от чудесата в тези пещери, тя също изглеждаше природна даденост, но най-вероятно беше дело на предишните обитатели. Акива се освободи първо от доспехите и меча и ги провеси на една скална издатина, после си свали ризата.

Загреба с шепи студената вода и я поднесе към лицето си. Шепа подир шепа за лицето, врата, гърдите и раменете. Накрая потопи цялата си глава, после се изправи и усети как влагата постепенно се изпарява върху горещата му кожа, стичайки се на ручейчета между ставите на крилете.

Прие плана на Кару, защото си го биваше. Освен че беше умен, рискът при него беше много по-малък в сравнение с предишната им стратегия; проработеше ли, заплахата за света на хората щеше да е много по-малка и можеха да предотвратят снабдяването на Яил с, както Кару ги нарече, „оръжия за масово унищожение“.

На първия военен съвет Лираз с голяма доза сарказъм предложи просто да помолят Яил да се върне, но тъкмо в това се състоеше същината на новия план: моля, ако обича Яил да изтегли армията си и да се прибере у дома, без да предизвиква война, каквато беше всъщност целта му, благодаря и лека нощ.

Естествено, примамката беше най-трудната част от плана. Тя беше проста и гениална — съвсем не „моля“ — и Акива не се съмняваше, че Кару и Лираз ще се справят. Те бяха смели воини, но в същото време и двете същества, които обичаше най-много на света — светове — затова искаше да ги отведе невредими към онова бъдеще, което си представяше: там ничий живот няма да е изложен на риск, а най-трудното решение за деня ще е какво да закусват или на кое точно място да се любят.

Лираз имаше право, помисли си Акива. Той наистина беше потънал в блаженство. Не очакваше скоро да му се отвори случай да остане насаме с Кару, затова щом усети раздвижване зад себе си — прозвуча като тихо поемане на дъх — се обърна с разтуптяно сърце, очаквайки да види нея.

Но не видя никого.

Усмихна се. Усещаше нечие присъствие също толкова ясно, колкото чу и вдишването. Явно пак е направила заклинанието да стане невидима, а това означаваше, че идването й е останало незабелязано за другите. Независимо какво си повтаряше само преди минути — как целувката за едно ново начало не бива да се превръща в целувка за сбогом — решителността му не устоя пред надеждата. Имаше нужда от нея. Всичко изглеждаше някак недовършено, въпреки съгласието помежду им и ръката върху сърцето на другия. Не мислеше, че някога ще може пак да изпита щастие, нито че ще диша с пълни гърди, докато… Ето и сега, колкото и да е невероятно, чувството за вина го нямаше и не попречи на надеждата, пред тях имаше само безкрайни възможности… Докато не я целуне. Суеверията да вървят по дяволите.

— Кару? — произнесе усмихнат той. — Ти ли си? — Зачака да се появи от въздуха, готов веднага да я вземе в прегръдките си. Вече можеше да го направи. Поне докато не е дошъл още някой.

Тя обаче не се появи.

И тогава, внезапно, това невидимо присъствие — несъмнено го имаше обаче — стана непознато, дори враждебно и в него се долови още нещо. Усещането го завладя — проникна в него — и Акива достигна някакво напълно ново ниво на осъзнаване на… своя собствен живот като отделна личност. Самотно сияйно напрежение в обкръжението на много други, осезаемо и… уязвимо. Полази го мраз.

— Кару? Ти ли си това? — попита той отново, макар вече да знаеше, че не е тя.

Тогава отдалече чу стъпки в скалния пасаж и в следващия момент Кару се появи. Не прикрита от заклинанието, а напълно видима — направо сияеща — и когато се закова нерешително на място, изчервявайки се задето го е сварила полугол, той по усмивката й разбра, че всъщност и тя е дошла водена от същата надежда, която разцъфна в него само преди миг.

— Привет — пророни тя с тих глас и широко разтворени очи. Нейната надежда се устреми към неговата, но Акива почувства, че и нещо друго се стреми към нея, както и към живота му. То беше заплашително и опасно. То беше невидимо.

И се намираше в нишата заедно с тях.