Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (39)

39
Потомък

Сиритхар я привлече към него като музика из разклонените във всички посоки скални пасажи към дълбините на планинската крепост на мъртвото племе и така Скараб, царицата на стелианите, откри мага, когото беше дошла да убие.

Преследваше го чак от другия край на света и ето го сега, съвсем сам и на уединено място. Обърнат с гръб към нея, гол до кръста, той загребваше с шепи вода от улея в пещерната стена и я плискаше върху лицето, врата и гърдите. Водата беше студена, а плътта му — жарка и парата се стелеше над него като мъгла. Накрая потопи глава в ручея и взе да търка с пръсти косата си. Пръстите му бяха татуирани, а косата — гъста, черна и много къса. Когато се изправи, водата се застича по врата му и Скараб забеляза белега.

Приличаше на затворено око и макар да усети силата му, формата й беше непозната. Определено я нямаше в Лексикона. Затова предположи, че също като световно повсеместният вятър и отчаянието това си е негово лично творение, макар и не създадено с открадната сиритхар, защото иначе щеше да почувства труса на неговото сътворение. Въпреки това сиритхар му принадлежеше, наситена с електричество. Като озонов въздух пред буря, но още по-плътна. Главозамайваща.

Пред нея стоеше непознат маг, който теглеше струните на света и щеше да го унищожи, ако не успееха да го спрат. Очакваше да почувства неговата поквара, както и че душата й ще жадува неговото убийство — така светкавицата жадува извисилия се стълб — но нищо не беше такова, каквото го очакваше. Нито смесената група серафими и химери, нито той самият.

Вие ли ще го направите, господарке, или пък аз да го сторя?

Гласът на Карнасиал прозвуча в главата й, интимен като шепот. Стоеше на няколко крачки отзад, невидим заради заклинанието също като нея, но съзнанието му докосна нейното като дъх, раздвижил въздуха пред ухото. Гъделичкане, топлина, даже следа от уханието му. Толкова реално.

И толкова самоуверено.

Изпрати своя отговор и усети как той трепна и отстъпи.

А ти как мислиш, отвърна. Това бяха единствените й думи, но в тях имаше нещо много повече.

Телестезията беше изкуство, много по-сродно на съновидението, отколкото на говора. Изпращачът изплиташе сензорни нишки, със или без думи, за да състави послание, което достигаше до съзнанието на получателя на всички нива: звук и образ, вкус, докосване, мирис и памет. Дори — ако двамата бяха много опитни — емоция. Изпратено от истински майстор, телесте беше усещане, много по-богато от реалността: сън наяве, препратен чрез мисълта. Скараб не беше еднакво добра в телестезията на различни разстояния, но можеше да усуче няколко нишки в посланието си, както направи сега. Извити котешки нокти и жарене на коприва — Айдолен я научи на това — внушиха на Карнасиал: назад.

Мигар си беше въобразил, че след като му дари тялото си през своя първи сезон на сънищата, вече има правото да докосва съзнанието й непоканен?!

Мъже!

Един сезон на сънищата беше само това — един сезон на сънищата и нищо повече. Ако пак избере него следващата година, това може би вече щеше да означава нещо, но тя се съмняваше, че ще го направи. Не защото той не й достави удоволствие, а по една проста причина: как би разбрала колко го бива, ако не го сравни с други?

Прости, царице.

Това мислено послание дойде от почтително разстояние — почти същото, на което се намираше той физически; лишено от аромат и възбуда, както си беше редно. Въпреки това усети мимолетното му покаяние, едва раздиплено. Карнасиал също като нея не владееше телесте до съвършенство — щеше да мине доста време, преди някой от двамата да може да се похвали, че е овладял майсторството; и двамата бяха прекалено млади — но имаше заложби. Скараб неслучайно го беше избрала за своя почетна стража — не заради пръстите му на свирач на лютия, които се учеха да свирят на тялото й с такава жар през пролетта, нито заради дълбокия му камбанен смях, нито заради неговата ненаситност, която разбираше нейната и й откликваше във всичко, за разлика от мислените послания.

Карнасиал беше умел маг, както и всички останали от нейната стража, но нито един от тях — нито един — не излъчваше такава сурова мощ като серафима, който сега стоеше пред нея. Погледът й се плъзна по голия му гръб и тя изпита внезапна почуда. Това беше гръб на воин, мускулест и издълбан от белези, а на една издатина в скалата вдясно от него беше провесена двойка кръстосани мечове. Той наистина беше воин! Знаеше го още от Астре, където народът говореше за него с разяждащ страх, но не можа да повярва, докато не се убеди лично. Нещо не беше както трябва. Маговете не използват стомана; нямат нужда от нея. Когато някой маг убива, кръв не се лее. Когато тя убие него, за което и беше дошла, той просто щеше… да престане да живее.

Животът е единствената нишка, която държи душата привързана към тялото, и разбереш ли веднъж как да я намериш, оттам нататък е вече лесно да я скъсаш като стрък цвете.

Е, направи го тогава, каза си и посегна към неговата нишка, усещайки зад себе си присъствието на Карнасиал, който чакаше. „Вие ли ще го направите, или аз да го сторя?“, беше попитал и това я подразни. Той се съмняваше, че ще успее, защото никога не го е правила досега. По време на обучението беше докосвала различни нишки на живота и ги беше оставяла да пеят между пръстите й — пръстите на нейната анима, нейното нетленно аз. Все едно да опреш острие в гърлото на спаринг-партньора по време на тренировка. Аз печеля, ти умираш, дано имаш късмет следващия път. Но никога досега не беше прекъсвала нишката и когато го направи, щеше да усети разликата между това да опреш острие о гърлото на противника и да му отвориш гърлото.

Много съществена разлика.

И тя можеше да го направи. За да се докаже пред Карнасиал, беше намислила да извърши ез ваш, чисто изпълнен смъртоносен удар. Само миг и всичко ще приключи. Нито щеше да усети нишката на непознатия, нито да се бави, за да разчете нещо в нея; просто щеше да я разсече със своята анима и той ще е мъртъв без дори да е видяла лицето му или да се е докоснала до живота му.

Тогава се сети за йорая и сякаш някакъв порив на дързост и безразсъдство мина през нея.

Това беше само легенда. Най-вероятно. През Първата епоха от историята на нейния народ, която била много, много по-дълга от сегашната Втора епоха и приключила така жестоко, стелианите били съвсем различни от това, което бяха сега. Заобиколени от могъщи противници, те живеели в непрекъсната война и затова почти цялата им магическа сила била съсредоточена във военните изкуства. Носеха се предания за мистичната йорая, арфа, чиито струни били жизнените нишки на убитите врагове. Това било оръжието на анима и не съществувало в материалния свят; не можело да бъде открито като някаква реликва или да се предава по наследство. Всеки маг сътворявал своя собствена йорая и тя умирала заедно с него. Разправяха, че това било извор на най-могъщата, но и най-тъмната сила, постижима единствено чрез убийства в невиждан мащаб, а свиренето на нея можело да доведе създателя й по-скоро до безумство, отколкото да го направи по-всесилен.

Като малко момиче Скараб обичаше да шокира бавачките — девици, фантазирайки за своя собствена йорая. „Ти ще си първата ми струна“, зло каза веднъж на една ая, която беше дръзнала да я изкъпе против волята й.

Същите думи и сега нахлуха в главата й. Ти ще си първата ми струна, обърна се мислено към набраздения с белези мускулест гръб на непознатия маг отпред. После насочи своята анима, за да извърши екзекуцията, и тогава я окъпа ужас, защото наистина го помисли, макар и само за миг.

„Внимавайте, защото вашите желания определят живота ви и властват над него, принцесо — й беше казала след къпането нейната ая в онзи ден. — Дори йорая наистина да съществува, само някой с много врагове може да се надява да я постигне един ден, а ние вече не сме воини. Сега имаме много по-важна работа за вършене от това да се бием.“

Да, работа. Работата, която определяше живота им — и го ограбваше. „Не че някой ни е благодарен за това“, беше отвърнала Скараб. По онова време тя беше още малко дете и много повече я влечаха историите за битки и войни, отколкото тежкият дълг на стелианите. „Защото никой не знае какво вършим. А и ние не го правим заради благодарностите, нито пък за другите в Ерец, макар че и те имат облага. Правим го заради собственото си оцеляване и защото никой друг не е способен на това.“

В онзи далечен ден тя се изплези на своята ая, но когато порасна, прие думите й присърце. Дори съвсем наскоро устоя на изкусителното предложение да разпали нова вражда, дошло от глупавия император Йорам. Можеше да го превърне в една от струните на арфата си, но вместо това му изпрати само кошница плодове, а ето че сега той, така или иначе, беше мъртъв, и то покосен от ръката на този маг, ако можеше да се вярва на слуховете. Така всичко си дойде на мястото.

Скараб не искаше врагове. Не искаше йорая, нито война. Или поне се опитваше да убеди сама себе си в това, макар някакъв вътрешен глас — пазен в дълбока тайна — да я мамеше към обратното.

Това я изпълваше с ужас, но и с трепет също, а тъмните й страсти бяха най-ужасяващи от всичко.

Скараб не изпълни ез ваш. Осъзна, че се опитва да се докаже пред Карнасиал и се разбунтува срещу тази мисъл — редно беше той да се доказва пред нея — освен това искаше да застане лице в лице с този маг, да докосне живота му и преди да го убие да научи какъв е бил той. Не беше проста работа да призовеш сиритхар. Това не беше добро деяние, но със сигурност беше нещо велико и тя щеше да разбере как го е постигнал, след като в цялата така наречена Империя на серафимите магическото познание беше отдавна загубено.

Ето защо, вместо да разсече нишката на живота му, Скараб посегна към нея със своята анима и я докосна.

И ахна.

Макар да беше съвсем недоловимо ахване, то го накара да се обърне.

… Скараб. Мисленото послание на Карнасиал беше подплатено с настойчивост. Направи го.

Но тя не го направи, защото вече знаеше. Тя беше докоснала живота му и знаеше какъв е още преди да е зърнала лицето му, а после го видя, Карнасиал — също и макар той да не ахна, Скараб почувства вълните на неговия потрес, които се сляха с нейните.

Магът, наричан още Бич за зверовете, който призова сиритхар и заради това не му беше съдено да живее повече; който беше копеле и войник, както и отцеубиец, се оказа, колкото и да е невероятно, стелианин. Очите му бяха огън — опипваха празния въздух на мястото, където стоеше невидима Скараб — и това й беше достатъчно да се увери, но тя вече знаеше нещо повече за него и го препрати, непохватно, към Карнасиал под формата на най-простото възможно послание, без следа от емоции, само думи.

Препрати го и на останалите, пръснати из пещерите и скалните пасажи, които в това време се опитваха да проумеят какво се случва на това място. Прати го на Спектрал и Рийв, вярно, но се възпря малко преди да се издаде, така необмислено и толкова не на място, пред Найтингейл, за която това би означавало… нещо много повече.

Скараб чакаше, дишайки тежко, докато магът претърсваше с очи въздуха на мястото, където стоеше тя. И макар да беше сигурна, че не може да я види, по настоятелния му поглед почувства колко е уверен в присъствието й — тази негова реакция беше още една изненада в поредицата от изненади.

Изправен пред това невидимо присъствие, в което вече беше сигурен, той не показа никакви признаци на тревога. Чертите му не се изопнаха, напротив — изражението му омекна… а после, стъписвайки окончателно Скараб, той се усмихна. Тази усмивка излъчваше толкова чиста радост и наслада, такова секващо дъха безочливо щастие и светлина, че Скараб — царица млада и красива, на която се бяха усмихвали много мъже — поруменя, когато я почувства върху себе си.

Само дето тя, разбира се, не беше предназначена за нея.

Той заговори и гласът му беше плътен и благ, дрезгав от любов. „Кару? Тук ли си?“

Скараб се изчерви още по-гъсто и се благодари, че е невидима и че отблъсна Карнасиал от съзнанието си само миг преди това, за да не усети той горещата вълна, с която усмивката на непознатия я заля.

Красотата му — тя те караше да се вкамениш и да затаиш благоговението си като сдържан дъх. Неговата мощ беше част от тази красота — суровият, див мускус на сиритхар, забранен и разрушителен; самото му вдишване беше истинска привилегия — но най-поразително беше щастието му, така прекомерно и екзалтирано, че можеше да го долови както с очите, така и със сърцето си.

Звездни богове. Тя никога не беше изпитвала щастие като това, което виждаше в момента, и беше сигурна, че не й е съдено да вдъхнови някога друг за подобно щастие. През пролетта в първата си нощ с Карнасиал, когато ритуалите и танците бяха утихнали и двамата най-накрая останаха насаме, тя почувства неговата жажда и наслада още преди да я е докоснал. Тогава й се стори нещо истинско, но ето че сега вече не беше така.

Този поглед насреща беше нещо много повече; усещането, че цялата е проникната от него, се превърна в болка и Скараб се запита за кого ли е предназначен.

Изпратеното послание рикошира обратно в нея, върнато от Рийв и Спектрал, както и от Карнасиал — не и от Найтингейл, на която още не беше казала — и за момент надделя над всичко останало. Рийв и Спектрал бяха по-зрели и много по-опитни магове, владеещи телесте почти до съвършенство, за разлика от тях двамата с Карнасиал, затова посланието на единия — двете пристигнаха едновременно, вплетени едно в друго, така че Скараб не можеше да прецени кое на кого е — излъчваше такова смайване и потрес, че тя примигна и отстъпи крачка назад.

Той отново заговори, но този път несигурност набразди челото му и усмивката му угасна: „Кару? Ти ли си това?“

Някой идва.

Това дойде откъм Карнасиал и почти веднага Скараб долови нечии стъпки по коридора, затова бързо отскочи встрани, което я запрати право към него в ъгъла на скалната ниша. Усети го как се сковава при този допир и тутакси се дръпва назад — бои се да не ме разгневи с това нежелано докосване, предположи Скараб — и веднага съжали, че е лишена от неговата опора пред лицето на тази стъписваща непознатост.

После се появи някаква фигура.

Оказа се девойка приблизително на годините на Скараб. Не беше нито серафим, нито някоя химера, с които се бяха смесили серафимите.

Тя беше… чуждоземна. Скараб никога не беше виждала човешко създание и макар да знаеше какво представляват, появата на едно от тях я накара да зяпне от любопитство. Момичето нямаше нито криле, нито черти на звяр, но вместо да изглежда онеправдано заради това, опростените му форми въздействаха по-скоро като оголена до самата си същност елегантност. То беше крехко и стройно и се движеше с грациозността на здрачна сърна, появяваща се от среднощните сенки на лятото, а красотата му имаше толкова странен привкус, че Скараб не можеше да определи дали й доставя наслада, или по-скоро я стъписва. Кожата на непознатото създание беше като сметана, то имаше черните очи на птица, а косата синьо блещукаше. Синьо. Лицето й, подобно лицето на нейния възлюбен, беше поруменяло от радост и носеше отпечатъка на същата сладка и трепетна свенливост като неговото, сякаш това помежду им едва сега се раждаше.

— Привет — каза тя и думата беше летлива и мека като досег на пеперудено крило.

Той обаче не й отвърна подобаващо.

— Ти ли беше тук преди малко? — попита, оглеждайки около нея. — Невидима?

Сега на Скараб всичко й стана ясно. Усетил нечие присъствие, магът беше решил, че е дошло това момиче, невидимо — значи човешкото създание също владееше магията.

— Не — гласеше отговорът. Видът й стана неуверен. — Защо?

Следващото му движение дойде съвсем внезапно. Той я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и я прикри с тялото си, вперил поглед в празното пространство отпред, което, разбира се, изобщо не беше празно.

— Има ли някой тук? — попита, този път на езика на серафимите, а когато погледът му премина през Скараб, тя видя в очите му онова, което беше очаквала да види преди малко: подозрителност, примесена с тлееща жестокост. Както и решимост да закриля на всяка цена — синята чуждоземна хубавица, която прикриваше с тялото си.

С тялото си, отбеляза с любопитство Скараб, а не посредством съзнанието. Той не опита да се предпази срещу анима, а просто стоеше там, мощен и бесен, сякаш това би променило нещо. Сякаш неговата жизнена нишка и тази на неговата възлюбена не бяха нетрайни като проблясваща в ефира паяжина, уязвима при най-лек допир също като плетката на паяк.

Ще го убием ли, долетя мисълта на Карнасиал, неукрасена с интонация или сензорни нишки, които биха издали мнението му по въпроса.

Разбира се, че не — отвърна Скараб и усети как в нея се надига необясним гняв, сякаш Карнасиал беше сторил нещо нередно. — Освен ако не си готов лично да обясниш на Найтингейл, че сме открили потомък от коляното на Фиеста и сме прекъснали нишката му.

А самата тя едва не го беше направила. Потръпна. Само за да докаже, че може да убива, едва не уби него.

Потомък от коляното на Фиеста. Тези думи беше изпратила към Карнасиал и Рийв и Спектрал, но не и на Найтингейл, не и на нея — Найтингейл, първомаг още при бабата на Скараб, предишната царица, която на два пъти преживя веяна от скръб и все пак оцеля. Никой друг от Втората епоха не беше оцелявал на два пъти след веяна, а Найтингейл я изпита най-напред заради Фиеста.

Нейната дъщеря.

Скараб може и да беше царица, но бе едва осемнадесетгодишна, още неопитна, не достигнала истинската си мощ. Пристигна тук, преследвайки някакъв непокорен маг с надеждата да извърши първото си убийство, но откри нещо много по-голямо от доскорошната си цел и сега й беше нужно да се посъветва със съвета на маговете, най-вече с Найтингейл, преди да реши каквото да прави.

Тогава да си вървим — внуши й мислено Карнасиал, пренебрегвайки последното й язвително послание. — Преди той да избие нас.

Това беше казано съвсем на място. Наистина нямаха представа докъде се простира неговата мощ. Затова, вдишвайки за последен път наелектризиращия мускус от силата на този непознат, Скараб се оттегли.