Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (59)

59
Самоизпълняващо се пророчество

Естер Ван де Флут беше замръзнала насред крачка на прага на банята в кралския апартамент на „Сейнт Риджис“ при вида на… цигулката, която лежеше във ваната.

Цигулка, оставена във ваната.

Цигулка.

Викът й беше гърлен, наподобяващ грак на настъпена жаба. Кучетата се втурнаха разтревожени към нея, но тя грубо ги прогони, стовари се на колене и протегна ръце към празнината под мраморния плот, улавяйки единствено въздух.

Все още не вярваща на очите си, продължаваше да маха с ръце и да загребва само въздух, прекалено обезумяла, за да може дори да изругае, а когато най-накрая отново успя да извика, поваляйки се върху мраморния под, това беше нечленоразделен порой от думи, предизвикан от някакво кристалночисто чувство.

Чувство, което досега не познаваше. Чувството на поражение.

* * *

В продължение на час Зузана се усъвършенстваше в изкуството на гневните въздишки. Небето оставаше все така празно, а това не беше добър знак. Минало беше много време, откакто Кару, Акива и Вирко напуснаха „Сейнт Риджис“ — достатъчно да проводят Яил обратно вкъщи, но все още нямаше никакви признаци, че това се е случило, а дисплеят на телефона на Зузана пустееше също като небето. Естествено, тя им беше пратила предупредително съобщение, даже се опита да позвъни, но всеки път направо се включваше гласовата поща и това я върна отново към ония ужасни дни, когато Кару напусна Прага — и Земята — а Зузана не знаеше тя жива ли е, мъртва ли е.

— Какво ще правим сега?

Някак бяха успели да се шмугнат в една тясна уличка — Мик продължаваше да се държи странно потайно — и Зузана първо настани Елиза на стъпалата на един покрит вход, а после се стовари край нея. Озовали се бяха в едно от ония чудни, типични за Италия потайни кътчета — миниатюрно, сякаш едно време всички хора са били с размерите на Зузана — където Ренесансът изместваше Средновековието върху костите на Античността. Най-отгоре някакъв умник беше допринесъл двайсет и първи век също да се присъедини към компанията с помощта на небрежно надраскания графит Apri gli occhi! Ribellati!

Отвори си очите! Разбунтувай се!

Чудно защо ли, запита се Зузана, анархистите навсякъде по света винаги имат отвратителен почерк?

Мик коленичи пред нея и положи калъфа на цигулката в скута й. В мига, в който я пусна, тя почувства колко е тежък.

Той… тежеше?!

— Мик, защо калъфът на цигулката ти тежи поне двайсет кила?!

— Чудех се — каза той вместо отговор — дали във вълшебните приказки няма случай героят, хъм, да е… крадец?

— Крадец? — Зузана подозрително присви очи. — Представа нямам. Може и да има. Робин Худ!

— Е, това не е вълшебна приказка, но ще го приема. Благороден крадец.

— Джак и Бобеното стъбло! Джак откраднал цялото имане на великана.

— Правилно. Не е чак толкова благородно, но аз винаги съм хранел лоши чувства към великаните. — И той отвори закопчалките на калъфа. — Затова пък не изпитвам никакви лоши чувства към това. — Той замълча. — Предполагам, че можем да го причислим към моите подвизи. Със задна дата.

Той отвори капака със замах и калъфът се оказа пълен с… медальони. Пълен. Размерите им варираха от монета от 25 цента до чаена чинийка в цялата гама на патиниран бронз — от ярко бакърено до матово тъмнокафяво. Някои бяха съвсем проядени от зеленото окисляване, но иначе всички бяха грубо отлети и с един-единствен образ, гравиран върху тях: глава на овен с дебели извити рога и познатите очи със змийски зеници.

Бримстоун.

— Е — престорено небрежно проточи Мик, — когато мнимата баба каза, че няма повече желания на разположение… е излъгала. Погледни само. Самоизпълняващо се пророчество. Сега вече наистина нито едно не й остана.