Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (55)

55
Поезия на лудостта

Акива не за първи път се спускаше до най-мрачните дълбини на съзнанието, до мястото, където се раждаше магията, и въпреки това все още нямаше никаква представа къде точно обитава тя — вътрешно или външно. Колко надълбоко, на какво разстояние или колко далече е стигнал.

Обикновено изпитваше чувството — не съвсем ясно, но приблизително точно — че преминава през някакъв люк към други селения и докато потъваше все по-дълбоко и по-надълбоко, без да стига какъвто и да било предел, имаше усещане за безкраен океан, но после и това му се виждаше недостатъчно. Просторно. Безгранично.

Той наистина вярваше, че това му принадлежи. Че това е той самият. И сякаш можеше да трае вечно — лична вселена, измерение някакво, чиято безкрайност надхвърляше доскорошната му представа за „съзнание“ — като за мисли, породени в главата му; като за функция на неговия ум.

Какво необозримо нещо беше умът! Ами духът? Ами душата? И ако те нямаха нищо общо с физическото пространство, заемано от тялото, тогава къде бяха? Тези въпроси направо го замайваха. Всеки път, щом изплуваха на повърхността, неясни и обременяващи, нещо започваше да го гложди — неудовлетворение от неговото собствено невежество.

И това беше преди да опита да проникне в нечие чуждо съзнание.

На прага на съзнанието на Елиза той усети, че е изправен пред нов люк към различни селения, не по-малко безкрайни от неговия ум, но много далечни от него. Безпределността не се поддаваше на познание. Всеки можеше да пропадне в нея и да пропада безкрайно. Можеше да се изгуби. А Елиза беше се изгубила. Дали можеше да я върне обратно? Трябваше да опита. Заради самата нея — мисълта за подобна безпомощност всяваше у него ужас и той искаше да я избави. Но и заради себе си — заради тези нестихващи жални излияния. На неговия език. По някакъв странен начин хем познат, хем чужд — езикът на серафимите, да, но с интонации и фрази, каквито никога не беше чувал и… звездни богове, какви неща само говореше тя…

Зверове и причерняло небе, отварящите врати и светлина в мрака.

Избрани. Паднали.

Карти, но аз съм изгубена. Небеса, но те са мъртви.

Потоп.

Мелиз.

„Това е някаква поезия на лудостта“, така каза Зузана, и то беше и двете: и лудост, и поезия, но накара Акива да откликне сякаш беше камертон, трептящ на неговите честоти. Тук имаше нещо, нещо много важно и затова той прекрачи от своята безкрайност в нейната. Нямаше представа дали това е наистина постижимо и ако да, дали е редно. Чувстваше се като нарушител, сякаш минаваше нелегално чужда граница. Усети съпротива, но я преодоля. После взе да търси Елиза, но не успяваше да я открие. Извика я, но тя не откликна. Пространството наоколо беше различно от неговото. Тук цареше задушен хаос. Всичко беше в движение. Болезнено, неспокойно и уплашено. Тук владееше чувството за нещо нередно, за нещо много мъчително, но то беше далече отвъд неговите представи и той не посмя да навлезе по-надълбоко.

Не успя да я открие. Нито да я извади на повърхността. Не успя. Въпреки това опита поне да укроти хаоса в нея, заплащайки десятък от собствената си болка.

Когато изплува и отвори очи, изпита чувството, че отново се връща в своето аз; видя Кару до себе си, заедно със Зузана и Мик. И Вирко също, макар химерата да не се беше откъсвала от него нито за миг. А право насреща — Елиза. Сега беше утихнала, но Акива видя с очите си онова, което вече чувстваше със сърцето си: че не е успял да я избави.

Въздъхна дълбоко. Почувства разочарованието като поражение. Кару приближи. Държеше кана с вода и му наля една чаша. Докато той пиеше, постави хладна ръка върху челото му и приседна на подлакътника на креслото, опряла бедро в рамото му. Това беше ново и изумително късче нормалност — Кару да се притиска в него — и то повдигна духа му. Тя му беше говорила за тяхното щастие като за неоспорима реалност, независима от всичко случващо се — извън всичко останало, неподвластна на него. За Акива тази представа беше съвсем нова — че щастието не е някакво мистично място, което трябва да се достигне или завоюва; някаква сияйна земя, отвъд границите на нещастието; някакъв рай, който очаква да бъде открит, а е нещо, което упорито те съпътства, през каквото и да преминаваш; просто и делнично като багажа и провизиите. Храна, оръжие, щастие.

С надеждата, че оръжието, рано или късно, ще изчезне от картинката.

Нов живот.

— Сега изглежда по-спокойна — отбеляза Кару, оглеждайки Елиза. — Това е вече нещо.

— Но не достатъчно.

Тя не каза: може по-късно пак да опиташ, защото и двамата знаеха, че по-късно няма да има. Падаше нощ. Съвсем скоро щяха да тръгнат — той, Кару и Вирко — и никога повече да не се върнат. Така Елиза Джоунс щеше да остане изгубена, а заедно с нея и „Потопът“ и всичките й други тайни. Но Акива чувстваше някаква заплаха, ако остави нещата така.

— Искам да разбера за какво говори тя — продължи той. — Какво се случва с нея.

— Усети ли изобщо нещо?

— Хаос. Страх. — Поклати глава. — Нищо не знам за магията, Кару. Дори най-основното. Усещам, че притежаваме, всеки от нас го има… — Търсеше подходящите думи. — Система от енергии. Даже не знам как да го нарека. То е нещо повече от разума, повече от душата. Измерения. — Пак трескаво затърси дума. — Географии. Но аз не познавам релефа, нито как да се ориентирам в него, нито дори как да го видя. Все едно вървя слепешката в мрака.

Тя се усмихна слабо и когато заговори, в гласа й прозвуча пресилена ведрост.

— А ти откъде знаеш какво изобщо е мракът? — попита. Ръката й погали крилете му и при докосването от тях се разхвърчаха искри. — Ти самият си светлина.

Акива за малко да отвърне: знам какво е мракът, защото наистина беше така; познаваше го до най-страховития смисъл на тази дума, но не искаше Кару да си помисли, че отново се връща към онова състояние на студена пустота, от което го извади в Мароко. Затова си прехапа езика и беше доволен, че успя, защото малко след това тя добави, толкова тихо, че едва я чу: „И за мен също“.

Той я погледна, изпи я с очи и усети, както беше ставало толкова много пъти досега в нейно присъствие — на Мадригал и на Кару — прилив на нов живот, на буен растеж. В него покълваха филизите на усещания и чувства, каквито не беше познавал преди нея и не би могъл да познае, ако не беше тя и това беше нещо реално. Разклоняващи се и проникващи през всеки отвор корени, през всичките нива на мрака; „системата от енергии“, която беше описал толкова непохватно — непознатите измерения и географии — се променяха заради тях, също като тъмно ъгълче в космоса при избухването на нова звезда. Акива стана по-ярък. По-завършен.

Единствено любовта беше способна на това. Той взе ръката на Кару, мъничка и прохладна, и я задържа, без да откъсва поглед от нея. Щастието беше тук като необходим инвентар, натоварено редом с тревогата и скръбта и куража, и то не решаваше нищо, но поне го облекчаваше.

— Готова ли си? — попита.

Защото беше дошло време да навести чичо си.

* * *

Сбогуваха се, без да си кажат „сбогом“, защото Акива ги предупреди, че това носи лош късмет — все едно да дръпнат дявола за опашката. Но каквито и да си казваха, върху думите им тегнеше сянка, защото тази раздяла нямаше да е никак кратка. В последния им урок по химерски Вирко научи Зузана да казва: „Целувам очите ти и оставям сърцето си в твоите шепи“ — стар химерски прощален обичай, а Зузана, естествено, тутакси изигра цяла пантомима как приема в дланите си повереното й туптящо сърце.

Естер се суетеше наоколо, превърнала се отново в загрижена баба с елементи на нещо като разкаяние. Първо се увери, че са взели картата и знаят пътя. Загрижено попита какво ще правят срещу толкова много врагове, но Кару не й обясни подробно. „Нищо особено — гласеше отговорът. — Просто ще ги убедим да се върнат у дома.“

Естер, изглежда, се разтревожи, но не продължи да разпитва.

— Ще поръчам шампанско — каза на прощаване, — за да отпразнуваме вашата победа. Единственото ми желание е и вие да сте тук, за да го изпием заедно.

Елиза през цялото време седеше неподвижно, вперила поглед някъде напред.

— Ще се погрижите ли тя да получи необходимата помощ? — обърна се Кару към Зузана и Мик. — След като ние заминем.

Зузана тутакси доби каменно изражение и избегна погледа на Кару, но Мик кимна.

— Не се притеснявай — отвърна. — Вие и без това си имате достатъчно грижи.

За разлика от Зузана той разбираше защо всичко трябва да стане точно по тоя начин. И на няколко пъти се опита да й го обясни, докато пътуваха към хотела. „Нали ти е ясно, че изобщо не приличаме на самураи? — попита. — И от нас няма да има никаква полза, а само излишен товар за Вирко. Ще им се пречкаме непрекъснато. А ако има ново сражение…“

Той дори не си направи труд да довърши.

— Благодаря ти — каза Кару и за последно погледна безпомощно към Елиза. — Знам, че ви товаря с голямо бреме и отговорност, но поне имате достъп до всичките ми пари. Моля ви да ги използвате. Както за нея, така и за себе си. При всеки случай.

— Пари — промърмори гнусливо Зузана, сякаш бяха нещо напълно безполезно, даже обидно.

Кару я погледна.

— Ако има нещо, което да ме накара да се върна — каза тя, ненавиждайки това ако, сякаш самата дума беше неин личен враг, — това ще си ти. Ще намеря начин да те взема.

— И как ще стане? Нали се каните да затворите портала?

— Налага се, но има и други портали. Ще ги открия.

— Нима ще имаш време да търсиш порталите?!

— Не зная. — Това вече се превръщаше в нещо като рефрен. Не зная какво ще заварим като се върнем. Не зная дали изобщо ще е останала някаква надежда, която да ни крепи в онзи свят. Не зная как ще открия друг портал. Не зная дали ще оживея. Не зная.

Без да променя изражението си, Зузана бавно сведе глава като бик преди атака и Кару до последно не разбра, че това е прегръдка — чак докато ръцете на приятелката й не се обвиха около нея.

— Пази се — прошушна Зузана. — И никакви прояви на героизъм. Ако може да се спасите, направете го и се върнете тук. И двамата. И тримата. Можем да направим на Вирко човешко тяло или нещо от този род. Само ми обещай, че ако всички там са… — Тя не го каза гласно. Мъртви. — … Тогава само гледай да не те хванат и се върни обратно, жива.

Кару не можеше да обещае такова нещо и Зузана добре го знаеше, защото не я остави да отговори, а продължи бързо: „Хубаво. Благодаря. Само това исках да чуя“, сякаш обещанието беше вече дадено. Кару отвърна на прегръдката й, намразила сбогуванията също толкова, колкото и онова ако; после вече не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат.