Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (78)

78
(Дишай)

Кару разресваше косата си. Спокойно. Макар спокойствието да беше по-скоро нещо като упражнение. (Дишай). Остави гребена. Намери го сред изоставените вещи на кирините: резбована кост с грубо издялан силует на буревестник върху дръжката. Щеше да го запази.

(Дишай).

Огледа се на примигващата светлина на факлата. Все още носеше дрехите от Естер. Все още имаха приличен вид, макар че не искаше да си спомня за засъхналите по ръкава й лиги на Разгут. На тръгване от пещерите беше оставила някои свои вещи, но те бяха още по-мръсни. Зачуди се дали някога отново ще познае простата наслада от пълен с дрехи гардероб и удоволствието да си подбере тоалет — чист тоалет — с който да излезе на среща с… кого? Какъв й беше Акива?

Гадже звучеше по-скоро като за човек от Земята. Любовник беше превземка, целяща да шокира околните. „Запозна ли се с любовника ми? Не е ли божествен?“ Не става. Но иначе да, той е божествен. Не става, няма да му вика така, макар че й причерняваше от желание час по-скоро да го направи такъв.

(Дишай.)

Партньор? Прекалено сухо.

Сродна душа?

По тялото й се разля топлина. Имало ли е друг случай да важи с по-голяма сила, отколкото при тях двамата с Акива? Но и това беше отдавна изтъркано: „Харесваш «Пиксис»^[1]? О, значи сме сродни души!“.

Точно сега обаче не й се налагаше да го нарича с никакви имена. Достатъчно беше просто да отиде при него и той със сигурност няма да обърне внимание с какво е облечена.

Едно последно вдишване. Сърцето й подскочи, давайки знак, че е дошло времето, истинското и точно време, най-после.

Акива й беше помогнал да създаде новото тяло на Зири. Плати десятъка болка и за късмет не му трябваше менгеме, защото тя не можеше да си представи как ще докосне голата му кожа, без да я завладее отново трепетната жажда по него, която изпита в голямата пещера. Кару потъна в транс с мисълта, че той е до нея, а когато всичко свърши и новото тяло вече лежеше изпружено на пода, макар и още неодушевено, тя дойде в съзнание и видя, че Акива се взира в нея. Изглеждаше замаян от щастие и същото чувство тутакси разцъфна в нея.

— Никога досега не съм имал толкова време да те съзерцавам спокойно — каза.

— А аз си мислех, че искаш да гледаш възкресяването. — Тя посочи новото тяло и видът му я изпълни с гордост. Изглеждаше почти съвършено копие на истинското тяло на Зири; спокойно може да мине за негова рождена плът, помисли си тя. Дори не му направи хамси: донякъде, защото и истинският Зири нямаше, но и защото се надяваше те да са вече затворена страница.

— Вярно, имах такова намерение — смутено отвърна Акива и по навик прокара пръсти през гъстата си късо подстригана коса. — Но ме разсеяха.

— Е, никак не е честно, защото това взаимно удоволствие на мен ми беше отнето.

— Обещавам после дълго да стоя съвсем неподвижно. — После? Явно имаше предвид след това. След като двамата са удовлетворили желанието си да не стоят съвсем неподвижно.

(Дишай).

— Приемам.

И тогава, о, тогава, мили боже, най-сетне: усмивка.

Усмивка, каквато не беше виждала с тези си очи, но помнеше през очите на Мадригал.

Стоплена от почуда, усмивка толкова красива, че от нея чак болеше. Тя набръчка кожата около очите и направи красотата му още по-изумителна, изумителна по нов начин, по-добър, защото съдържаше щастие и то променяше всичко. То изпълваше сърцата и даваше смисъл животът да бъде изживян. Кару почувства как я изпълва, замайва я и я кара да бълнува и тя потъна още по-надълбоко в любовта.

Предложи й сама да довърши възкресяването и Кару прие, защото искаше поне за малко да остане на четири очи със Зири; Акива явно го беше предусетил. Погледът в новите очи на Зири — кафяви, не ледено сини, без следа от арогантността на Тиаго, която преди непрекъснато струеше през тях — я дари с най-сладкия миг, откакто беше започнала да възкресява. Тя го прегърна, дълго го притиска към себе си и му каза, че всичко е вече зад гърба им и повече не се налага да се крие, а облекчението му беше толкова покъртително, че се предаде и на нея и още повече усили и без това дълбоката й благодарност към него заради всичко онова, което преживя в името на общото благо.

Двамата измислиха най-простото обяснение за неговото изчезване и внезапната му поява сега, после той си тръгна. Кару реши, че сигурно е толкова щастлив в тялото си на кирин, та няма търпение да полети, но нищо чудно Зири да беше почувствал нейното раздвоение. Или причина бе, че научи кой всъщност е донесъл душата му в манерка, а сега седи някъде из пещерите в очакване.

Каквато и да беше причината, Зири си тръгна доста скоро и ето че сега тя беше останала сама, след като е изпълнила и последния си дълг и вече разполага с времето си. Постоя така още малко, пое си дълбоко въздух. После от джоба на пътническата си чанта извади малък предмет, който носеше вече втори ден, още от султанския пикник на пода в стаята на мароканския хотел в пустинята. Дребна прищявка.

Ядец. С усмивка го прибра в шепата си. Още от първата им нощ в храма на Елай това се беше превърнало в техен прощален ритуал: да си пожелаят нещо. Сега беше готова да подновят ритуала, но не и за нова раздяла. Разделите, които бяха изстрадали досега, им стигаха за цял един живот.

След това тръгна. Вървеше, притиснала ядеца към сърцето си. Или поне в началото вървеше, но скоро взе да се плъзга, да се носи по въздуха, едва докосвайки пода. Това може да ме направи ленива, помисли си, но не се разтревожи особено. Коридорите се виеха пред нея. Факлата пръскаше зеленикава светлина, хвърляйки отблясъци далече напред, и заплашваше да угасне всеки път, щом ускоряваше ход. Почти догаряше вече, но Кару нямаше да има нужда от нея, щом е с Акива.

Накрая стигна входа на пещерата с топлите извори. Докато завиваше по коридора, в гърлото й клокочеше смях и тя се приготви да измърка: Най-накрая, най-после, вече си мислех, че ще умра близо до устните му, близо до шията му, жадна и засмяна, и нетърпелива да…

Закова се на място.

Акива го нямаше.

Естествено, обади се някакво студено гласче откъм сърцето й.

Тя го накара да млъкне. Все още. Акива го нямаше все още. Което беше странно, защото беше казал, че идва право насам. Е, хубаво. Нямаше причина за тревоги. Може да се е заблудил из коридорите. Не. Кару имаше твърде голямо уважение към способностите на Акива, за да го допусне. Може да е отишъл да свърши още нещо, разчитайки, че все пак ще успее да пристигне преди нея. Просто тя беше дошла твърде скоро: Зири изобщо не я забави.

Водата беше бледозелена и вдигаше пара, кристалните израстъци просветваха, а завесите от черномъх се поклащаха там, където най-дългите им китки стигаха водата и бяха увлечени от струите на потока. Кару се поколеба дали да не смъкне дрехите и да се потопи, но това трая само миг и всъщност не го мислеше насериозно. Някакво лошо предчувствие заби пръсти в раменете й. Оказа се по-силно, а тя — неподготвена, макар че още с появата му си даде сметка как е чакала нещо такова още откакто се върнаха през портала при Вескал. Какво всъщност чакаше? Сама не знаеше. И онова студено гласче, което каза естествено, също не знаеше. То само усещаше — тя просто знаеше — че всичко беше станало някак твърде лесно.

Почувства го като някаква неясна тръпка по гръбнака, каквато усети малко преди засадата на Доминиона. Явно нещо й убягваше.

Да. Акива. Ето какво й убягваше.

Той трябваше да е тук.

Опита се да разсъждава логично. Нали дойде едва преди малко; той сигурно всеки момент ще се появи иззад ъгъла.

Но него го нямаше.

Ама, разбира се! Наистина ли си помисли, че можеш да бъдеш щастлива?

Сърцето на Кару заблъска като чук, дишането й стана плитко, но сега това беше от едва сдържана паника, не от сдържано желание.

Акива не идваше.

Факлата на Кару изпращя и угасна и сега вече нямаше да има огън от серафимски криле, който да освети обратния път по скалните коридори. Ще трябва да налучква сама стъпките си в тъмното, притиснала неразчупения ядец към сърцето.