Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (57)

57
Храна за лъвовете

На вратата на кралския апартамент се почука и това не беше някое обичайно почукване. Кучетата, Пътешественик и Матусал, рипнаха и застанаха нащрек.

Зузана и Мик не рипнаха, но също застанаха нащрек. В този момент стояха край прозореца в хола, където се преместиха от всекидневната заради гледката към Ватикана. Погледите им сновяха между екрана на телевизора и парчето небе, което си извоюваха като дръпнаха тежките завеси от червено кадифе, сякаш очакваха нещо да се случи или на едното, или на другото място.

И наистина щеше да се случи, щом мисията на Кару и Акива завърши благополучно: „небесните гости“ щяха да се въздигнат отново в небето и набързо да се изнесат обратно към Узбекистан и портала над него. И гледайте… хъм, онова нещо в небето… да не ви цапне на излизане.

На небето или по телевизора. Къде ли щяха първо да го видят?

Телефонът на Зузана лежеше върху подлакътника на креслото, така че да разбере в мига, щом Кару прати съобщение или позвъни. Засега беше пристигнало само едно съобщение.

Пристигнахме. Влизаме, „целувка/ритник“.

Така значи. Вече се случваше. Зузана не можеше да си намери място от притеснение. Небето — телевизорът — телефонът — Мик, това беше траекторията на погледа й с известно отклонение към Елиза.

Момичето си беше все така унило и отчуждено, очите му — оцъклени, но не и неподвижни. Погледът им за известно време замираше, после започваше да се стрелка напред-назад, а зениците й се свиваха и разширяваха дори при непроменлива светлина. По всичко личеше, че съзнанието й обитава някаква друга реалност, различна от тази на нейното тяло; очите й виждаха други гледки, а устните й нареждаха нови строфи от смахнатата поезия, която Зузана се радваше, че не разбира. Когато Кару й преведе част от думите, това й прозвуча твърде зловещо, нещо като филм на ужасите с много поглъщане и унищожение. И то не такова поглъщане, каквото свързваше Зузана и подноса с потопени в шоколад еклери, който тя си присвои от капака на рояла.

Така де, същото поглъщане, но от гледна точка на еклерите.

ЧУКЧУКЧУК

С тревожна настоятелност. Нещо като военен шифър — на Щази или на Гестапо. Които щете тайни служби. Настоятелност в смисъл на те идват за теб в нощта, а… никой не отговаря необмислено на те идват за теб в нощта почукване.

Освен Естер. Тя се беше оттеглила в спалнята си в дъното на апартамента и изобщо не се мяркаше, откакто тримата тръгнаха към Ватикана. Сега се появи, все още боса, и прекоси хола, без да се оглежда. Докато се отдалечаваше по коридора, придружена от кучетата си, подметна през рамо: „Събирайте си багажа, деца“.

Погледът на Зузана се стрелна към Мик, а неговият — към нея. Сърцето й подскочи с устрема на мастифите, а после и тя го последва, рипвайки от мястото си. „Моля?!“, кресна в мига, когато Мик простена: „Исусе!“.

— Какво „Исусе“?

— Събирай си нещата — подвикна той. — Опаковай багажа.

Зузана все още не проумяваше какво става, но после се появиха те: влязоха двама мъже, едри и с елегантни костюми, а към огромните им безформени уши бяха прикрепени някакви безжични джаджи и тогава Зузана за първи път си помисли: божичко, те наистина са от тайните служби, но после мерна герба, избродиран върху джобовете на саката им, и страхът й се трансформира в първия прилив на ярост.

Хотелската охрана. Естер ги беше повикала да ги изхвърлят на улицата.

— Е — каза единият от мъжете, — да вървим. Време е да напуснете.

— Какво искате — измери ги с презрителен поглед Зузана. — Ние сме гости на хотела.

— Вече не — обади се Естер откъм външната врата. — Търпях ви само заради Кару. А сега, когато Кару… Както и да е.

Зузана се извърна към нея, разтресена от ярост. Възрастната жена се беше опряла о рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце, а около нея сновяха кучетата й. В погледа й се четеше хищническа пресметливост и Зузана за миг си помисли, че някаква змия е погълнала бабата с пухкавата коса и някак се е превърнала в нея. Хотелските главорези в униформи не бяха успели да направят и крачка напред, когато смисълът на всичко това с цялата си тежест се стовари върху Зузана.

Кару.

— Какво си сторила?! — кресна тя, защото щом Естер ги изхвърляше, това можеше да значи само едно — че не очаква повече да види Кару, не само тази вечер, а изобщо.

— Сторила? Просто уведомих управата на хотела, че някакви млади хора са се натрапили при мен. Веднага разбраха какво имам предвид. Явно долу сте направили незабравимо впечатление.

— Питах какво си причинила на Кару? — Зузана изстреля думите срещу Естер и се приготви да й се нахвърли, повярвала, че в този момент наистина е нийк-нийк с жилото и каквото там се полага още — страшилище за лъвоподобните кучета и тия две мускулести горили, които стояха на пътя й.

Нейната нийк-нийк обаче беше лесна плячка и по-близката горила я сграбчи здраво за китката с отработено движение.

— Пусни ме! — озъби му се тя и опита да си освободи ръката.

Никакъв резултат. Хватката му се оказа неправдоподобно яка, сякаш непрекъснато стиска някоя от тия глупави гумени топки, но тогава Мик се хвърли напред и сграбчи ръката, която държеше ръката на Зузана.

— Пусни я! — настоя той и в тази неравна схватка между цигулар и горила се опита да разтвори дебелите грозни пръсти, вкопчени в китката на Зузана. Отново никакъв резултат; през пелената от ярост, замъгляваща погледа й, Зузана си даде сметка колко жалки и не-самурайски изглеждат двамата в този момент. Горилата без никакво усилие запрати Мик със свободната си ръка далече по коридора, чак до външната врата — дотук със събирането на багажа — а после и Зузана подире му. Ръката й пулсираше на мястото, където я бяха стискали пръстите му, но тя почти не го усещаше, завихрена в торнадо от ярост и тревога, което вилнееше в съзнанието й.

Тъй като не понасяше да я карат като стадо, Зузана се откъсна от охраната, за да се озове лице в лице с Пътешественик и Матусал, които й препречиха пътя към тяхната господарка. Кучетата не откъсваха поглед от нея. Горната бърна на едното се вдигна и оголи зъбите му в нещо като отегчено ръмжене, сякаш казваше: Виждаш ли ги тия сатъри тук?

Виждала съм и по-страшни, искаше й се да му каже. Мамка му, направо й се щеше и тя да се озъби насреща, но вместо това остана на място и впери поглед в Естер. Изражението на възрастната жена — каменна апатия — беше почти нечовешко. Това не е жив човек, помисли си Зузана. Това беше алчността, приела човешки образ.

— Какво си направила?! Какви си ги свършила, Естер? Какво. Си. Направила.

Естер изпусна тежка въздишка.

— На идиотка ли се правиш?! Ти как мислиш?

— Мисля, че си социопат, който напада в гръб, ето това си мисля.

Естер само поклати глава и на мястото на апатията се мерна презрителен присмех.

— Нали не си въобразяваш, че съм го искала? Толкова ми беше хубаво досега. Не съм аз виновна, че Бримстоун е мъртъв.

— Това пък какво общо има? — възкликна Зузана.

— Хайде, стига и ти сега! Много добре знам, че не си куклата, на която приличаш. Животът е поредица от избори и само глупаците избират своите съюзници със сърцето.

— Избират съюзници?! Това да не ти е някакъв „Сървайвър“?! — Зузана взе да се дави от отвращение. Естер беше „избрала“ ангелите, защото Бримстоун е мъртъв, а тя търсеше само изгода. В този миг, осъзнавайки каква е реалната възраст на Естер, тя изведнъж получи просветление. — Бас ловя, че ти — продължи и думите й натежаха от вложеното в тях отвращение — си била колаборационист на нацистите, нали?

За нейна изненада Естер се разсмя.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. Всеки човек със здрав разум би избрал да живее. Знаеш ли кое е най-голямата глупост? Да умреш за някакво убеждение. Само помисли къде се намираме. Рим! Спомни си християните, които тук са били хвърляни за храна на лъвовете, защото отказвали да се отрекат от вярата си. Сякаш техният бог не би им опростил желанието да живеят. Щом нямаш инстинкт за самосъхранение, може би и не заслужаваш да живееш.

— Занасяш ли ме? Значи обвиняваш християните, а не римляните, така ли? А какво ще кажеш за това първо на първо да не ги бяха хвърляли на проклетите лъвове? И не си прави никакви илюзии — ти си чудовището тук.

На Естер, изглежда, изведнъж й писна.

— Време е да си ходите — каза енергично тя. — Освен това трябва да сте наясно, че след нейната кончина всички притежания на Кару отиват при най-близкия роднина. — Тънка безрадостна усмивка. — При нейната всеотдайна баба, естествено. Затова хич не си точете зъбите за банковите сметки.

След нейната кончина, след нейната кончина. Зузана отказа да проумее това. Съзнанието й отхвърляше думите.

Естер се отдалечи по коридора, а юмруците на хотелската охрана с издадени като бучки кокалчета ги заблъскаха навън.

— Може да задържите дрехите — добави Естер. — Няма нужда да ми благодарите. А, и да не си забравите зеленчука.

Зеленчука.

Говореше за Елиза. През цялото това време Елиза беше седяла тихо и кротко. И въпреки че беше изпаднала в кататония^[1], Естер се канеше да я изхвърли на улицата, заедно с Мик и Зузана, при това без нищичко.

След нейната кончина. Торнадото в главата на Зузана утихна, оставяйки след себе си само шепот. Какво се беше случило? Възможно ли е те да са…?

Млък.

— Нека взема поне багажа ни — помоли Мик, толкова спокойно и благоразумно, че Зузана за малко не кипна. Как смее да се държи спокойно и благоразумно?!

— Аз ви дадох шанс — отвърна Естер, — но вместо това вие предпочетохте да ми се нахвърлите с обиди. Както казах и преди малко, животът е въпрос на избор.

— Тогава ми разрешете да си прибера цигулката — замоли Мик. — Друго нищо не ни остана и няма как да се приберем у дома. Така поне ще мога да свиря на някой площад, докато съберем пари за влака.

Представата как просят по улиците, изглежда, допадна на чувството за класова справедливост на Естер, да не говорим за позора и унижението.

— Хубаво.

Тя махна с ръка и Мик бързо пое назад по коридора. Когато се върна, прегръщаше калъфа на цигулката като пеленаче, а не го носеше за дръжката.

— Благодаря — каза, сякаш Естер му беше оказала някаква голяма милост.

Зузана го изгледа гневно. Чавка ли му беше изпила ума?!

— Вземи Елиза — каза й той и тя го послуша, а Елиза тръгна след нея като сомнамбул.

Зузана спря за кратко само веднъж, колкото да се изправи лице в лице с Естер, която ги наблюдаваше от другия край на салона в кралския апартамент.

— Казвала съм го и друг път, но винаги е било на шега. — Сега обаче изобщо не се шегуваше. Никога досега не се беше случвало да е толкова сериозна. — Ще ти го върна тъпкано. Обещавам.

Естер се разсмя.

— Светът не е уреден по този начин, скъпа. Но ти все пак опитай, щом ти доставя удоволствие. Направи всичко по силите си.

— Бъди сигурна — кипна Зузана, но в този момент охранителят я блъсна и тя получи първоначално ускорение да се затича по коридора чак до фоайето с асансьорите, мъкнейки Елиза след себе си. Впоследствие беше свалена долу. А най-накрая преведена като арестант през лъскавото лоби, изложена на присмехулните погледи и многозначителния шепот на присъстващите; най-зле й се отрази тържествуващото изражение на нейната съперница по вдигане на вежди — окуражена от последния развой на събитията, тя отново дръзна да извие изскубаната си пършива вежда на аматьор в едно недодялано, но красноречиво аз нали ти казах.

Унижението я опари, сякаш минаваше през поле с коприва — хиляди боцкания се сляха в обща пареща мъгла — но това беше нищо в сравнение с паниката и болката при мисълта за приятелите им, оставени сега на милостта на враговете си.

Какво ли се случваше сега с тях?

Естер трябва да е предупредила ангелите. Какво ли й бяха обещали в замяна, зачуди се Зузана. И още по-важно — как можеха двамата с Мик да й попречат да го постигне? Как?! Та те не разполагаха с нищо. С нищо, освен с една цигулка.

— Направо не мога да повярвам, че й благодари — промърмори тя, когато ги изхвърлиха на улицата. Рим изведнъж ги връхлетя с пълна сила и неговият изпълнен с живот, страст и зной въздух нямаше нищо общо с изкуствено генерираната атмосфера на спокойствие и прохлада в хотела.

— Нали ми позволи да си взема цигулката — отвърна той и сви рамене, все така притискайки инструмента към гърдите си, сякаш е пеленаче или кутре. Звучеше някак… доволен. Това вече преля чашата. Зузана се закова на място — така или иначе, нямаха никаква посока, освен да се разкарат по-далече от това място — и се обърна на пети, за да застане с лице към него. Мик не само звучеше доволен. Изглеждаше така. Или най-малкото възбуден. Целият вибрираше.

— Какво ти става? — попита го недоумяваща Зузана, готова всеки момент да се тръшне на земята и да ревне с глас.

— Ще ти кажа след минутка. Хайде. Не може да се мотаем повече тук.

— Аха. Мислех, че и без това вече е ясно.

— Не. Искам да кажа, че не можем да останем тук, защото ще ни открие, а тя съвсем скоро ще започне да ни търси. Хайде. — Сега в гласа му имаше настойчивост, което още повече я озадачи. Той обви ръка около кръста й и я накара да се раздвижи, Зузана на свой ред помъкна Елиза след себе си — същинска лунатичка, която сякаш не беше от този свят и се носеше без посока — и тримата скоро бяха погълнати от тълпата, гъста като на панаир, където всеки лесно можеше да се изгуби. Човешкото множество, което доскоро проклинаха, сега се беше превърнало в тяхно укритие и им помагаше да се измъкнат.