Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (34)

34
Нещо известно и погребано

Докато в продължение на повече от двайсет минути се занимаваха с бумащина и подписваха поредица от клетвени декларации за строга поверителност, тревогата на Елиза нарастваше с всяка следваща страница. Още четвърт час, прекаран в защитен комбинезон — това допълнително разпали тревогите й — и ето че най-накрая се включиха в парада на насекомоподобните бели фигури по пътеката.

Професор Амхали поспря на билото на склона. Гласът му излизаше изтънял, филтриран през апарата за дишане.

— Преди да ви отведа по-нататък — каза, — длъжен съм да напомня, че онова, което ще видите, е класифицирана информация и е крайно опасно. Секретността е от първостепенно значение. Светът не е готов да види това, а ние определено не сме готови да му го покажем. Разбирате ли?

Елиза кимна. В костюма беше лишена от периферно зрение и трябваше да се обърне, за да се увери, че и професор Чодри кимва. Още няколко бели фигури идваха на група след тях и тя изведнъж си даде сметка, че нямат никакви отличителни белези. Само за миг да отклони поглед и вече няма да знае кой точно е професор Чодри. Имаше чувството, че е попаднала в някакво чистилище. Всичко изглеждаше крайно сюрреалистично и стана още по-невероятно, когато пред погледа им се появи забранената зона. На хълма под казбата с въже беше отцепен периметър, в който бяха вдигнати няколко отровножълти шатри от защитен материал. Жужаха огромни кубовидни генератори, а кабелите, плъзнали като змии, ги свързваха с палатките като пъпна връв. Наоколо се суетяха хора от персонала, които отдалече приличаха на ларви в покриващи ги от глава до пети бели полиетиленови комбинезони.

Малко по-нататък патрулираха войници. В небето кръжаха още хеликоптери.

Слънцето прежуряше немилостиво и Елиза имаше чувството, че въздухът влиза в маската като през тънка сламка. Тромаво и сковано заради неудобния костюм, тя взе да се спуска надолу по хълма. Страхът, също като нейната сянка, се просна отпред в краката й и започна да расте.

Какво е това в ямата? Какво има в шатрите?

Професор Амхали ги отведе до най-близката палатка и отново спря.

— „Зверовете идват за вас“ — цитира той. — Това каза ангелът.

В продължение на няколко секунди на Елиза й се струваше, че цялата е едно разтуптяно сърце, затворено в полиетилен. Зверове. О, боже, тук?!

— Оказва се обаче, че те са вече сред нас.

Сред нас, сред нас.

И със замаха на шоумен той отметна входното покривало на шатрата, за да открие…

… зверовете.

Думата зверове, постепенно осъзна Елиза, в случая обхващаше изключително широк спектър от същества. Животни, чудовища, дяволи, даже неназовани изчадия от кошмарите — толкова страховити, че с вида си можеха да спрат сърцето на някое малко момиче. И това не беше всичко. Съвсем не.

Това обаче не бяха нейните чудовища и тъй като сърцето й продължи да поддържа нещо подобно на нормален ритъм, тя лека-полека се съвзе. Естествено, че не бяха нейните чудовища. Какво си беше помислила? Или пък не беше си помислила. Нейните чудовища съществуваха в безкрайните селения на сънищата, където действаха съвсем различни закони.

Ти на това ли му викаш зверове, Юсеф, можеше да попита тя и да се разсмее, останала без дъх от облекчение. Значи нищо не знаеш за зверовете!

Тя обаче не се разсмя.

— Сфинксове — прошушна.

— Моля? — недочу професор Амхали.

— Приличат на сфинксове — поясни тя, повишавайки глас, но без да откъсва очи от тях. Страхът й се беше разсеял. Нещо сякаш го отнесе и сега изпитваше само захлас. — От митологията.

Жени-котки. Две на брой, съвършено еднакви. Пантери с човешки глави. Елиза пристъпи навътре и веднага с благодарност усети как жегата намаля. Шатрата се охлаждаше от шумен климатик, а сфинксовете лежаха върху метални маси, положени върху бидони със сух лед. Косматите им котешки тела бяха кадифеночерни, а крилете — криле — имаха тъмен цвят и бяха покрити с пера.

Гърлата зееха прерязани, а гърдите бяха потъмнели от засъхналата кръв.

Професор Чодри мина покрай Елиза и свали шлема на защитния си комбинезон.

— Професоре — веднага се обади професор Амхали, — налага се да възразя.

Но професор Чодри явно не го чу и пристъпи към по-близкия от сфинксовете. Главата му над комбинезона изглеждаше малка и сякаш лишена от тяло, а изражението се колебаеше на ръба на скептицизма.

Елиза също свали шлема и вонята тутакси я блъсна в носа — много по-директна и осезаема от зловонието, което се носеше по склона, затова пък сега виждаше създанията много по-ясно. Застана редом с професор Чодри край тялото. Придружителят им видимо се безпокоеше и сърдито мърмореше нещо за риск и правила, но не беше никак трудно да го пренебрегнат, като се има предвид какво лежеше пред тях.

— Кажете ми всичко, което знаете — каза професор Чодри, самата деловитост. Професор Амхали го направи, но то не беше много. Телата, над две дузини, били намерени в открита яма. С това се изчерпваше всичко.

— Разчитах да излезе някаква измама и набързо да приключа с този случай — продължи мароканският учен, — но се оказа, че е невъзможно. Сега надеждата ми е, признавам, вие да успеете.

В отговор, на което професор Чодри само вдигна вежди.

— Всички ли изглеждат така? — попита Елиза.

— Ни най-малко — отвърна професор Амхали и вдървено кимна към едно бяло платнище, заметнато върху някаква купчина, много по-голяма от сфинксовете.

Какво ли има отдолу, зачуди се Елиза. Професор Чодри обаче само кимна и отново насочи вниманието си към сфинксовете. Тя се присъедини към него, прокара облечения си в ръкавица пръст по котешкия преден крак, после се надвеси над тъмното крило. Повдигна едно от перата с върха на пръстите си и известно време го изучава съсредоточено.

— Бухал — заключи изненадано накрая. — Забелязвате ли фимбриите? — Тя посочи върха на перото. — Тези рюшове са уникални за оперението на бухала. Благодарение на тях лети съвсем безшумно. Тези приличат на пера от бухал.

— Съмнявам се, че това са бухали — отбеляза професор Амхали.

Сигурен ли сте, отвърна му саркастично наум Елиза, защото аз пък съм чувала, че бухалите в Африка имали женски глави. Чувстваше се… въодушевена. Ужасът беше слязъл с нея по хълма. При споменаването на думата зверове се беше увил около нея и я беше стегнал в пръстените си — сънят, кошмарът, преследването, унищожението — но сега всичко отмина, последвано от облекчение, изтощение, благоговение. Благоговението беше най-отгоре — най-горната топка сладолед във фунийката. Сладолед срещу кошмари, помисли си лекомислено.

Мляс-мляс.

— Прав сте. Това не са бухали — съгласи се професор Чодри и вероятно само някой добре запознат с нюансите в гласа му, като Елиза например, би могъл да долови сухия сарказъм. — Или поне не изцяло.

Последва бегъл оглед на телата с единствената цел да се установи дали това не е някаква измама.

— Следете за белези от хирургически шевове — инструктира Елиза професор Чодри и тя направи точно както й беше наредено, изследвайки внимателно местата, където се свързваха несъвместимите части в телата на създанията: основно вратовете и ставите на крилете при плешките. Но никак не искаше да оправдае надеждите на професор Амхали; не искаше да открие следи от хирургическа намеса. Но дори да ги имаше… тогава откъде — или от кого — бяха дошли главите? Така всичко започваше да прилича по-скоро на филм на ужасите, отколкото на грандиозно научно откритие. Във всички случаи това беше излишно усилие. Тя вече знаеше, че създанията пред нея са истински. Както знаеше, че и ангелите са истински.

Тези неща просто ги знаеше.

Не, ти нищо не знаеш, укори се тя. Тия работи така не стават. Първо си задаваш въпроси, после събираш данни и ги проучваш, накрая формулираш хипотеза и я проверяваш. И чак тогава може би донякъде знаеш.

Но тя все пак знаеше и да се опитва да го отрича бе все едно да крещи срещу ураган.

Аз знам и други неща.

При тази мисъл едно от тия други неща… се прояви. Все едно някоя гледачка беше хвърлила карти таро в нейното съзнание и й беше показала това познание, тази истина, лежала обърната с лицето надолу… през целия й досегашен живот. И по-дълго. Много по-дълго. Сега обаче излезе наяве и се оказа нещо много по-мащабно, за да го проумее така изведнъж. Много по-мащабно. Елиза си пое дълбоко дъх, а това не беше най-добрата идея, когато си близо до труп, ето защо се наложи да отскочи назад и с няколко бързи плитки вдишвания да прочисти миазмата на смърт и разложение от белите си дробове.

— Добре ли сте? — поинтересува се професор Чодри.

— Отлично — отвърна тя, стараейки се да прикрие безпокойството си. Хич не й се щеше да я помисли за гнуслива и неспособна да се справи със задачата, но най-вече, ама наистина най-вече не искаше професорът да съжали, че вместо нея не е взел със себе си Морган Тот, затова веднага пак се захвана за работа, усърдно загърбвайки… картите таро… които сега лежаха обърнати с лице надолу в съзнанието й.

Съществува и друга вселена.

Ето това знаеше. В училище Елиза кръшкаше от физика главно заради биологията и затова имаше съвсем бегла представа за теорията на струните, но беше наясно, че има нещо, което тепърва трябва да бъде обяснено, и то касае паралелните светове, научно казано. Тя не знаеше какво е точно това нещо, пък и то не беше толкова съществено. Съществуваше и друга вселена. И не й трябваше да го доказва.

По дяволите. Сега доказателството беше точно пред нея, лежеше мъртво в краката й. Доказателството се беше появило и в Рим, живо. И…

Мисълта я осени внезапно и тя почувства някакво радостно оживление. „Това трябва да се третира като извънземна инвазия“, беше казал Морган и беше напълно прав, тоя дребен никаквец. Това си беше нашествие на извънземни. Просто нашествениците приличаха на ангели и зверове и не идваха от „открития космос“, а от една паралелна вселена. С все по-нарастващо радостно оживление тя си представи как излага тази теория пред двамата професори — Ей, знаете ли какво си мисля аз? — и чак тогава осъзна, че това нейно радостно оживление съвсем не е радостно оживление, а паника.

Не заради зверовете или зловонието, нито заради жегата и дори не заради изтощението, даже не заради идеята за друга вселена. А заради познанието. Усещаше го вътре в себе си — неговата истинност и дълбочина, погребани дълбоко в нея, също като зверовете в ямата. Само дето зверовете бяха мъртви и вече никого не можеха да наранят. А познанието беше способно да я разкъса отвътре.

Или поне нейния здрав разум.

Случвало се беше вече, в нейното семейство. „Ти имаш дарба“, беше казала майка й, още когато тя беше съвсем малка и лежеше в болничното легло, цялата набучена с тръбички и обградена с писукащи апарати. Тогава сърцето й за първи път полудя, превърна се в един голям влакнест мускул и за малко не я уби. Майка й дори тогава не я взе в прегръдките си. Просто стоеше на колене край леглото с молитвено сключени ръце и горящ поглед — със завист. Оттогава все така — завист. „Ти ще провидиш и заради нас. Ще ни водиш, всичките.“

Но Елиза никого никъде не поведе. Този „дар“ се оказа проклятие. Още тогава го знаеше. Историята на семейството й беше белязана от лудостта и тя нямаше никакво намерение да се нареди в дългата поредица от „пророци“, затворени по приюти за душевноболни, които проповядваха за Апокалипсиса и ближеха петната по стените. Ето защо се стараеше да заглушава тази своя „дарба“, за да се превърне в онази, която тя иска да бъде, докато най-накрая успя. Малката бегълка стигна чак до степен аспирант в Националната научна фондация^[1] и скоро щеше да стане доктор. Успехът й беше главозамайващо стремителен — във всяко отношение, с изключение на едно нещо. Сънят. Той се явяваше, когато си поиска, твърде голям, за да бъде погребан, и много по-могъщ от нея. По-могъщ от каквото и да било.

Сега обаче в нея се надигаше нещо друго, други истини, които не бяха нейни, и това я ужасяваше. На няколко пъти й се зави свят. Почти губеше съзнание и вече започваше да подозира, че безсънието, чрез което бягаше от кошмара, е отключило в нея нещо друго. Започна да вдишва и издишва дълбоко, опитвайки да си внуши, че е способна да контролира съзнанието си така, както контролираше мускулите.

— Елиза, сигурна ли сте, че сте добре? Ако ви трябва чист въздух, моля…

— Не. Не. Добре съм. — Тя се насили да се усмихне и отново се приведе над сфинкса.

Накрая установиха, че не могат да оправдаят надеждите на професор Амхали. Според общото им заключение нямаше и следа от хирургически шевове, нито откриха пришит на тила на съществата етикет с надпис „Дело на Франкенщайн“. Имаше обаче нещо друго.

Елиза взе една от дланите на мъртвия сфинкс в защитената си от ръкавицата ръка и дълго я държа, загледана в белега, преди да проговори.

— Видяхте ли това?

По мълчанието на професор Амхали се досети, че вече го е видял и може би е чакал те сами да го открият. Професор Чодри примигна няколко пъти, правейки същия логически паралел, какъвто Елиза вече беше направила.

— Момичето от моста — каза той.

Момичето от моста: синекосата красавица, която се сражаваше с ангелите в Прага с протегнати напред ръце и татуирани върху дланите индигови очи.

Те стигнаха чак до корицата на списание Тайм и оттогава станаха синоним на демон.

На децата им харесваше да си рисуват с химикалка очи по дланите и да се правят на нечестиви.

Това беше новата версия на 666.

— Вече имате ли идея в какво може да се превърне това? — запита с особено напрежение в гласа професор Амхали. — Представяте ли си как светът би го изтълкувал? Ангелите отлетяха право в Рим; това е много добър знак за християнството, нали? Ангелите са в Рим, вещаят идването на зверовете и предупреждават за началото на война, докато тук, в една мюсюлманска страна, изравяме… демони. Как мислите, каква ще е реакцията?

Елиза схвана накъде бие и усети страха му. На света му стигаше дори някаква дребна провокация, какво останало за „демони“ от плът и кръв, за да психяса окончателно. Но тези създания запалиха у нея такъв интерес, че дори пряко сили не можеше да си пожелае да се окажат плод на някаква измама.

Така или иначе, този случай беше грижа на правителства и дипломати, на полиция и на военни, не на учените. Работата на учените се свеждаше до телата, лежащи пред тях — чисто физически проблем, нищо повече. Чакаше ги нелека задача: събиране и съхраняване на тъканни проби, придружено от изтощителни измервания и фотографиране, както и изготвяне на справка за всяко от телата. Най-напред обаче трябваше да установят какъв е мащабът на предстоящата работа.

— Всички тела ли имат такива знаци? — обърна се професор Чодри към професор Амхали.

— Всички, с изключение на едно — отвърна професор Амхали и Елиза се зачуди кое точно, но следващото създание, което видяха — огромната камара под бялото платнище — също беше белязано, както и телата в съседната и по-следващата шатра, така че Елиза скоро забрави за това. Достатъчно й костваше усилието да вижда — и да подушва — едновременно. Вече й се повдигаше, чувстваше се смазана, а паниката я дебнеше по петите — заради осъзнаването на нещата, които знаеше и беше погребала дълбоко в себе си — като на всичкото отгоре беше обзета и от някаква странна тъга. Както ходеше от шатра в шатра и оглеждаше внушителния брой чуждоземни създания, изведнъж се почувства като на панаирджийско изложение, където всички експонати са мъртви.

Всички тела представляваха някаква безумна амалгама от разпознаваеми животински части и бяха в доста напреднал стадий на разлагане. Колкото по-дълбоко ги бяха открили в ямата, толкова по-дълго бяха престояли в нея, което навеждаше на мисълта, че са избивани едно по едно през определен период от време, а не всички наведнъж. Каквото и да се беше случило тук, не е било масово клане.

Накрая стигнаха и последната шатра, отделена по-встрани от останалите и най-далече от ямата.

— Това беше погребано отделно — каза професор Амхали, повдигайки пред тях платнището на входа, за да влязат. — В плитък гроб.

Елиза пристъпи вътре и при вида на този последен „експонат“ от мъртвата менажерия тъгата засия в нея по-ярко от всякога. Това беше тялото с небелязани длани. Той беше погребан с някаква по-особена грижа — не просто запратен във вонящата яма, а положен отделно и покрит с пръст и чакъл. Сивкавата прах се беше набила в тялото и му придаваше вид на скулптура.

Може би точно това я накара още в първия миг да си помисли, че той е красив. Защото не изглеждаше реален. Приличаше по-скоро на произведение на изкуството. Тя дори беше на път да се разплаче заради него, в което нямаше никакъв смисъл. Ако всички останали по един или друг начин бяха „чудовищни“, то този тук беше най-близо до „демонското“ и „дяволското“: преобладаващо хуманоиден тип, но с дълги черни рога, разцепени копита и криле на прилеп, разгънати върху земята от двете му страни, най-малко десетина крачки по дължина, та чак краищата им се бяха подвили о стените на шатрата.

Но той не вся у нея ужас с демоничния си вид. Така както и ангелите не я поразиха със своята „ангелообразност“.

Какво ли е станало тук, мълчаливо се питаше тя. Не беше нейна работа да търси отговор на този въпрос, но това беше по силно от нея. Въпросите кръжаха в главата й като ято подплашени птици. Кой е избил тези създания и защо? И що щат те в мароканската пустош? И… какви са техните имена?

Нещо й подсказваше, че подобна реакция — да се питаш за имената — не е никак уместна при вида на мъртвите чудовища, но последното тяло с неговите фини черти предизвика у нея желание да научи името му. Върхът на единия му рог беше откъртен, дребен детайл, затова тя първо се зачуди как ли е станало, а после не беше никак трудно да стигне и до останалите въпроси. Какъв ли е бил животът му, защо ли е мъртъв сега?

Мъжете си говореха и тя чу професор Амхали да казва на професор Чодри, че тези създания явно са живели известно време в казбата и са я напуснали едва преди ден.

— Някакви номади са станали свидетели на заминаването им — обясни професор Амхали.

— Почакайте — намеси се Елиза. — Значи са ги видели и живи? Колко са били?

— Не знаем. Свидетелите бяха изпаднали в истерия. Разправят, че били десетки.

Десетки. На Елиза й се прииска да ги беше видяла. Искаше й се да ги види живи, дишащи.

— И къде са отишли? Успяхте ли да ги откриете?

В гласа на професор Амхали се прокрадна ирония.

— Натам са отишли — каза и посочи… нагоре. — И не, още не сме ги открили.

Според очевидците „демоните“ отлетели по посока на Атласките планини, макар за това да не бяха открити никакви доказателства. Ако не бяха намерени разлагащите се трупове на чудовищата, които потвърждаваха тази история, тя щеше да бъде отхвърлена като пълен абсурд. Сега обаче хеликоптерите претърсваха планините, а агенти с джипове и камили издирваха берберски племена и скотовъдци, които може да са видели нещо.

Елиза излезе от шатрата заедно с двамата учени. Няма да ги открият, помисли си тя, зареяла поглед към планините, чиито снежни върхове изглеждаха нереални в тази жега. Съществува друга вселена — ето къде са отишли.