Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (4)

4
Начало

Два свята, два живота. Но вече не.

Кару беше направила своя избор. „Аз съм химера“, беше казала на Акива. Стана само няколко часа преди двамата със сестра му да „избягат“ от казбата и да отлетят, за да изпепелят портала над Самарканд. Трябваше да се върнат, за да изгорят и този, запечатвайки завинаги входа между Земята и Ерец. Той се питаше кой от двата свята ще избере тя. Сякаш изобщо имаше избор. „Моят живот е там“, беше казала.

Не беше така обаче. Заобиколена от създания, на които почти без изключение беше дала плът, а те в отговор я презираха, задето е блудница на ангел, Кару си даваше сметка, че за нея в Ерец няма живот, а я чакат само задължения и мизерия, изтощение и глад. Страх. Отчуждение. Смърт, твърде вероятно.

Болка, със сигурност.

А сега?

— Можем да се бием заедно срещу тях — каза Акива. — Аз също имам войска.

Кару стоеше като вкопана в земята, едва дишаща. Акива беше много закъснял. Войската на серафимите — безмилостният Доминион на Яил, елитният легион на Империята — вече беше преминала през портала, затова немислимото предложение на Акива към неговия враг беше изненада за всички, включително и за сестра му. Да се бием заедно срещу тях? Кару забеляза как Лираз се извръща недоумяваща към него. Тя самата изпитваше същото недоумение, защото едно беше сигурно: колкото и да изглеждаше немислимо предложението на Акива, шансът Тиаго да го приеме беше двойно по-немислим.

Белия вълк би умрял хиляди пъти, преди да се съюзи с ангелите. По-скоро би предпочел да срине всичко около себе си. Или да види свършека на света. Самият той със собствените си ръце би допринесъл за тоя свършек, отколкото да му мине през ум да приеме подобно предложение.

Ето защо Кару беше стъписана като останалите — макар и по различна причина — когато Тиаго… кимна.

Разнесе се изненадан съсък, дали откъм Ниск, или откъм Лиссет, неговите двама лейтенанти ная. Ако не се брои трополенето на камъчетата, запратени надолу по склона от удар с опашка, това беше единственият звук, който долетя откъм редиците на химерите. Кръвта зашумя в ушите на Кару. Какви ги вършеше той?! Надяваше се поне той да е наясно какво прави, защото за нея постъпката му беше същинска загадка.

Погледна крадешком към Акива. Сега по лицето му не се четяха нито скръбта и погнусата, нито смущението и любовта от предишната вечер; маската му отново беше спусната, както и нейната. Всичките й вълнения трябваше да останат скрити, а имаше много какво да крие.

Акива отново се беше върнал. Никой ли не може да се махне окончателно от тая проклета казба?! Постъпката му беше колкото смела — той винаги е бил смел — толкова и безразсъдна. Само дето сега не рискуваше единствено себе си. Залагаше на карта всичко, което тя се опитваше да постигне. Пък и ситуацията, в която поставяше Вълка: предоставяше му още едно приемливо извинение да не го убие?

Ами нейното положение в случая?! Май това най-много я объркваше.

Ето го пред нея Акива, врага, в когото се беше влюбила два пъти в два различни живота, обладаващ сила, почерпена сякаш от самата вселена, и нищо чудно наистина да беше така, но не това сега беше от значение. А че тя стоеше до Тиаго. Тъкмо това място си избра в името на своя народ: да бъде редом с Тиаго.

Нещо повече — макар Акива да не го знаеше — това беше Тиаго, когото тя създаде за своя угода: такъв, чието присъствие можеше да понесе. Напоследък Белия вълк не беше… себе си. Благодарение на нея тялото, което ненавиждаше, вече беше населено от по-добра душа — о, Зири — и тя се молеше на всички обитатели на безкрайните божествени селения в нейните два свята никой да не се досети за това. Във всеки миг тази болезнена тайна тежеше като граната в ръката и. Сърцето й от време на време пропускаше по някой удар и губеше ритъма си. Дланите й лепнеха от пот.

Измамата беше колкото голяма, толкова и крехка и за момента като че на Зири му беше най-тежко да я поддържа. Как да заблуди всичките тези воини? Повечето от тях бяха служили десетилетия наред под командването на генерала, неколцина — векове, благодарение на многото си прераждания и затова познаваха всеки негов жест, всяка интонация. Зири трябваше да бъде Вълка по държание и говор, по смразяващата си потискана жестокост; да бъде него, но, колкото и да е парадоксално, и по-добър — онзи, който ще поведе народа си към спасение, а не към самоубийствена разплата.

Това обаче можеше да стане само крачка по крачка. Нямаше как Белия вълк една сутрин просто да се събуди, да се прозее, да се протегне и да реши да сключи съюз със своя смъртен враг.

А ето че сега Зири правеше точно това.

— Яил трябва да бъде спрян — обяви той. — Ако успее някак да се сдобие с оръжие от света на хората и си спечели тяхната подкрепа, тогава за никой от нас няма да има надежда. Ето защо поне в това целта ни е една и съща — говореше с дълбок, внушаващ абсолютна власт глас, без нито за миг да покаже, че се колебае как би се приело едно такова негово решение. Точно както би постъпил Вълка — превъплъщението на Зири беше безупречно. — Какъв е броят им?

— Хиляда — отвърна Акива. — В този свят. Без съмнение и от другата страна на портала чака многобройна войска.

— На този портал ли? — попита Тиаго и кимна рязко към Атласките планини.

— Те преминаха през другия — отвърна Акива. — Но и този може да стане опасен. Има начин да го открият.

Той не гледаше Кару, докато го казва, но тя усети упрека. Нейна беше вината, че сега мерзкият Разгут е с развързани ръце и лесно можеше да отведе Доминиона при тукашния портал, както го показа на нея по-рано. Химерите можеха да попаднат в капан, а пътищата към техния собствен свят щяха да се окажат пресечени, докато вражеската армия серафими ги притиска от две страни. Убежището, в което ги беше довела, лесно можеше да се превърне в техен гроб.

Тиаго се раздвижи.

— Е, тогава да разберем дали вече не са успели.

Той огледа воините си и те отвърнаха на погледа му, целите нащрек, премервайки всяко свое движение. Какво ли крои, сигурно се питаха, защото явно не беше каквото изглежда на пръв поглед. Всеки момент трябваше да заповяда ангелите да бъдат избити. Явно всичко е част от някаква по-далечна стратегия. Няма как да е другояче.

— Оора, Сарсагон — нареди той, — съберете отряди от най-бързите и най-хитрите. Искам да знам дали Доминионът е вече пред нашите врати. Ако е така, задръжте го на всяка цена. Пазете портала. Нито един ангел да не премине жив през него. — Вълчата му усмивка издаде насладата от мисълта за мъртвите ангели и Кару забеляза, че по лицата на някои от воините напрежението се разсея. Ето това вече му беше съвсем присъщо, колкото и странно да се беше държал досега: Вълка предвкусваше удоволствието от пролятата кръв на серафимите. — Щом сте сигурни, пратете вест. Сега вървете. — Заповяда и те се подчиниха.

Оора и Сарсагон подбраха своите воини с бързи решителни жестове, проправяйки си път през множеството. Баст, Кейта-Ейри, грифоните Вазра и Аштра, Лиливет, Хелгет, Емилион.

— Всички останали се връщайте обратно в двора на казбата. И бъдете готови за тръгване, ако новините са в наша полза. — Генералът помълча. — Или се пригответе за битка, ако не са. — И пак, само с намек за усмивка, успя да внуши, че би предпочел кървавата развръзка.

Добре свършена работа — в тревогите на Кару се провидя бледа надежда. Най-добре беше да се действа без отлагане, заповедите бяха дадени и изпълнени. Откликът на нарежданията беше незабавен и непоколебим. Командващият се обърна и тръгна нагоре по хълма. Ако Зири и занапред успееше да командва по същия безпрекословен начин, тогава дори и най-вироглавите отряди ще се надпреварват за неговото одобрение.

Работата обаче беше там, че не всички горяха от желание да угодят на командира. Едната беше Исса, която в момента слизаше с предизвикателни движения надолу по склона точно срещу тълпата воини, а и лейтенантите на Тиаго не бяха за пренебрегване. С изключение на Сарсагон, който получи директна заповед, всички останали от антуража на Вълка останаха плътно скупчени около него. Тен, Ниск, Лиссет, Рарк и Вирко. Същите тия химери, чиито коварни козни оставиха Кару насаме с Тиаго при ямата — без Тен, която допусна фаталната грешка да се заеме лично с Исса и сега беше толкова Тен, колкото и Тиаго беше Тиаго — заради което ги мразеше. Изобщо не се съмняваше, че стига той да поиска, те ще я замъкнат при него; можеше само да се радва, че в момента не смята това за необходимо.

Сега тяхното оставане изглеждаше дори зловещо. Не последваха заповедта на Тиаго, защото явно се имаха за нещо повече и тя не се отнася за тях. Очакваха да получат друго нареждане. Погледите им към Акива и Лираз не оставяха никакво съмнение каква точно заповед очакват.

— Кару — прошушна Зузана иззад рамото и, — какво става, по дяволите?

Какво ли не става, дявол да го вземе! Всички конфликти, които Кару досега мислеше, че е предотвратила, в момента заплашваха да се превърнат в един общ сблъсък.

— Всичко — отвърна тя през стиснати зъби. — Всичко става.

От една страна чудовищните Ниск и Лиссет, готови да поразят Акива и Лираз със своите хамси, да ги омаломощят и да ги убият — или поне да опитат. Акива и Лираз, които стояха непоколебимо насреща им. И Зири по средата. Бедният благ Зири, затворен в тялото на Тиаго, който се опитваше да наподоби неговата свирепост — но само външно, не и по душа. Това засега беше най-тежкото му изпитание. Но и не само изпитание. От тук нататък такъв щеше да е животът му и всичко, което зависи от него. Бунтът, бъдещето — ако изобщо имаше някакво бъдеще — на оцелелите химери и на всички онези души, погребани в катедралата на Бримстоун. Тази измама беше единствената им надежда.

Следващите няколко секунди падаха на тежки капки като разтопен метал.

Исса стигна при тях в мига, в който Лиссет проговори.

— А какви са заповедите за нас, сър?

Исса прегърна Мик и Зузана, после стрелна Кару с поглед, който сияеше. Кару забеляза, че е развълнувана. Изглеждаше като получила някакво потвърждение.

— Аз вече дадох заповедите си — студено отвърна Тиаго на Лиссет. — Или не бях съвършено ясен?

Потвърждение? Но за какво? Мислите на Кару се устремиха към изминалата нощ. След като отпрати Акива със студена категоричност, каквато изобщо не чувстваше, разделяйки се с него, убедена, че го вижда за последно, Исса й беше казала: „Сърцето ти не греши. Няма защо да се срамуваш“.

Исса говореше за любовта й към Акива. И какъв беше отговорът на Кару? „Това сега няма значение.“ Насили се да го повярва: че не сърцето и е от значение, нито те двамата с Акива, а че съдбата на два свята е заложена на карта — това сега беше от значение.

— Генерале — възпротиви се Ниск, ная побратимът на Лиссет, — едва ли очаквате тези ангели да останат живи…

Тези ангели да останат живи. Сякаш подобно нещо изобщо подлежеше на съмнение: смъртта на Акива, смъртта на Лираз. Те се бяха върнали, за да ги предупредят. Истинският Тиаго не би се поколебал да ги изкорми, че са си направили този труд. Акива не подозираше, че това не е истинският Тиаго и въпреки това се беше върнал. Заради нея.

Кару потърси неговия поглед, срещна очите му, които я очакваха, и им отвърна с болезненото и ясно съзнание, че тази лъжа повече не може да продължава.

Имаше значение. Те бяха от значение; каквото и да ги беше спряло да се избият един друг на брега на Булфинч преди толкова години… беше от значение.

Тиаго не отговори на Ниск. Не и с думи. Но погледът, с който го измери, накара воина да се задави с последните си думи. Вълка открай време обладаваше подобна сила; способността на Зири да я овладее беше изумителна.

— Вървете в двора — произнесе той със скрита заплаха. — Без Тен. Ще си поговорим… за моите очаквания… когато приключа тук. Вървете.

Всички се подчиниха. Кару тъкмо щеше да отприщи злорадството си, задето тръгнаха с подвити опашки, но точно тогава погледът на Вълка се спря върху тях двете с Исса.

— Вие също — каза.

Точно както би постъпил Вълка. Той никога не беше вярвал на Кару, само я използваше и я оплиташе в лъжите си, така че в този случай несъмнено би я отпратил заедно с останалите. И както Зири изпълни достойно ролята си в това представление, така и тя пое своята. Дори да беше тайната движеща сила в това ново начинание, благословено от Бримстоун и Войнолюбеца, в очите на воините химери тя оставаше — поне засега — момичето, което се довлече потънало в кръв от ямата.

Счупената играчка на Тиаго.

В момента не им оставаше друго, освен да тръгнат от самото начало, а това беше ямата — гроб, кръв, смърт и лъжи — затова нейният единствен шанс бе да поддържа илюзията. Тя кимна покорно на Вълка и усети разяждаща болка да прерязва стомаха й, щом видя как очите на Акива потъмняват. Но в сравнение с неговата реакцията на Лираз беше още по-страшна. Тя я гледаше с презрение.

Това вече й беше трудно да приеме.

Вълка е мъртъв, прищя и се да изкрещи. Аз го убих. Затова не ме гледайте така! Естествено, не можеше да го направи. Точно в този момент трябваше да призове цялата си воля, за да изглежда слабоволна.

— Хайде — и Кару подкара Исса, Зузана и Мик напред.

Но Акива нямаше намерение да я пусне толкова лесно.

— Почакай. — Говореше езика на серафимите, който никой друг, освен Кару не разбираше. — Не съм дошъл да приказвам с него. Исках да останем насаме, за да ти дам право на избор, стига да мога. Трябва да разбера какво е твоето желание.

Какво е нейното желание?! Кару потисна надигащата се истерия, която застрашително приличаше на смях. Ако в този живот имаше поне бледа сянка на онова, което тя желаеше! При дадените обстоятелства обаче не беше ли точно това, към което се стремеше? В момента смътно осъзнаваше смисъла на случилото се. Съюз. Бунтовниците химери всъщност се бяха обединили с извънбрачно родените братя и сестри на Акива, за да превземат Империята?!

Казано простичко, това си беше същинска лудост.

— Дори да се обединим — каза тя, — те пак ще ни превъзхождат по численост, и то с много.

— Съюзът е нещо повече от бройката мечове — отвърна Акива. Когато заговори отново, гласът му приличаше на ехо от един предишен живот. — Първо, само някои, после — повече.

Кару се втренчи в него, забравила за миг ролята, която играеше; после се опомни и насила сведе поглед. Първо, само някои, после — повече. Това беше отговорът на въпроса й дали и други ще се присъединят към тяхната мечта за мир. „Това е началото“, беше казал с ръка на сърцето само няколко мига по-рано Акива, преди да се обърне към Тиаго. Никой друг не можеше да проумее смисъла на неговите думи, само Кару, и тя почувства как жаравата на тази мечта опърли сърцето й.

Ние сме началото.

Тя му го беше казала преди много време; сега той й отвръщаше със същите думи. В това беше смисълът на предложението му за съюз: миналото, бъдещето, покаяние, прераждане. Надежда.

В това беше смисълът на всичко.

Но Кару не можеше да откликне. Не и тук. Ниск и Лиссет бяха изостанали по склона подир другите и ги гледаха втренчено: Кару, „ангелската блудница“, и Акива, същият този ангел, си приказваха тихичко на езика на серафимите и Тиаго го допускаше? Тук нещо не беше наред. Вълка, когото те познаваха, досега щеше да е с окървавени зъби.

Всеки изминал миг подлагаше на изпитание тяхната измама; всяка произнесена сричка правеше търпението на Вълка още по-подозрително. Ето защо Кару сведе очи към изсушената от слънцето камениста земя и отпусна рамене като счупена кукла, каквато се очакваше да бъде.

— Това Тиаго трябва да реши — отвърна тя на езика на химерите и пак се опита да влезе в ролята си.

Опита.

Но не можеше да остави нещата така. След всичко, което се случи, Акива продължаваше да преследва тяхната илюзорна надежда. Сред потоците пролята кръв и купищата пепел, чийто мащаб дори не си бяха представяли в дните на своята любов, той се опитваше отново да възкреси надеждата. И какво друго оставаше? Нали точно това желаеше тя.

Трябваше да му даде някакъв знак.

Исса я стискаше за лакътя. Кару се облегна на нея, така че тялото на жената-змия се озова между нея и зорките погледи на химерите; после бързо, толкова бързо, че се изплаши Акива да не го пропусне, тя вдигна ръка и докосна сърцето си.

То напираше да изскочи от гърдите й, докато се отдалечаваха. Ние сме началото, мислеше си тя и споменът за някогашната й вяра я превзе. Тази вяра идваше от Мадригал, нейното дълбоко потънало аз, която умря, вярвайки; споменът остро я пронизва. Кару се прислони към Исса и скри лице, за да не забележи никой как се изчервява.

Гласът на Исса беше толкова тих, че приличаше по-скоро на някоя от мислите, които се въртяха в главата й.

— Виждаш ли, дете. Сърцето ти не греши.

Родено от предателство и отчаяние, появило се насред враждебни зверове, прииждащи ангели завоеватели и измама, това беше като някакъв предугаждан взрив, това беше началото.