Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (67)

67
Дъжд от искри

Кару следваше Акива при оттеглянето им от папския дворец и двамата бяха невидими, така че когато го налетя, доста се сконфузи. Но това трая само в първите мигове на изненада.

Даже не го направи умишлено. Така де, не че стана съвсем случайно. Добре поне, че не се сблъскаха челно един в друг. Просто тялото й не се допита първо до ума.

Усещаше къде се намира той по излъчваната топлина и движението на въздушните струи и щеше да го следва до купола на „Св. Петър“. Четиримата щяха да наблюдават невидими от там преселението на Яил и неговата армия доминионци и да ги последват чак до Узбекистан, а после и в Ерец.

Но част от Кару все още едва се крепеше върху острието на онзи хвърлен кинжал и чуваше писъка, в който за малко не се превърна. Нямаше как да види Акива, за да се увери, че е добре, затова дъх не можеше да си поеме. Все още нямаха повод да триумфират, освен че оживяха, но това беше единственото, което я вълнуваше в момента и което я накара да го настигне. Намираха се точно над площада, а колонадите на Микеланджело се извиваха под тях като протегнати ръце.

Кару посегна към мястото, където би трябвало да се намира рамото на Акива, но вместо това хвана крилото. Дъжд от искри, той се обърна сепнат от докосването, тя връхлетя върху него и това беше.

Сблъсък на магнити, светкавично притегляне.

Ръцете й намериха лицето му, устните ги последваха. Непохватно обсипа с благодарствени целувки невидимите му черти. Чувстваше се смазана и целуваше, където й попадне — челото, скулите, основата на носа — и в своето абсолютно облекчение едва осъзнаваше усещането за неговата кожа, допряна в нейната: жегата и плътта на Акива — най-накрая — до устните й.

Притисна длан о сърцето му, за да се увери, че онова в двореца не е било илюзия; че той е наистина цял и невредим и така беше; тогава дланта й, напълно удовлетворена, се присъедини към другата, за да се прокраднат двете към мястото, където би трябвало да се срещат шията и челюстта, за да обгърнат лицето му и да налучкат къде са устните.

Но той не изчака тя да ги открие.

Само с един замах на крилете се стрелна във въздуха така устремно, че тя се сля с него много по-пълно, отколкото като се прегръщаха под душа, и този път лицето й не беше притиснато о гърдите му, нито пък краката й се бяха враснали в пода.

Краката й се преплетоха с неговите. Тя прокара длани по шията му, зарови пръсти в косата му и задържа главата му, докато се носеше в спирала нагоре заедно с него.

Най-сетне. Най-сетне се целунаха.

Устата на Акива беше жадна и сладка, и сочна, и бавна, и жарка, а целувката беше дълга и проникваща — всичко друго, но не и несвършваща. Такава не беше. Целувката продължава, докато не започне следващата и после пак и пак отново.

Целувките отстъпваха ред на други целувки и в този притворил очи, всепоглъщащ свят на тяхната прегръдка Кару имаше чувството, че всяка следваща целувка съдържа в себе си предишната. Това беше като някаква халюцинация: целувка в целувката, в целувката, отивайки все по-надълбоко и по-надълбоко, ставайки все по-сладка и по-жарка и Кару можеше само да се надява, че усетът на Акива ще ги направлява, защото тя изгуби своя. Вече нямаше горе и долу; съществуваха единствено устни, бедра, ръце…

… и едва сега почувства неговата жар и плът. Гладкостта, неравността, истинността.

Целувка, докато летят невидими над площад „Св. Петър“. Звучеше като фантазия, но усещането беше съвсем, съвсем реално.

После споделена усмивка изви устните им, а след нея дойде и смехът. Дъх не можеха да си поемат от облекчение — а и заради обикновената липса на кислород, защото на кого му беше останало време да диша? Опряха чела и върховете на носовете си и останаха така, докато всичко си дойде на мястото. Целувката, дишането им и всичко онова, което току-що бяха свършили.

Войниците, които патрулираха под тях — бяха човеци — се стъписаха от този внезапен порой от искри, затова Кару и Акива се издигнаха още по-нагоре във въздуха, като този път магията ги крепеше, а крилете останаха прибрани, а двамата се подадоха на привличането, което почувстваха още при първата си среща на бойното поле преди толкова много време.

Кару отново постави ръка върху сърцето на Акива, за да се увери.

— Как го направи? — попита тихо тя с все още замаяна от целувките глава.

— Не знам. Никога не разбирам как става. То просто идва.

— Кинжалът мина право през теб. Почувства ли го? — Искаше й се да го вижда, но тъй като не можеше, продължаваше да държи ръката си върху лицето му и да притиска чело о неговото.

Усети как той кимва и дъхът му парна устните й, когато заговори.

— И да, и не. Не мога да го обясня. Едновременно бях там и не бях, но видях как кинжалът се заби в мен, а после продължи.

Тя помълча за миг, обмисляйки чутото.

— Тогава истина ли е онова, което каза Яил? За теб, че си… невидим за смъртта? Значи вече няма защо да се притеснявам, че някога ще умреш?

— Не мисля, че е истина. — Той проследи с устни очертанията на лицето й, сякаш така можеше да я види. — Но ти и без това щеше да ме възкресиш.

Дали това щеше да стане, ако Акива наистина беше загинал? Или просто останалите трима щяха да загубят контрол върху положението и накрая да бъдат победени? Кару дори не искаше да си го помисля.

— Разбира се — отвърна тя с престорена лекота. — Но нека въпреки това не се отнасяме нехайно към това тяло, става ли? — Тя се сгуши в него. — Може да обичам душата ти, но съм доста привързана и към нейния съсъд.

Тя сниши глас, докато го казваше, и неговият отговор също беше приглушен и дрезгав.

— Не бих казал, че съжалявам да го чуя — каза и отърка лице о нейното, за да я целуне под ухото, което тутакси предизвика разтърсващи електрически импулси по цялото й тяло.

Тя леко простена от изненада, което прозвуча като О от О, божичко, но без божичко, а после над рамото на Акива видя как първите редици на Доминиона се издигат над папския дворец и как армията на Яил се връща обратно в небесата.