Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (23)

23
Целият смисъл

Термалните басейни хем бяха каквито ги помнеше Кару, хем не съвсем, защото в спомените й те бяха пълни с кирини. Цели семейства се къпеха заедно наведнъж. Стариците клюкарстваха. Децата пляскаха из водата. Даже почувства как ръцете на майка й разтриват пяната от корени на селен по главата й, припомни си дори тяхното билково ухание, примесено с мириса на сероводород от изворните води.

— Красиво е — каза Мик и наистина беше така: бледозеленикавата варовикова вода; скалите, които приличаха на пастелни рисунки, розовата кълбеста пяна. Пространството беше интимно, но просторно — не само с един басейн, а цяло съзвездие от по-малки скални корита, свързани помежду си и подхранвани от кротък водопад; сякаш вълни пробягваха по тавана, озарен от кристални образувания и премрежен от завеси бледорозов черномъх, наречен така, защото растеше на тъмно, а не защото беше наистина черен.

— Погледнете нагоре — подкани ги Кару и протегна факлата, сочейки мястото, където пещерната стена представляваше чист полиран хематит. Огледало.

— Уау! — ахна Зузана и тримата огледаха отраженията си част по част.

Изглеждаха мърляви и обзети от благоговение. Вълнистата повърхност изкривяваше образите им и Кару трябваше да сменя местоположението си, за да прецени кои от деформациите по лицето й са причинени от огледалния ефект и кои — следствие от схватката. Сега й се струваше, че нападението се е случило преди векове, но тялото й показваше друго. Изминали бяха само два дни и лицето й още не се беше възстановило. Както и душата. Всъщност тя беше поразена колко на място изглежда деформацията на нейното огледално отражение: като външно проявление на вътрешните щети, които се опитваше да прикрие.

Свалиха дрехите си и се потопиха във водата, която беше гореща и много мека, така че само след секунди в нея крайниците им станаха гладки като на порцеланова кукла, а косите — лебедов пух. Кару и Зузана се виеха като русалки близо до завихрената от водовъртежа повърхност.

Кару затвори очи и се потопи цялата, оставяйки водата да отмие насъбралото се напрежение. Ако трябваше да е напълно искрена в играта на три желания, сигурно би си пожелала да се отпусне по течението, сякаш плува в Лета — реката на забравата, оставяйки далече зад себе си армиите и тегнещото проклятие. Но вместо това се изкъпа, изплакна се и излезе от водата. Мик възпитано отклони поглед, докато тя си обличаше чисти дрехи. Ако се брояха за „чисти“, след като са били изпрани в една от реките на Мароко, а после сушени върху прашния покрив на казбата.

— Факлата ще гори сигурно още около час — каза тя на приятелите си, когато, преди да се разделят им остави едната и взе другата. — Ще успеете ли да намерите пътя обратно?

Двамата я увериха, че ще успеят, и Кару ги остави да се наслаждават необезпокоявани един на друг, като се опитваше да не завижда много, докато краката я носеха обратно към стаената враждебност на двете армии.

— Ето те и теб.

Тъкмо заобикаляше отстрани на оживения като кошер център на селището, когато се натъкна на Тиаго. Зири. Щом я зърна, някакво чувство го преобрази. Той побърза да го прикрие, но въпреки това тя го забеляза и го разпозна. Това беше любов, неразривно свързана със скръбта и от тази гледка сърцето й се сви. „С теб съм“, беше му казала в казбата, за да не се чувства толкова самотен в откраднатото си тяло. Но сега той беше сам. Тя не беше с него, дори когато бяха заедно. И той го знаеше.

Насили се да се усмихне.

— Тъкмо бях тръгнала да те търся. — Това във всеки случай беше истина. — Решихте ли нещо?

Той въздъхна и поклати глава. Сега беше разрошен, нещо невиждано за Вълка, с изключение на кратките мигове веднага след битка. Косата му беше в безпорядък, челото беше потъмняло от засъхналата кръв след падането на земята, а коленете и дланите — изподраскани и разкървавени като сурово месо. Той се огледа предпазливо и я повика да влезе.

Тя само за миг се поколеба, вкаменена. Това не е Вълка, напомни си, влизайки преди него в малката стая. Вътре беше тъмно и прашно. Кару затвори вратата след тях и описа кръг с факлата, за да се увери, че са сами.

Сами. На това ли се беше надявал Зири отвън, допускайки само за едно кратко и тъжно мигновение изопнатата стойка на Вълка да се отпусне. Той се облегна на стената, видимо останал без сили.

— Лиссет предложи да набедим някого за изкупителна жертва и да извършим показна екзекуция.

— Какво?! — извика Кару. — Но това е кошмарно!

— Точно затова отказах, макар че тя искаше да се пише доброволец.

— Де да беше станало.

— Тя се отказа. — Той й се усмихна криво, уморено, после сниши глас. — Все още се опитват да схванат какво става. А аз най-после да разкрия истинския си замисъл, който, естествено, да доведе до клане.

— Смяташ ли, че подозират нещо? — попита разтревожена Кару, притаила заговорнически глас като него. Щеше й се да може да се разбира с него на чешки, също като със Зузана и Мик, та да не се притеснява, че ще ги подслушат.

— Нещичко — да. Но мисля, че са далече от истината.

— И по-добре да не приближават.

— Държа се така, все едно всеки момент ще приключа успешно някаква игра, но още не съм им го казал. Не знам обаче колко дълго може да продължи така. Никога не съм бил сред неговите довереници. Ами ако е споделял всичките си планове с тях и сега тази тайнственост им се вижда нередна? При този проблем… — Той вдигна ръце към главата си, но бързо ги отдръпна, когато едните рани опряха другите. — … как ли щеше да постъпи Вълка? Просто нищо нямаше да направи. Нямаше да даде на серафимите никой от своите и щеше да ги гледа високомерно, докато настояват за това.

— Прав си. — Не й беше никак трудно да си го представи — презрението в очите на Вълка, докато наблюдава своите врагове. — Той наистина щеше да предизвика клане.

— Така е. Но нали в това се състои нашата тактика: да започнем убедително и правдоподобно, но да не приключим нещата така, както би го направил той. Няма да дам никой от нашите на ангелите и няма да искам прошка от тях. Това е само между химерите и точка по въпроса.

— Ами ако пак се случи? — попита Кару.

— Ще имам грижата да не стане. — Казано просто, внушително, изпълнено едновременно със заплаха и разкаяние.

Кару си даваше сметка, че Зири никога не е искал подобна отговорност, но помнеше и думите му, докато бяха във въздуха — „Ще се бием за нашия свят до последното ехо от душите ни“ — и как стоеше между двете кръвожадни армии, държейки ги на разстояние една от друга, затова не се съмняваше, че той ще се справи с всяка ситуация.

— Добре — отвърна тя и това беше краят на разговора.

Между тях настана продължително мълчание и с разрешаването на проблема понятието за „сами“ се промени. Сега две уморени същества стояха едно срещу друго в потрепващия мрак, обзети от объркани чувства и страхове — любов, доверие, колебание, тъга.

— Трябва да се връщаме — първа проговори Кару, макар да й се искаше да даде поне още малко утеха на Зири. — Серафимите ще ни чакат.

Той кимна и я последва към вратата.

— Косата ти е мокра — каза.

— Тук има къпални с минерална вода — отвърна тя и отвори вратата, давайки си сметка, че той няма как да помни това.

— Добре ми звучи. — И посочи с поглед засъхналата кръв по козината на краката си и изподраните длани. Там, където главата му се беше ударила в пода на пещерата, също имаше рана. Тя пристъпи към него, посегна да я докосне; той се намръщи. Под тъмната засъхнала кръв се беше появила цицина.

— О! — възкликна тя. — Чувстваш ли се замаян?

— Не, само главата ми пулсира. Всичко е наред. — В отговор той също внимателно огледа лицето й. — Ти изглеждаш много по-добре.

Тя докосна бузата си и усети, че болката е утихнала. Отоците също бяха спаднали. Попипа разкъсаното си ухо и установи, че плътта й е зараснала. Какво?!

Ахна, щом си спомни.

— Водата — каза. Връхлетя я като някакъв забравен сън. — Тя има някои лечебни качества.

— Наистина ли? — Зири отново погледна наранените си ръце. — Ще ми покажеш ли как се стига до там?

— Ами… — Кару замълча неловко. — С удоволствие, но Зузана и Мик са там сега. — Изчерви се; възможно е Зузана и Мик да са прекалено уморени, за да се държат така, както обикновено биха постъпили Зузана и Мик, но при тия лечебни качества на водата нищо чудно нейните приятели да се възползват от единия час насаме, хъм, по типичен за тях начин.

Зири бързо схвана намека. Той също се изчерви и човечността, която смекчи неговите студени, съвършени черти, беше удивителна. Зири носеше това тяло много по-красиво от Тиаго.

— Тогава ще почакам — каза той с нисък смутен смях, избягвайки погледа на Кару. Тя също се разсмя.

Стояха край отворената врата, пламнали от смущение, смеейки се притеснено, застанали твърде близо един до друг — тя беше дръпнала ръка от челото му, но тялото й остана наклонено към неговото — когато някой изскочи иззад завоя и замря на място.

О, богове и звезден прах, искаше да изкрещи Кару, подигравате ли ми се?!

Защото, естествено, ама, разбира се, това беше Акива. Музиката на вятъра беше заглушила стъпките му. Стоеше на по-малко от десет крачки и при цялото си умение да прикрива внезапно връхлетелите го чувства, това не беше успял да скрие.

Застинал в спазъм на недоумение, по бузите му избиваше руменина. Даже, Кару беше сигурна в това, си пое рязко дъх. За стойката на Акива тези незабележими признаци се равняваха на залитане след силна плесница.

Кару се дръпна от Вълка, но нямаше как да заличи гледката, която представляваха те двамата преди малко. Тя също усети да я залива вълна от чувства при вида на Акива, но се съмняваше, че той ги е разчел правилно в нейния смях, в изчервяването й, а сега — за да се влошат още повече нещата — се намеси и някаква гузност, че са били разкрити, сякаш я бяха уличили в предателство.

Да се залива от смях поруменяла заедно с Белия вълк? Поне в неговите очи това си беше истинско предателство.

Акива. Поривът да хвръкне към него доби своя собствена гравитация, но само сърцето й шавна. Краката й бяха като враснали в земята, натежали от вина.

Акива заговори, студено и бързо.

— Избрахме представителен съвет. Сигурно и вие сте го направили. — Той замълча и изражението му стана пълна противоположност на това на Вълка. Колкото повече стоеше и ги гледаше, толкова по-бързо го напускаше човечността и сега беше същият като при първата им среща с Кару в Маракеш: с мъртва душа. — Готови сме и чакаме.

Каквито и да ги вършите вие двамата с Белия вълк, засрамени в светлината на факлата.

После се врътна на пети и изчезна още преди да успеят да му отговорят.

— Чакай! — извика подире му Кару, но гласът й беше съвсем слаб, а дори да го чу през песента на вятъра, той не се обърна.

Можехме да му кажем, помисли си тя. Можехме да му кажем истината. Но възможността вече беше пропусната, а от него не беше останала и следа. В продължение на една дълга секунда тя не успя да си поеме дъх, а когато най-после й се отдаде, положи усилие да го направи с мярка, нормално.

— Съжалявам — обади се Зири.

— За какво? — отвърна тя със зле изиграно безгрижие, сякаш той не беше схванал какво стана. Но той, разбира се, видя и разбра всичко.

— Съжалявам, че няма как да е другояче. За теб. — За нея и Акива. Кару разбра какво има предвид, пък и той — милият Зири — беше напълно откровен. Лицето на Вълка беше озарено от съчувствие.

— Може и да стане различно — отвърна тя, донякъде и за свое собствено учудване; на мястото на вината и безмълвното страдание се появи решимост. Бримстоун вярваше в това, също и Акива, а… най-безумно щастие в своите два живота беше изпитвала тогава, когато и тя го вярваше. — Всичко може да бъде другояче — каза тя на Зири. И то не само за нея и Акива. — За всички нас — продължи, връщайки усмивката си. — В това е целият смисъл.