Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (1)

1
Сладолед срещу кошмари

Пулсиращи нерви и пищяща кръв, диво и разбунено, и преследващо, и поглъщащо, и ужасно, и ужасно, и ужасно…

— Елиза! Елиза!

Глас. Ярка светлина и Елиза се продъни в будността. Чувството беше точно такова: като рязко пропадане и твърдо приземяване. „Това беше сън — чу се да казва. — Просто сън. Добре съм.“

Колко често беше произнасяла тези думи през живота си? Много повече, отколкото изобщо може да преброи. Сега обаче за първи път ги каза на мъжа, който героично се беше втурнал в стаята й, стискайки пикела^[1], за да я спаси от убиеца.

— Ти… ти пищеше — каза съквартирантът й Гейбриъл, стрелкайки с очи тъмните ъгли на стаята, без обаче да открие следа от убиец. Още беше сънен и рошав, маниакално ококорен, вдигнал високо пикела и готов за атака. — Искам да кажа… наистина, ама наистина пищеше.

— Знам — отвърна Елиза прегракнало. — Случва ми се понякога. — Седна в леглото. Усещаше ударите на сърцето си като топовни гърмежи — злокобни, гръмовни, отекващи из цялото тяло, и макар устата и да беше пресъхнала, а дишането — плитко, се насили гласът и да прозвучи естествено. — Съжалявам, че те събудих.

Примигвайки, Гейбриъл свали пикела.

— Не е там работата, Елиза. Не съм чувал някой да крещи така в реалния живот. Приличаше на писък от филм на ужасите.

Изглеждаше истински впечатлен. „Върви си — прищя и се да каже. — Моля те“. Ръцете й започваха да треперят. Скоро вече нямаше да се владее и не и трябваха свидетели. Приливът на адреналин след такъв кошмар можеше да е с доста тежки последици.

— Добре съм, честна дума. Ясно? Просто…

Мамка му.

Треперене. Напрежението взе да расте, под клепачите й започна да пари и всичко излезе извън контрол.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Тя се сви и зарови лице в завивките, усещайки как риданията се надигат и я превземат цялата. Колкото и зловещ да беше кошмарът — а него наистина си го биваше — последиците бяха още по-страшни, защото, макар и в съзнание, продължаваше да се чувства все така безсилна. Ужасът — ужасът, ужасът — си оставаше, но се добавяше и друго нещо. Появяваше се заедно със съня, всеки път, но не изчезваше с него, а се задържаше като нанос, който приливът е изхвърлил на сушата. Приличаше на нещо отвратително — вонящ труп на левиатан^[2], оставен да гние на брега на нейното съзнание. Това беше покаяние. За бога, тази дума беше твърде безлична, за да го опише. Чувството, с което я оставяше сънят, беше като ножове от паника и ужас, забити в отворените и гноясали рани на вината.

Вина заради какво? Ето това беше най-страшната част. Това беше… мили боже, то беше неописуемо и огромно. Твърде огромно. Нямаше по-страшно деяние за всички времена в пределите на цялата вселена и вината беше само нейна. Но това беше нещо невъзможно и колкото повече Елиза се отърсваше от съня, толкова по-нелепо и се виждаше то.

Тя не го беше сторила, нито някога би могла да направи… това.

Но превземеше ли я сънят, вече нищо друго нямаше значение — нито логиката, нито здравият разум, нито дори законите на физиката. Ужасът и вината заличаваха всичко.

Изсмукваха го.

Когато риданията най-после утихнаха и тя вдигна глава, Гейбриъл седеше на ръба на леглото, тревожен и преливащ от съчувствие. Гейбриъл Единджър притежаваше някаква контешка изтънченост, заради която не й беше никак трудно да си го представи с папийонка в близко бъдеще. А защо не и с монокъл. Той беше невролог, вероятно най-умният човек, когото Елиза познаваше, както и един от най-милите хора. Двамата бяха научни сътрудници в Националния природонаучен музей „Смитсониън“ — НПМ — и постепенно се сприятелиха, макар и да не бяха точно приятели, през последната година, откакто приятелката на Гейбриъл се премести в Ню Йорк заради своята докторантура, а на него му трябваше съквартирант, за да поеме част от наема. Елиза още от самото начало си даваше сметка, че е рисковано да смесва личния живот с работата точно по тая причина. Заради това.

Писъците. Риданията.

На някой заинтересован нямаше да отнеме кой знае колко време, нито щеше да се наложи да копае надълбоко, за да установи… докъде се простира анормалността… върху която беше построен този неин живот. Понякога й се струваше, че се опитва да вдигне къща върху подвижни пясъци. Но тъй като сънят от известно време не я беше тревожил, тя се изкуши да се престори на нормална двайсет и четиригодишна докторантка с обичайни грижи и проблеми и с ограничен бюджет. Напрежението около дисертацията, злобният колега в лабораторията, стипендията, наемът.

Чудовищата.

— Извинявай — каза тя на Гейбриъл. — Мисля, че вече съм по-добре.

— Хубаво. — По-късно, след една напрегната пауза, той продължи ведро. — Чаша чай?

Чай. Мимолетна надежда за нормалност.

— Да — отвърна Елиза. — Ако обичаш.

Той с бавна крачка тръгна да сложи чайника, а тя направи опит да се съвземе. Навлече халата, наплиска се с вода, издуха си носа и се погледна в огледалото. Лицето й беше подпухнало, очите — кървясали. Страхотно. Иначе имаше хубави очи. Вече беше свикнала непознати да й правят комплименти заради тях. Очите й бяха големи, с дълги мигли, ясни — поне когато бялото не кървясваше от рев — и с няколко нюанса по-светлокафяви от кожата, което ги правеше да изглеждат сияйни. Точно сега обаче я побиха тръпки, когато си даде сметка, че погледът им е леко… налудничав.

— Ти не си луда — каза на отражението си и в това уверение се долавяше известна категоричност — търсено успокоение, давано по навик. Ти не си луда и никога няма да бъдеш.

Но под него течеше друга, много по-отчаяна мисъл.

На мен това не може да ми се случи. Аз съм по-силна от останалите.

Обикновено си вярваше.

Когато Елиза отиде при Гейбриъл в кухнята, часовникът на фурната показваше четири сутринта. Чаят вече беше на масата, а с него и отворена половинлитрова кутия сладолед, от която стърчеше дръжката на лъжица. Той й го посочи.

— Сладолед срещу кошмари. Стара семейна традиция.

— Наистина?

— Ъхъ, точно така.

За миг Елиза се опита да си представи сладоледа и като свой семеен цяр срещу съня, но не успя. Контрастът беше твърде очевиден. Посегна към кутията.

— Благодаря — каза.

Изяде няколко лъжици в пълно мълчание, отпи глътка чай, очаквайки като на тръни въпросите, които неизбежно щяха да последват.

Какво сънува, Елиза?

Как бих могъл да ти помогна, щом не искаш да говориш с мен, Елиза?

Какво не е наред при теб, Елиза?

И преди ги беше чувала.

— Присъни ти се Морган Тот, нали? — обади се Гейбриъл. — Морган Тот с неговите пухени устни?

Е, точно това още не беше чувала. Не се удържа и се разсмя. Вярно, за нея Морган Тот беше същинско въплъщение на възмездието, а устните му като нищо можеха да й докарат кошмари, но иначе Гейбриъл беше толкова далече от истината.

— Всъщност изобщо не ми се говори за това — каза тя.

— За кое по-точно? — попита Габриел, самата невинност. — За кое „това“ става дума?

— Хитър опит. Аз обаче говоря сериозно. Съжалявам.

— Ясно.

Още една лъжица сладолед, още една мълчалива пауза, нарушена от един не-въпрос.

— И аз като дете имах кошмари — обади се Гейбриъл. — Продължиха близо година. Почти непрекъснато. Защото чух родителите ми да си говорят, че животът, какъвто го познаваме, е твърде краткотраен. Страхувах се да заспя и измислях какви ли не суеверни ритуали. Даже по едно време се опитах да правя жертвоприношения. Отначало принасях любимите си играчки, храна. После явно някой ме е чул да предлагам вместо мен да бъде взет в жертва по-големият ми брат. Това не си го спомням, но той се кълне, че било точно така.

— На кого си го предлагал? — попита Елиза.

— На тях. На ония от кошмара.

Тях.

Проблясък на припознаване, надежда. Идиотска надежда. И Елиза си ги имаше тези „тях“. Разумът й подсказваше, че това е само рожба на нейното собствено съзнание и не съществува другаде, а единствено като последица от съня, но въпреки това невинаги й се удаваше да запази здравия си разум.

— Какво са те? — попита тя, преди да си даде сметка какво всъщност прави. Щом не искаше да говори за своя сън, не трябваше да наднича и в неговия. Това беше едно от правилата за опазване на тайна, които добре владееше: не питай, за да не те питат.

— Чудовища — отвърна той, свивайки рамене, и в този момент тя загуби всякакъв интерес — не заради чудовищата, а заради неговия тон, който подсказваше, че това се подразбира от само себе си. Всеки способен да произнесе чудовища така нехайно, явно никога не беше срещал нейните.

— Както знаеш, да си преследван е един от най-често срещаните кошмари — продължи Гейбриъл, после се зае да й го разяснява, а Елиза отпиваше от чая, от време на време си кусваше по малко кошмарен сладолед и кимаше съвсем на място, но всъщност не го слушаше. Много отдавна беше проучила сънищата издъно. Нито преди й помогна, нито й помагаше сега и когато Гейбриъл обобщи, че „това са проявления на страховете ни в будно състояние“ и че „всеки ги има“, тонът му беше едновременно успокоителен и педантски, сякаш току-що й беше решил проблема.

На Елиза й се щеше да му каже: „Сигурно и на всички останали слагат пейсмейкър^[3] на седемгодишна възраст, защото «проявлението на страховете им в будно състояние» непрекъснато им докарва сърдечна аритмия?“, но не го направи, защото това беше от онзи вид лесно запомняща се фактология, която услужливо ти идва наум по време на коктейл…

Ти знаеше ли, че на Елиза Джоунс й сложили пейсмейкър, когато била седемгодишна, защото кошмарите й докарали сърдечна аритмия?

Сериозно? Това е безумие.

— Е, а после какво стана с теб? — попита го тя. — Какво се случи с твоите чудовища?

— Ами, отмъкнаха брат ми и ме оставиха на мира. Трябваше да им принасям в жертва по една коза на всеки Архангеловден, но това е нищожна цена за здрав сън през нощта.

Елиза се разсмя.

— И откъде се снабдяваш с кози? — попита тя, влизайки в тона му.

— От една страхотна малка ферма в Мериленд. Сертифицирана е за жертвени кози. Както и за агнета, ако ги предпочиташ.

— Че кой не ги предпочита? И какъв е тоя Архангеловден, по дяволите?!

— Представа нямам. Просто така ми дойде.

За миг Елиза изпита благодарност — тактичността на Гейбриъл, сладоледът и чаят, дори неговите наукообразни бръщолевения й помогнаха да се съвземе от кошмара. Сега даже се смееше, а това не беше никак малко.

После телефонът й върху масата взе да вибрира.

Кой се обаждаше в четири сутринта?! Посегна към апарата…

… но щом видя номера върху дисплея, го изпусна — или по-скоро го захвърли. Той с трясък се удари в шкафа и отскочи на пода. За секунда дори се надяваше, че е успяла да го счупи. Лежеше долу, замлъкнал. Мъртъв. Но после — бззззззззззз — оживя.

Кога ли не е съжалявала, че още не си е строшила телефона?

Това беше само номер. Някакви цифри. Без име. Име не излизаше, защото Елиза не беше запаметила в телефона си този номер. Даже не си даваше сметка, че изобщо го помни, докато не го видя — сякаш е бил там през цялото време, във всеки момент от живота й, откакто… откакто избяга. Всичко беше там, всичко си беше на мястото. И болката като от удар с юмрук в корема, все така внезапна, пронизваща и неутихнала с годините.

— Всичко наред ли е? — попита я Гейбриъл, коленичейки да вдигне телефона.

За малко да му кресне „Не го докосвай!“, но си даде сметка, че ще прозвучи съвсем откачено и се овладя навреме. Вместо това, когато й го подаде, тя просто отказа да го вземе и той трябваше да го остави на масата, все още вибриращ.

Втренчи се в апарата. Как я бяха открили? Как?! Нали си промени името? Нали изчезна? Мигар през цялото това време са знаели къде се намира, мигар през цялото време са я наблюдавали? Тази мисъл я ужаси. Мисълта, че годините свобода са били просто една илюзия…

Жуженето спря. Включи се гласовата поща и пулсът на Елиза отново се превърна в топовна канонада: взрив след взрив я разтърсваха отвътре. Кой беше това? Сестра й? Или някой от „чичовците“?

Майка й?

Който и да се обаждаше, Елиза имаше само минута да се чуди дали този някой е оставил съобщение — и ако да, ще събере ли кураж да го прослуша — защото телефонът отново забръмча. Не беше гласово съобщение. Оказа се есемес.

Той гласеше: Пусни телевизора.

Пусни…?

Елиза вдигна поглед от телефона сериозно обезпокоена. Защо? Какво искаха да види по телевизията? Та тя дори нямаше телевизор! Гейбриъл я наблюдаваше напрегнато и погледите им се срещнаха в мига, когато чуха първия писък. Елиза едва не излезе от кожата си, скачайки от стола. Някъде отвън се разнесе продължителен, нечленоразделен вик. Или пък беше отвътре? Чуваше се високо. Идваше от сградата. Я чакай! Ето още един. Какво ставаше, по дяволите?! Хората крещяха в… шок? От радост? От ужас? После телефонът на Гейбриъл също взе да вибрира и пред очите на Елиза започна да се ниже цяла поредица от съобщения — бззз, бззз, бззз, бззз, бззз. Този път от различни приятели, включително Тадж от Лондон и Катрин, която се занимаваше с теренно проучване в Южна Африка. Думите бяха различни, но всички образуваха вариации на едно и също смущаващо настояване: Пусни телевизора.

Гледаш ли това?

Събуди се. Телевизорът. Още сега.

До най-последното. Онова, от което на Елиза й се прищя да се свие в зародишна поза и да престане да съществува.

Върни се у дома, гласеше то. Ние ти прощаваме.