Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (2)

2
Пришествието

Появиха се в петък посред бял ден в небето над Узбекистан и първо ги забелязаха в Самарканд, град по стария Път на коприната, а от там новината плъзна по всички телевизионни канали, отразяващи… Посетителите.

Ангелите.

Строени в безупречните редици на техните фаланги^[1], те лесно можеха да бъдат преброени. Двайсет отряда от по петдесет: хиляда. Хиляда ангела. Понесоха се на запад; летяха толкова ниско над земята, че хората, струпани по покривите и шосетата, можеха ясно да различат падащата на меки гънки бяла коприна на знамената и да чуят трелите и тремолото на арфите.

Арфи.

Световният новинарски поток направо пощуря. По цялото земно кълбо радио и телевизионните канали анонсираха новината: останали без дъх, говорителите се втурваха към камерите, без какъвто и да е предварителен сценарий. Потрес, ужас. Очите, окръглени като монети, гласовете, високи и странни. Навсякъде телефоните първо започнаха да звънят, а после внезапно замлъкнаха в последвалото грандиозно глобално затишие, защото предавателните кули на клетъчната мрежа се претовариха и излязоха от строя. Тази сънна тишина пробуди света. Интернет връзката засече. Хората взеха да търсят други хора. Улиците се изпълниха с народ. Гласовете се сляха и взеха да се надпреварват едни с други, извисяваха се и заглъхваха. Имаше публични скандали. Песни. Размирици.

Смърт.

Но имаше и раждане. Бебетата, появили се по време на Пришествието, бяха наречени „херувимчета“ от учените глави в радиото, които носеха отговорност и за слуха, че всички новородени имали белег с формата на перо по малките си телца. Това не беше истина, но въпреки това щяха зорко да следят всяко едно от тези деца, за какъвто и да е признак на божествени или чародейни способности.

От този ден нататък — девети август — времето рязко се разполови на „преди“ и „след“ и никой никога нямаше да забрави къде точно се е намирал, когато „това“ започна.

* * *

Казимир Андрашко, актьор, призрак, вампир и обикновен ахмак, всъщност проспа цялата работа, но после щеше да твърди, че докато четял Ницше пред погледа му се спуснала пелена — нарочи това за точния момент на Пришествието — и бил споходен от видение за свършека на света. Така беше даден старт на грандиозен, но недоизкусурен замисъл, докретал много скоро до жалкия си край, защото неговият идеолог си даде сметка колко труд се иска да положиш основите на нова секта.

Зузана Новакова и Миколаш Вавра бяха в Аит-Бен-Хаду, най-прочутата казба в Мароко. Мик тъкмо приключваше пазарлъка за един античен сребърен пръстен — вероятно античен, вероятно сребърен, но определено пръстен — когато ги погълна внезапно вдигналата се глъчка; той пъхна пръстена дълбоко в джоба си, където щеше да престои известно време в пълна тайна.

После двамата се натъпкаха заедно с цяла тълпа местни в кухнята на една от къщите, за да гледат новините на арабски. И макар да не разбираха нито думичка от телевизионните коментари, нито пък ахканията на останалите без дъх хора около тях, единствено те имаха обяснение за случващото се пред очите им. Защото знаеха какво представляват ангелите, или по-скоро — какво не са. Но това с нищо не намали потреса им, когато ги видяха да изпълват небесата.

Толкова многобройни!

Зузана даде идеята да „освободят“ вана, който стоеше бездеен пред един от ресторантите по пътя на туристическия поток. В този момент понятието за нормално толкова се беше разтеглило, че обикновената кражба на возило си изглеждаше напълно в реда на нещата. Работата беше съвсем проста: Зузана знаеше, че Кару няма достъп до световния новинарски обмен; ето защо трябваше да я предупреди. Ако се налагаше, щеше да задигне дори хеликоптер.

* * *

Естер Ван де Флут, пенсиониран дилър на диаманти, дългогодишна сътрудничка на Бримстоун и от време на време приемна баба на неговата храненица от човешко потекло, разхождаше своите мастифи близо до дома си в Антверпен, когато камбаните на „Дева Мария“ взеха да бият по никое време. Не звъняха в обичайния час, но дори така да беше, в немелодичния им звън се усещаше напрежение, направо истерия някаква. Естер, която нито беше зле с нервите, нито страдаше от истерични пристъпи, чакаше да се случи нещо подобно още откакто върху портала в Брюксел беше прогорен черен отпечатък от длан, довел по-късно до неговото окончателно заличаване. Заключавайки, че това трябва да е „нещото“, тя забърза обратно към къщи, а кучетата й, огромни като лъвове, крачеха гордо от двете й страни.

* * *

Елиза Джоунс изгледа първите няколко минути от включването на живо на лаптопа на своя съквартирант, но когато сървърът излезе от строя, двамата набързо се облякоха, метнаха се в колата на Гейбриъл и се отправиха към музея. Макар да беше още рано призори, не бяха първите пристигнали, а подире им прииждаха все нови и нови колеги, които се трупаха около телевизионния екран в лабораторията на сутерена.

Всички бяха стъписани, изгубили ума и дума, невярващи; нито един дори за миг не допусна, че подобно събитие е възможно в небето на техния роден и познат свят. Това, разбира се, беше някаква измама. Ако ангелите са истински — което беше абсурд — тогава не трябваше ли поне малко да се различават от картинките в учебника по религия на неделното училище?

Всичко изглеждаше прекалено съвършено. Значи трябва да е някаква постановка.

— О, това с арфите ми идва малко в повече — обади се един палеобиолог. — Направо изтрепаха рибата.

В привидната им самоувереност обаче се усещаше реално напрежение, защото никой от тях не беше глупак, а в теорията за нагласената постановка зееха доста пробойни, които се умножиха, щом новинарските хеликоптери дръзнаха да приближат летящите редици на посетителите и картината от излъчването на живо стана много по-ясна, а коментарите — все по-разногласни.

Никой не искаше да си го признае, но това изглеждаше толкова… истинско.

Като например крилете. Разтворени стигаха най-малко дванайсет стъпки ширина, а всяко перо представляваше огнен език. Плавното извисяване и спускане във въздуха, невъобразимата грация и мощ на техния полет — това беше отвъд пределите, на която и да е технология, предназначена да създава илюзии.

— Може пък репортажите да са фалшиви — предположи Гейбриъл. — Възможно е всичко това да се окаже някаква компютърна графика. Нещо като Война на световете^[2] на двайсет и първи век.

Тук-там се дочу мърморене, макар всъщност никой да не прие думите му насериозно.

Елиза стоеше смълчана, гледаше. Нейните собствени страхове бяха от съвсем различен характер в сравнение с техните и при това… много по-големи. Така и трябваше да бъде. Нали ги отглеждаше цял живот.

Ангели.

Ангели. След произшествието на Карловия мост в Прага преди няколко месеца беше успяла да запази известна доза здравословен скептицизъм, за да не се срине окончателно. Тогава съществуваше вероятност това да е нагласена работа: три ангела, появили се и изчезнали, без да оставят каквато и да е следа от своето пребиваване. Сега обаче имаше чувството, че от онзи момент нататък целият свят е очаквал със затаен дъх някаква случка, минаваща отвъд пределите на здравия разум, която да премахне и последните съмнения. Тя също, заедно с всички останали. Ето че най-накрая това се случи.

Сети се за телефона си, умишлено изоставен в апартамента, и се зачуди какво ли ново съобщение я чака на дисплея. Замисли се за свръхестествената мрачна сила, от която успя да избяга в съня си тази нощ. Стомахът й се сви на юмрук, когато усети как дюшемето, с което беше покрила подвижните пясъци на предишния си живот, започва да шава под краката й. Нима наистина си мислеше, че може да избяга? Онзи минал живот беше още тук, винаги я е съпътствал, а новият, който издигна върху неговите основи, беше стабилен колкото е стабилна колиба върху склона на неугаснал вулкан.

ПРИШЕСТВИЕТО + 3 часа