Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (3)

3
Въпрос на житейски избор

— Ангели! Ангели! Ангели!

Това крещеше Зузана, изскачайки от вана, който вдигна пушилка и се закова на място върху прашния склон. Пред нея се издигаше „Замъкът на чудовищата“: мястото, където бунтовническа армия от един друг свят се беше укрила, докато възкреси своите мъртви. Съградена от кал крепост с нейните змийски гнезда и вонята, с огромните си воини-зверове и ямата, пълна с трупове. Тази развалина, от която двамата с Мик успяха да избягат под прикритието на нощта. Невидими. По настояване на Кару.

Откаченото, но много убедително настояване на Кару.

Защото… животът им бил в опасност.

Точно тук ли се връщаха пак с викове и крясъци? Едва ли можеше да се каже, че инстинктът им за оцеляване действа.

Кару изникна отнякъде и се понесе над стените на казбата по своя си безкрил начин, грациозна като балерина при нулева гравитация. Зузана се втурна нагоре, спринтирайки по склона, докато приятелката й не се спусна на земята да я пресрещне.

— Ангели — изрече останала без дъх Зузана, преливаща от новини. — Мътните да го вземат, Кару. По цялото небе. Стотици. Стотици.Светът. Направо. Е откачил.

Думите се сипеха, но докато се чуваше как ги изрича, Зузана гледаше приятелката си. Огледа я и политна назад.

Какво, по дяволите…?!

Врата на кола, стъпки на тичащи крака и Мик вече беше до нея, също втренчен в Кару. Не обели нито дума. Никой не продумваше. Настана тишина, подобна на празно балонче от комикс: заемаше място, но без нито една дума в него.

Кару… Половината й лице беше отекло и мораво, охлузено и покрито с коричка. Устната й беше разцепена, подпухнала, меката част на ухото й беше разкъсана и после пришита. За останалото Зузана можеше само да гадае. Ръкавите покриваха целите й ръце, дланите — стиснати в юмруци с някаква детинска упоритост. Едва се държеше на крака.

Явно е била насилена. За това нямаше никакво съмнение. А виновникът можеше да е само един.

Белия вълк. Тоя кучи син. Яростта заслепи Зузана.

И тогава го видя. Крачеше към тях надолу по склона, една от многото химери, вдигнати на крак заради бясното им пристигане. При вида му Зузана стисна юмруци. Понечи да се втурне напред, готова да се изпречи между Тиаго и Кару, но Мик я сграбчи за ръката.

— Какви ги вършиш?! — изсъска той, дръпвайки я рязко към себе си. — Да не си полудяла? Нямаш жило на скорпион като истинска нийк-нийк.

Нийк-нийк — нейният химерски прякор, даден й от воина Вирко. Идваше от някаква порода безстрашна земеровка-скорпион в Ерец; колкото и да й беше неприятно, Зузана трябваше да признае, че Мик е прав. Тя беше по-скоро земеровка, отколкото скорпион, половин нийк в най-добрия случай и изобщо не толкова опасна, колкото й се щеше да бъде.

Въпреки всичко няма да оставя тая работа така — зарече се тя. — Хм. Веднага щом отървем кожите тук. Защото… мамка му. Събрани заедно, химерите наистина изглеждаха многобройни, особено когато препускаха надолу по склона. Целият нийк-нийк кураж на Зузана се сви на топка в гърдите. Благодари се, че поне ръката на Мик я прегръща — но не защото хранеше илюзии как нейният сладък цигулар виртуоз ще я защити по-добре от самата нея.

— Започвам да се съмнявам дали сме направили добър житейски избор — прошушна му тя.

— Така си е. Не сме самураи.

— Тогава нека бъдем самураи — каза тя.

— Всичко е наред — обади се Кару, а в следващия момент Вълка вече се беше надвесил над тях, плътно обграден от своята свита лейтенанти. Зузана срещна неговия поглед и се опита да си придаде дръзко изражение. Забеляза следите от нокти по бузите му и яростта й пламна с нова сила. Ето доказателство — ако изобщо е имало някакво съмнение — кой беше насилникът на Кару.

Я чакай! Кару не каза ли току-що „всичко е наред“?

Как така всичко ще е наред?!

Сега обаче Зузана нямаше никакво време да размишлява върху това. Защото не й остана нищо друго, освен да зяпне. В прозрачния въздух зад Кару, материализирайки се бавно в цялото си великолепие, какъвто го помнеше, стоеше…

Акива?

Той пък какво правеше тук?!

Край него се появи още една жена серафим. Същата, която изглеждаше страшно вбесена на моста в Прага. Тя и сега явно беше бясна и целият й вид казваше нещо от рода ела-ми-по-близо-и-ще-те-убия. Ръката й стискаше дръжката на меча, погледът беше вперен в прииждащите химери.

Акива обаче гледаше единствено Кару, която… нямаше вид да е особено изненадана, че го вижда.

Всъщност никой не изглеждаше изненадан от това. Зузана се опита да проумее сцената пред себе си. Защо още не са се нахвърлили едни срещу други? А тя си мислеше, че химерите и серафимите само това правят — особено тези химери и тези серафими.

Какво всъщност беше станало в замъка на чудовищата, докато те двамата с Мик са отсъствали?

Сега химерите се бяха събрали всички, до последния воин, и макар изненада да липсваше, враждебността си беше налице. Немигащи очи, изпълнени със злоба зверски погледи. А съвсем наскоро Зузана беше седяла на земята сред същите тези воини и се беше заливала от смях; беше изпълнила за тях куклен танц с марионетки от пилешки кости; беше се закачала с тях и те на свой ред също я бяха закачали. Тя ги харесваше. Е, поне някои от тях. Но в този момент те всички изглеждаха ужасяващи, без изключение, сякаш решени да разкъсат ангелите на парчета. От време на време стрелкаха с поглед Тиаго в очакване на заповед да ги убият, която — знаеха го — рано или късно, трябваше да дойде.

Но така и не прозвуча.

Осъзнавайки, че вече дълго време сдържа дъха си, Зузана си пое въздух, а стегнатото й като възел тяло бавно се отпусна. Мярна в тълпата Исса и съвсем недвусмислено вдигна вежда към жената змия с безмълвен въпрос: Какво, по дяволите, става?! В отговор Исса я погледна не чак толкова недвусмислено. Зад беглата й уж успокоителна, но неуспокояваща усмивка, личеше напрежение и остра бдителност.

Какво става?

Кару каза нещо тихо и тъжно на Акива — разбира се, на химерски, мамка му. Какво точно каза?! Акива й отвърна, също на химерски, после се обърна и заговори на Белия вълк.

Дали защото не проумяваше езика им и затова дебнеше изражението на лицата им; дали защото и преди ги беше виждала заедно и знаеше как се отнасят един към друг, но Зузана някак схвана едно нещо: макар в тази тълпа от воини зверове, събрани около Тиаго, химерите да бяха повече, мигът принадлежеше на Кару и Акива.

До момента двамата издържаха стоически, стояха с каменни лица и поне на десет разкрача един от друг, като дори не се поглеждаха, но въпреки това Зузана остана с чувството, че наблюдава два магнита, които се преструват, че не са магнити.

Което, знае се, действа само докато накрая не се провали.