Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (17)

17
Предизвестената смърт на една надежда

Застанала почти в центъра на строя химери, Кару едва можеше да огледа пещерата заради масивните гърбове на воините около нея, но пък имаше директен изглед към Акива и Лираз, застанали встрани от останалите заедно с един от братята си.

Ето че пристигнахме, помисли си Кару. Не точно „у дома“, тя имаше нещо друго предвид. Да, това беше нейният дом и спомените й за него бяха още живи, но останали далече назад в миналото. Това… това тук беше прагът на бъдещето. Вълка все още беше във въздуха, тя усещаше приближаването му зад гърба си, но гледаше към Акива. Той постигна всичко това и тя се чувстваше изпълнена с възхита, пърхаща като пеперуда, като пеперуда-колибри или като… буревестник. Това беше нещо голямо.

Възможно ли е наистина да се случва?

То ставаше пред очите й. Когато двамата с Акива за първи път споделиха шепнешком един с друг мечтите си, те се питаха дали някой друг от себеподобните им или от техните другари може да бъде спечелен. Не всички — още от самото начало знаеха, че това е невъзможно — но поне някои. Първо, само някои, после — повече. И ето че сега в пещерите бяха тези някои. Те бяха началото на повече.

Кару гледаше към ангелите — погледът й не се откъсваше от Акива — затова… стана свидетел на точния момент, в който всичко се сгромоляса.

Акива политна назад. Трепна без видима причина, сякаш е уцелен. Също като Лираз и техния брат и макар Кару да не гледаше точно към редиците на извънбрачните, забеляза някакво движение сред тях. Пърхането в нея замря. Осъзна, че този съюз е бил обречен още в деня, в който Бримстоун беше измислил татуировките.

Хамсите.

Кой? Дявол да го вземе, кой?!

Вече нямаше значение дали е само една от химерите, или са всички. Това беше като добре прицелен и съвършено изпълнен изстрел. За части от секундата всичко се промени. На мига напрежението, наелектризирало въздуха в пещерата, беше освободено — отпускане на мускулите и волята — и заменено с облекчение, защото всички вече можеха да се отърсят от обзелото ги безумие и да се върнат към обичайните си отношения.

Щеше да се лее кръв.

Вътре в Кару се надигна панически писък. Не. Не! После тя се задейства. Един скок и вече беше във въздуха, над главите на войската, за да разбере кой беше: кой го направи? Кой започна? Но никой не стоеше с протегнати напред ръце. Кейта-Ейри? Жената саб беше застанала нащрек, тревожна, стиснала ръце в юмруци; ако тя го беше направила, значи е постъпила като страхливец, като подлец, разпалвайки битка, в която щяха да загинат толкова много…

Зузана и Мик. Сърцето на Кару замря. Трябваше да измъкне приятелите си от тук.

Погледът й се стрелна назад, описвайки дъга по посока на готовото за скок и оголило зъби войнство — най-първият рефлекс на бойци, подчиняващи се на инстинкта си.

Видя Тиаго, все още във въздуха. И Утем с протегната напред върху дългия врат глава, удържащ красивото си източено тяло с двата чифта криле. С периферното си зрение улови някаква диря във въздуха. Секунда по-късно долови и едно бръм, което трябваше да я предхожда…

Докато стрелата пронизваше гърлото на Утем.

Още с първото омаломощаващо докосване на магията една-единствена дума кънтеше в главата на Акива. Не, не, не, не, не, не!

А после стрелата…

Виспенгът нададе вик. Предсмъртно цвилене на кон — звукът изпълни пещерата и нахлу в скалните коридори, докато огромното създание падаше надолу. Тялото му свистеше във въздуха, а под него химерското войнство се раздвои и опразни място, където то се стовари с цялата си мощ след спираловидното пропадане. Сблъсъкът със скалистия под беше чутовен. Очите гледаха диво, вратът взе да бие земята като камшик и стрелата стана на парчета; дългото лъскаво тяло се гърчеше, отхвърлило ездача, докато накрая бавно застина в мъртвешка неподвижност.

Белия вълк се озова запратен в краката на извънбрачните върху покрития с лед под, а през това време отзад армията му нададе рев.

Акива видя всичко това през спусналата се пред очите му пелена от ужас. Нима химерите бяха планирали по-отрано това коварство? Защото първи бяха хамсите, в това той беше сигурен.

Ами стрелата? Тя откъде се взе? Някъде отгоре. Погледът на Акива долови раздвижване сред сталактитите и към ужаса му се добави и ярост, насочена към собствените му братя и сестри. От неописуемата гордост, която изпитваше заради тях, не остана и следа. Всичките тези ръце, увиснали безволно покрай дръжките на мечовете — това е било само преструвка, докато стрелците са стояли скрити над главите им с опънати тетиви. Колкото до ръцете, те не останаха дълго време без работа.

Белия вълк стоеше на колене. И от двете страни проблясваха оголени в мрачни усмивки зъби. Миг на затишие в редиците на серафимите, после една ръка посегна към меча. Последвана лавинообразно от още една, три, петдесет, а реакцията на Акива дойде твърде късно, отчаяно. Той вдигна празните си ръце в смирена молба, дочу дрезгавия вик на Лираз: „Не!“.

Продължи само секунда. Тази секунда. Ръце върху дръжките на мечовете. Само за секунда приливът се обърна, а приливът не може да бъде обърнат. Щом веднъж мечовете излязат от ножниците, щом веднъж навитите като пружина мускули на зверовете се отпуснат, този ден ще бъде окървавен като последния ден на кирините и отново по скалните коридори ще потекат кървави реки за горест на всички.

Лазурен проблясък. Очите на Акива срещнаха погледа на Кару и той беше невъзможен за издържане.

Това беше предизвестената смърт на една надежда.

И за трети път в своя живот Акива почувства как вътре в него изкристализират огън и бистра мисъл — само миг, а после светът се промени. Сякаш някой дръпна пред него завеса и всичко се разкри: неизменно и с ясно очертани граници, бляскаво и замръзнало в покой. Това беше сиритхар и само след миг Акива вече беше възстановил вътрешното си равновесие.

Нали беше казал на своите братя и сестри, че настоящето е само секунда, която разделя миналото от бъдещето? В този миг на покой и кристална яснота — връхлитащата ярост внезапно забави ход като в сън — вече нямаше разлика. Настоящето и бъдещето бяха едно. Намеренията на всеки воин пред него бяха окъпани в светлина и Акива видя всичко още преди да се е случило. В заревото на тази светлина мечовете бяха оголени.

Дланите — отсечени, струпани на купчини, хамсите и рабошите — смесени, ръцете на серафими и химери — пръснати.

Предречено от светлината, това начало угасна, също като предишното и беше заместено от ново: Яил ще се върне в Ерец и няма да завари нито един бунтовник — нито от химерите, нито от копелетата на брат си — който да му се опълчи; ще види само тяхната превърната на червен лед кръв по пода на пещерата, защото са били така любезни да се избият едни други в негова чест. Всички пътища пред него ще бъдат открити и Ерец ще бъде погълнат от страдание. Акива видя този огромен, кънтящ земетръсен позор и видя също… в настъпващия хаос… в предстоящите няколко секунди как Кару вади от ножниците нейните остриета с форма на полумесец.

Днес тя щеше да убива и вероятно да умре.

Ако тази секунда можеше да бъде предотвратена.

Тя трябваше да бъде предотвратена.

В Астре Акива загуби част от своята ярост, отчаяние и непоносима болка, които бяха така бездънни, че взривиха Кулата на завоевателя, символ на Империята на серафимите. Той не можеше да осъзнае какво стана тогава, нито как го е постигнал.

И все така несъзнателно усети как от някакво скрито и непознато място вътре в него беше освободен нов импулс.

Той излетя и го напусна, каквото и да беше това — какво беше това? — отнасяйки сиритхар със себе си, и в същото време Акива беше запратен обратно към обичайния ход на времето — бърз, неясен и шумен. Все едно се пренесе от водите на огледално спокойно езеро в бързеите на планинска река. Залитна, лишен от обзелото го доскоро сияние, и сега можеше само безучастно да наблюдава със затаен дъх какво унищожение ще причини неговата магия този път.

За да разбере дали си е струвало.