Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (56)

56
Моята сладка варварка

Чистоплътни, най-накрая. Мик и Зузана се изкъпаха един подир друг, така че Елиза да не остава сама, като в същото време следяха за извънредни новини, свързани с ангелите. Телевизорът работеше без звук, а върху екрана на лаптопа на Естер бяха отворени няколко новинарски сайта, чиято информация непрекъснато се обновяваше, но до момента нямаше никакво раздвижване и, изглежда, още известно време щеше да остане така.

Зузана знаеше, че Кару трябва да се отбие на още едно място, преди да отиде във Ватикана: Museo Civico di Zoologia^[1]. Това беше природонаучен музей и приятелката й най-хладнокръвно и предизвикателно обяви, че ще го посети. С което едва не разби сърцето на Зузана, защото веднага се досети какво е намислила — да попълни колекцията си от зъби, в случай че душите в Лораменди са съхранени, или поне тези на падналите в последната битка — и защото тя самата няма да е там, за да помага, независимо какво ще заварят при завръщането си в Ерец.

Проклета безпомощност. Зузана вече усещаше какъв ще е надписът върху следващата тениска.

БЪДИ САМУРАЙ.

ЗАЩОТО НИКОГА НЕ ЗНАЕШ КАКВО ДЕБНЕ ОТТАТЪК ШИБАНОТО НЕБЕ.

Това никой нямаше да го разбере, ама и на кого му пука! Тя ги изпроводи със сърдит поглед, докато поемаха на път. Защото сърдитият поглед действа безотказно почти във всяка ситуация.

Не, укори се тя. Ако наистина е така, тогава защо ти е да бъдеш самурай, нали?

После хвърли поглед към Елиза, която седеше от едната й страна, и въздъхна. На нея очевидно не й трябваше компания, но самата мисъл да я изостави като някакъв нечленоразделно мърморещ предмет й се стори нередна. Зузана нито беше милосърдна сестра, нито усещаше подобно призвание в себе си, но си даваше сметка, че младата жена се нуждае от някой, който да се погрижи за нейните елементарни човешки нужди — храна и вода на първо време — освен това беше станала съвсем кротка след намесата на Акива. Вече нямаше пристъпи на буйство и това донякъде улесняваше нещата.

Но какво ще правят с нея от сега нататък, в момента Зузана не можеше да мисли. Утрешният ден скоро щеше да настъпи. Тогава цялото напрежение от днешния ще е вече минало, а те ще са спали цяла нощ в истинско легло и ще имат храна, която никога не се е намирала на един и същи континент с кускуса.

Утре.

Засега обаче им стигаше и да са чисти. Усещането беше като за прераждане — раждането на Венера изпод купища мръсотия — а подбраните от консултанта на Естер дрехи бяха елегантни и семпли, от фина материя и почти съвършено им прилягаха. Кирливите си вещи, включително кецовете с десен на зебра, Зузана опакова грижливо в няколко чифта найлонови пликове; имаше чувството, че ги предава, особено като ги видя до новия чифт обувки от фина кожа на пода — стояха край тях, сякаш бяха принудени да обучат своите заместници. Тя леко си влачи краката, сякаш им казваха, а от навлажнените им очи се стичаха сълзи на умиление. Освен това често стои на пръсти, ето защо бъдете подготвени.

— Доста сантиментално от твоя страна — отбеляза Мик, когато тя се върна в дневната и пъхна вързопа в раницата си.

— Ни най-малко — безгрижно заяви тя. — Ще ги пазя за колекцията в Музея за извънземни приключения, който имам намерение да основа в най-скоро време. Тема на експозицията:

„Неподходящо облекло за мразовити планини, където сключвате съюз с вражеска армия“.

— Аха.

Но когато Мик на свой ред мина през банята, той не прояви никакъв сантимент към старите си мръсни дрехи. И с най-голямо удоволствие ги запрати в коша за боклук. Не и преди да бръкне крадешком в джоба на джинсите обаче, откъдето измъкна…

… пръстена.

Същият вероятно-сребърен, вероятно-античен пръстен, за цената, на който тъкмо се пазареше, когато светът изведнъж пощуря. Повъртя го в ръката си и го огледа внимателно за първи път, откакто го беше купил. Оттогава Зузана все беше наблизо (слава на бога, за което) и той така и не намери сгоден случай да го извади от джоба. Сега пръстенът му се видя груб и недодялан, особено на фона на този нелеп хотел, чийто разкош граничеше с абсурда. Но в Аит-Бен-Хаду си беше съвсем на място: примитивен и потъмнял от патината на времето, даже май малко крив. Тук обаче изглеждаше като нещо, което се е изхлузило от кутрето на някой вестгот при нашествието на римляните. Варварски накит.

Идеално.

За моята сладка варварка, помисли си той, пъхайки го в джоба на новите си шикозни италиански панталони, но в последния момент пръстенът се изплъзна от ръката му. Падна със звън на пода и се отърколи, сякаш се опитваше да му избяга. Мик тръгна да го преследва, съобразявайки, че сигурно все пак е от истинско сребро, защото се смяташе, че само истинското сребро издава такъв напевен звук; точно тогава пръстенът се шмугна в една широка три пръста пролука под мраморния плот на банята.

— Веднага се връщай обратно — прошепна Мик. — Имам големи планове за теб.

После коленичи и взе да го търси пипнешком, а през това време в хола неговата сладка варварка поднасяше вода към неспирно нареждащите устни на Елиза Джоунс, като се опитваше да я придума да отпие; в малката спалня в дъното на апартамента зад плътно затворената врата и на фона на гърмящата музика, която да заглуши гласа й, Естер Ван де Флут се обаждаше по телефона.

Не й беше никак лесно да проведе този разговор и в нейна защита можеше да се каже, само че се беше надявала никога да не й се налага да прави. Колебанието й трая едва частица от секундата. После, макар върху лицето й да се спусна сянката на нейната истинска възраст, вече нямаше и следа от нерешителност. Тя въздъхна дрезгаво и вдигна слушалката.

Защото, в края на краищата, силата не можеше да се самовъзпроизвежда.

* * *

Кару и нейните придружители летяха по права линия над покривите на Рим; задачата в природонаучния музей беше изпълнена и сега предстоеше само да се справят с Яил. Нощният въздух беше натежал от италианското лято, градът се простираше под тях като безмълвно маслено платно от покриви и паметници, светлини и куполи, прорязано от черна змия — река Тибър. До тях достигаше воят на сирените и бибиткането на клаксоните, примесени с откъслечна музика и усилващите се — колкото повече наближаваха Ватикана — песнопения. Словата бяха неразбираеми, но мелодиката следваше ритъма на църковните служби и литургии.

Усещаше се и вонята — нямаше как да се сбърка миризмата на наблъскани едно в друго и престояли така дълго време човешки тела. Долавяйки остра нотка в зловонието, Кару се досети, че веднъж добрали се до привилегировани места близо до огражденията, пилигримите не са искали да ги изоставят заради нещо толкова мимолетно като телесните нужди.

Страхотно.

По новините тръбяха за криза в общественото здравеопазване, тъй като всеки поклонник беше довел със себе си своите най-близки възрастни и немощни хора с надеждата, че дори самата близост на ангелите може да ги изцери, или пък — колкото и да е невероятно — че самите ангели може да снизходят и да ги благословят. Носеха се слухове за какви ли не чудеса и макар те да оставаха непотвърдени, все пак успяваха да изместят документираната бройка смъртни случаи, причинени от повсеместна истерия.

С чудесата обикновено е така.

Погледнат от високо, Ватиканът приличаше на парче торта, макар и доста безформено — сякаш се беше килнало на една страна. Най-забележителното в неговите очертания беше просторният кръгъл площад, обрамчен от прословутата извита колонада на Микеланджело. Сега тя беше нелепо задръстена от армейски коли, задрямали като грозни бръмбари танкове, джипове, които идваха и си отиваха, даже военни бронетранспортьори.

Тяхната цел се намираше непосредствено на север от колонадата: папският дворец. Кару ги поведе натам.

Благодарение на своя „джобен кардинал“, Естер беше успяла да им даде точното местоположение на покоите на Яил и сега тримата направиха широк вираж над скупчените една в друга сгради — дворецът се състоеше от няколко постройки, издигнати заедно — претърсвайки с поглед покривите за часови от воините на серафимите.

Очакваха да се натъкнат на тяхна охрана. Военната сила на хората беше съсредоточена на земята — забелязаха войници, които патрулираха, придружени от кучета — при входовете на Ватикана и на двореца. Не се съмняваха обаче, че има и разположени по покривите доминионци, защото това беше стандартна процедура в Ерец, където нападението можеше да дойде както по суша, така и по въздух.

И наистина имаше. Двама.

Лесна работа.

— Не ги наранявайте фатално — напомни Кару на Акива и на Вирко, като вътрешно се молеше това да не се окаже неизбежно, после ги усети как се отдалечават. Не откъсваше очи от охранниците и видя как лунните сенки на Акива и Вирко връхлитат върху тях. Това върна в съзнанието й още живата картина как сянката, хвърлена от огнени криле, поглъща като приливна вълна другарите й в Аделфийските планини; ето защо не изпита никаква жал към тези воини, чиито тела едновременно първо се вцепениха, после омекнаха.

Два бързи удара, нанесени в главата. Телата се отпуснаха, но не се свлякоха долу, а сякаш се залюляха във въздуха, докато Акива и Вирко внимателно ги полагаха върху покрива. После щяха да имат цицини колкото гъше яйце и силно главоболие, но нищо повече. Не ставаше въпрос дали заслужават милост, а за задачата на тази мисия: без кръв.

Светкавично и безкръвно — това беше целта. Никаква сеч, никакви следи от престъпление, само убеждаване. Трябваше да са проникнали в папския дворец и вече да са го напуснали, още преди тези двама воини да се свестят и да разтъркат разцепените си от болка глави.

Кару кацна леко и бегло огледа единия от тях. Изпаднал в безсъзнание, сега той с нищо не беше по-различен, от който и да е извънбрачен в Киринските пещери. Красавец, млад, рус. Едновременно злодей и жертва, помисли си тя и си спомни предложението на Лираз да бъдат лишени от пръсти, вместо от живот. Тогава се запита: възможно ли е дори воините от Доминиона да се пригодят към живота в един нов свят, ако изобщо някой от двете враждуващи страни доживее този нов свят? Заслужават ли те подобен шанс? Сега, докато гледаше падналия, потънал сякаш в невинен сън, много лесно можеше да си каже: да.

Но може би, когато се събуди, очите му ще са пълни с омраза и тогава за него няма да има вече никаква надежда.

За това обаче щеше да мисли по-нататък. Сега бяха пристигнали на мястото. Прозорците на Яил се виждаха ясно. Песнопенията наоколо ги обгръщаха като рев на море, но по средата царуваше тишина и покой.

„Имам по-добра идея“, беше обявила Кару в Киринските пещери, убедена, че това е начинът да се избегне апокалипсиса. Светкавичен и тих завършек на тази драма. Никакво стълкновение, никакви оръжия, никакви „чудовища“.

Ангелите просто ще се разтворят във въздуха.

И толкоз.

— Дотук добре — каза тя, позабави се колкото да изпрати съобщение на Зузана, преди да изключи телефона и да го скрие. — Хайде да действаме.