Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (7)

7
Дар от природата

Химерите вече се носеха високо над планинските върхове. Казбата останала далеч зад тях, а порталът трябваше да е почти на ръка разстояние, макар Кару да не можеше да прецени колко далече е нито от едното, нито от другото. Колкото и близо да се намираше, порталът представляваше само тесен процеп в небето пред тях и преминаването през него беше по-скоро въпрос на вяра, просто да почувстваш как меките му като перушина краища се разтварят около теб. За по-едрите създания беше най-добре да приберат плътно крилете до тялото и да го преминат с висока скорост; направеха ли го малко по-бързо или малко по-бавно, нямаше да почувстват никаква съпротива и накрая щяха да се озоват от същата страна на небето. Такова нещо обаче, поне досега, не се беше случвало. Всички химери тук знаеха точно какво трябва да правят и една по една потънаха в небесния процеп.

Въпреки това отнемаше известно време, докато всеки следващ силует се разтвори в ефира.

Накрая дойде ред и на Вирко.

— Почакай малко! — извика Кару към Зузана, тя я послуша и двете заедно надникнаха през процепа. Емилион и Мик трябваше да са следващите, но Кару не искаше да изпуска от поглед приятелите си. Ето защо кимна на Вълка, който кръжеше наоколо, за да е сигурен, че всички са преминали благополучно, пое за последно дълбока глътка земен въздух и се гмурна.

Усети върху лицето си перушинения допир на оная неизвестна мембрана, която делеше единия свят от другия, и в следващия миг вече беше отвъд.

Намираше се в Ерец.

Нямаше и помен от синьо небе; над главите им се простираше само белота, която преминаваше в бронзово сиво към единствения видим хоризонт; всичко останало беше скрито от мараня. Под тях имаше единствено вода, която в лишената от цвят дневна светлина се гънеше в почти черни вълни. Брегът на зверовете. Имаше нещо ужасяващо в тия черни води. Нещо безмилостно.

Поривите на вятъра бяха силни и блъскаха немилостиво войнството, докато се опитваше да си възстанови строя. Кару се загъна в жилетката и потрепери. Последният от воините премина през процепа, най-накрая бяха Утем и Тиаго. Драконовските и конски части в тялото на Утем действаха с почти неуловима за окото гъвкавост, зелени и вълнообразни, преливащи в този свят сякаш от нищото. В естествения си вид расата виспенг нямаше криле и Кару беше приложила творчество, за да осигури необходимата за дългото тяло тяга: два чифта криле, като първият приличаше на ветроходни платна, а по-малките бяха близо до хълбоците при задните крака. Според нея изглеждаха страхотно.

Вълка първо протегна врат през портала и щом премина целият, се зае да направи преглед на наобиколилата го войска. Погледът му скоро стигна Кару и се задържа на нея; макар това да стана само за миг, тя усети — знаеше — че винаги е първата му грижа на света, независимо дали този, онзи. Едва след като я видя и се успокои, че с нея всичко е наред, той се зае с най-неотложната задача — да преведе войската си безопасно през Брега на зверовете.

Кару усети, че й е трудно просто да обърне гръб на портала, когато всеки друг можеше да го открие и използва. Акива имаше намерение да го изпепели, след като преминат, но Яил промени плановете им. Засега все още имаха нужда от него.

За да се върнат обратно и да поставят началото на Апокалипсиса.

Вълка отново застана начело и ги поведе на изток, далече от бронзовия хоризонт по посока на Аделфийските планини. В ясен ден техните върхове личаха още оттук. Но днешният ден не беше ясен и пред себе си те не виждаха нищо друго, освен сгъстяваща се мъгла, което си имаше своите предимства и недостатъци.

Сред предимствата беше и това, че им осигуряваше прикритие. Така нямаше как да бъдат забелязани отдалече от патрул на серафимите.

Но тъй като мъглата осигуряваше прикритие на всеки… значи който и да е — или каквото и да е — щеше да остане незабелязано за тях, докато съвсем не го приближат.

Кару се придвижваше в центъра на групата и тъкмо беше отминала Руа, за да провери какво става с Исса, когато това се случи.

— Държиш ли се, мое сладко момиче? — попита Исса.

— Добре съм — отвърна Кару. — Но ти имаш нужда от още дрехи.

— Няма да споря за това — отговори Исса. Всъщност тя и сега беше облечена — с пуловера на Кару, разцепен широко на врата, за да може да мине качулката й на кобра — което беше необичайно за Исса, но устните й бяха посинели, цялата зъзнеше, а главата й беше почти скрита между раменете. Родината на ная имаше горещ климат. Затова в Мароко тя се чувстваше като у дома си. Но не и в тази студена мъгла, още по-малко в мразовитите земи, накъдето се бяха упътили, макар че там все пак ги чакаше някакъв подслон срещу природните стихии — Кару си спомняше геотермалните извори в долния лабиринт, стига всичко да е постарому като преди години.

Киринските пещери.

Никога не беше се връщала в родно си място, където премина най-ранната част от живота й. Макар че навремето замисляше да отиде отново там. На това място двамата с Акива трябваше да се срещнат, за да дадат начало на своя бунт, ако съдбата не им беше пресякла пътя.

О, не. Кару не вярваше в съдбата. Не съдбата беше причина техният замисъл да пропадне, а предателството. И не благодарение на съдбата се възраждаха за нов живот техните отдавнашни планове — или поне тази тяхна бледа версия, изтъкана от подозрения и враждебност. Тук волята командваше.

— Ще ти потърся одеяло или нещо друго — каза тя на Исса, или поне понечи да й каже. Но точно в този момент нещо я застигна.

Или по-скоро връхлетя.

Някакво напрежение в спускащата се все по-ниско мъгла и някакво усещане за неминуемост. Кару се стрелна надолу и изви глава да погледне какво става. И не беше единствено тя. Навсякъде около нея войниците също го почувстваха. Снишаваха се, посягаха към оръжието, обръщаха се с лице към… нещото.

Над главите им бялото небе беше припаднало толкова ниско, че сякаш можеха с ръка да го докоснат. Уж изглеждаше пусто, а кръвта на Кару бушуваше и пулсираше в ушите като звук, твърде нисък, за да бъде чут; после, внезапно и застрашително, бързо и мощно, образувайки пред себе си вихър, който разпиля воините на всички страни като детски играчки, пометени от прииждащ прилив, се зададе нещо.

Голямо.

Право към тях, закривайки цялото небе, бързо и мимолетно, бегло докосвайки главите на войниците. Толкова внезапно, толкова осезаемо, така огромно, че Кару даже не успя да го осмисли, а когато премина помитащо през тях, засегна и нея и следата му от тежък завихрен въздух я погълна и преобърна. Почувства го като мъртво вълнение, а веригите на кадилниците сякаш пощуряха, взеха да се усукват около нея и в този непрогледен и главозамайващ миг тя си представи черната повърхност на водата под нея, как тя поглъща кадилниците — всичките тези души, потъващ край Брега на зверовете — и започна да се съпротивлява… Миг по-късно, сякаш нищо не е било, се почувства освободена, залюляна от необикновеното последвало спокойствие.

Веригите все още бяха усукани около нея и я душаха, но нищо не беше загубено; имаше време само за един бегъл поглед, за да разбере какво беше това — кои бяха те, о. О — преди гъстото мляко на деня да ги погълне отново и да изчезнат.

Буревестниците.

Най-големите създания на този свят, ако не се броят тайните, които морето пазеше в дълбините си. Криле, които можеха да покрият или разрушат малка къща. Точно това я беше докоснало — крило на буревестник. Ятото огромни птици само беше преминало над тях и един-единствен замах на най-ниско летящата беше достатъчен, за да разпилее редиците на химерите. И още преди съвсем да се е съвзела, за да се учуди на станалото, Кару се зае трескаво да брои войниците.

Забеляза как Исса се е вкопчила във врата на Руа, потресена, но иначе в добра форма. Ковачът Ейгър беше изпуснал денка с оръжията и сега те всички бяха загубени безвъзвратно в морето. Акива и Лираз все още бяха най-напред, не много далече, но достатъчно, за да останат незасегнати от фаталния размах на крилото. Изглеждаха добре, само малко разчорлени и зяпнали от почуда пред онова, на което и Кару все още се дивеше. Войската вече лека-полека възстановяваше реда си и нямаше химера, която да не е останала захласната от величествените силуети, вече чезнещи в мъглата. С една дума, всички бяха налице.

Просто все още се чувстваха замаяни от прелитането на буревестниците.

Кару беше отраснала като рожба на най-високите земни селения: Мадригал от Кирин, последното оцеляло племе в Аделфийските планини. Сред високите им върхове обитаваха огромни създания, макар че нито един кирин, или пък друг, за когото Кару да знае, не беше виждал буревестник толкова отблизо. Никой не можеше да ги стигне, те бяха неуловими: твърде бързи, за да ги догонят; твърде предпазливи, за да ги изненадат. Говореше се, че усещали дори най-малката промяна във въздуха и атмосферата и като дете Кару — още Мадригал — имаше пълно основание да го вярва. Всеки път, щом ги зърнеше отдалече да се носят като прашинки в косите лъчи на слънцето, тя се стрелкаше подир тях, жадна да ги види по-отблизо; размахаше ли криле обаче, понесена от своя копнеж, техните светкавично реагираха и ги отнасяха надалече. Нито веднъж не попаднаха на тяхно гнездо, нито на черупка от яйце или поне на скелет; дори буревестниците да гнездяха и умираха, никой не знаеше къде става това.

Сега Кару най-сетне ги видя отблизо и усещането беше разтърсващо.

Адреналинът бушуваше из цялото й тяло и тя не можеше да се овладее. Усмихна се. Макар и за кратко, все пак успя да зърне гъстото руно по телата им и очите, черни и големи като чинии, защитени от мигателни ципи, също като на птиците на Земята. Перата на крилете им преливаха в различни цветове, не просто един цвят, а всички възможни цветове, променящи се под играещата светлина.

Приличаха на същински дар от природата и идваха да напомнят, че не всичко в този свят беше предопределено от нескончаемата война. Кару успя да се съвземе от преживяното, разви веригата с кадилници, която я душеше, и се понесе към Зузана и Мик.

Ухили се на приятелите си, и двамата все още стъписани от гледката.

— Добре дошли в Ерец — приветства ги тя.

— Забрави за Пегаса — възкликна пламенно Зузана с ококорени очи. — Искам един от тези!