Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (75)

75
Потребност

Имало едно време

само мрак.

А в него плували чудовища, огромни като светове.

Имаше два пъти по двадесет извънбрачни и още толкова химери. Всички останали — обединените сили, които бяха затъмнили небето над Вескал Рейндж — щяха да отлетят на юг, за да се представят в Астре.

— Ще ни трябват кадилници и тамян — каза Амзалаг, който щеше да ръководи разкопките при катедралата на Бримстоун. Той беше загубил цялото си семейство в Лораменди и сега нямаше търпение да започнат. С лопати и търнокопи, палатки и храна се бяха снабдили от лагера на доминионците, но необходимото за по-специалните нужди щяха трудно да си доставят, ето защо — поради тази, а и поради други причини — беше решено първо да отлетят до Киринските пещери, които и без това им бяха почти на път.

Кару жадуваше да види Исса; знаеше, че храната на онези, които оставиха в пещерите, едва ли ще стигне за дълго, а и те — повечето без криле — нямаше как да излязат, за да си я набавят.

Освен това — засега Кару, Лираз и Акива пазеха новината само за себе си — трябваше да решат какво ще правят със Зири. Никой, освен тях — и Хаксая — не знаеше, че душата от тялото на Белия вълк е съхранена и Кару силно се надяваше епизодът с измамата да бъде успешно насметен под килима на историята. Именно Тиаго, първороден наследник на Войнолюбеца и най-свиреп враг на серафимите, беше този, който промени сърцето си и обедини своята войска с низвергнатите от Империята копелета, за да проправят заедно нов път към бъдещето. Дали това щеше да лиши Зири от полагаемата му се слава, заслужена заради огромната му роля за победата?

Най-вероятно. Но въпреки това Кару си мислеше, че така ще е по-добре. Може би чак след време истината най-после ще излезе наяве. Колкото до последния син на кирините, даваше си сметка, че трябва да скалъпят някаква много убедителна история за бъдещата му внезапна поява сред тях, която по никакъв начин да не е свързана със смъртта на Белия вълк. Но тъй като изчезването на Зири и досега си оставаше загадка — той просто не се беше върнал след последната мисия, когато Тиаго им нареди масова сеч на мирни серафими — пък и никой, освен Кару не беше виждал мъртвото му тяло, тя смяташе, че и с това ще се справят. Изглеждаше й редно той да се появи отново тъкмо в дома на своите предци — който беше и неин дом.

Може би този път и Кару щеше да намери време да стигне до селцето от своето детство, скрито дълбоко навътре в пещерите.

Имаше, разбира се, още нещо, заради което чакаше с копнеж завръщането си в пещерите — последно, но не и по значение — и това бяха тъмни и разклонени скални проходи, из които всеки, който търси уединение, можеше лесно да изчезне за час-два. Или пък за седем.

А тя имаше точно такова желание.

* * *

Лираз също таеше своя парлив на надежда. Дълбаеше сърцето й като острие, но тя не смееше да я признае гласно. В джоба й беше скрито връхчето от един рог, но сега манерката беше в Кару и на Лираз й липсваше нейната тежест на хълбока. Кога ли щеше да го възкреси? Лираз не би я попитала направо. Само това не си бяха казали, докато стояха край оградата — тогава не им се видя толкова наложително. Колко сълзи и смях! Ако някой някога й беше казал, че ще хлипа, заровила лице в тази синя коса… така де. Съвсем доскоро щеше да го измери с един наистина смразяващ поглед. Само толкоз, защото всичко друго би било варварщина.

Ти едва ли би искала да се държиш като варварка, сякаш чу гласа на Хазаел тя в неговия ленив и присмехулен ритъм. Така ще разгониш всичките си ухажори.

Единствен той дръзваше да отваря дума за това. Лираз никога не беше поглеждала мъж — или жена — по… този начин. Ако знаеше, че дори самата мисъл я ужасява, сигурно нямаше да си позволи да се шегува. Защото все гледаше да подчертае нейната сила.

„Ако някой реши да се опълчи на сестра ми — беше заявил веднъж, целият накокошинен, — ще си има работа с… моята сестра.“ А после се беше скрил престорено уплашен зад гърба й.

Хаз. Как ли щеше да я окуражи сега, когато чезнеше по… по въздуха в манерката. Това ли беше чувството, когато чезнеш по някого? Дълги години тя беше свидетел на братовите си страсти — колко бяха различни те двамата! Хаз приличаше на живак, непостоянен и готов да превърне всичко в шега. На извънбрачните бяха забранени насладите на плътта, но това никога не го беше спирало. За него влюбването беше нещо като хоби, приключването на любовните афери — също. Лираз допускаше, че се държи така, защото никога не е обичал истински.

Акива обаче… При него се случи само веднъж, и то беше завинаги.

Притихналият, страдащ Акива. Лираз си помисли, че никога не го беше чувствала толкова близък, колкото в този момент. Даваше си сметка, че това е не защото той се е променил, а защото тя вече не е същата. Странно беше всичко това. Целият този копнеж и страхът, който вървеше неизменно с него. Трябваше да го мрази. И част от нея наистина го мразеше. Чувствата са глупост, продължаваше да настоява някакъв глас в нея, но той постепенно заглъхваше. А другият, който го заглушаваше, едва можеше да познае като свой.

Аз желая, казваше той и сякаш идваше някъде от най-дълбокото в нея, където сигурно още много други неща търпеливо очакваха да бъдат открити. Едно от тях беше истински, искрен смях. Такъв като на Хаз: скоклив, непринуден, отпускащ волен. Другото беше докосване, макар че само при мисълта за такова нещо сърцето й започваше да препуска бясно.

Знаеше какво би казал Хаз. Той би й метнал самодоволен поглед и би казал: „Ето, виждаш ли? Има и много по-добър начин кръвта ти да кипне, вместо да се хвърляш в битка“. А после щеше да добави — сигурна беше в това, защото непрекъснато го повтаряше: „И, моля те, разплети си косата. Боли ме само като те гледам. Какво толкова си прегрешила, че да заслужиш подобно наказание?“

Лираз тихичко се изкиска като си го представи; даже малко си поплака, толкова й липсваше, но никой не забеляза, а сълзите й замръзнаха още преди планините, защото вече се бяха издигнали нависоко в Аделфите. Хвърли бегъл поглед към Кару, колкото да мерне пак сребристото просветване на хълбока й, където беше окачена манерката.

Кога ли, зачуди се тя.

А след това: ами после?

През цялото пътуване Акива се чувстваше като разкъсан на две.

От една страна, беше споменът как целува Кару; споменът за всичко онова, което й каза, и за всичко друго, което си мислеше, но не успя да й каже, а то беше много повече; споменът за всеки трепет, щом опипаше с поглед тялото й по време на полет; болката в пръстите, които копнееха да повторят пътя на очите… Тя беше единственото, за което можеше да мисли сега. Предстоеше им да пренощуват в Киринските пещери, за да си починат от пътя, и той беше сигурен, че това няма да е поредната нощ, в която ще бъдат разделени. Поне на това трябваше да се сложи край и при тази мисъл нещо в него започваше да бълбука, някакво огромно напрежение стягаше гърдите му: в тях се надигаха радост и жажда и някакъв вик, безсловесен стон на удоволствие, готов да изхвръкне от него и да закънти.

Желанието му беше най-после да кацне при входа на пещерите, набързо да поздрави всички ония, които ги очакват там, да хвърли товара си върху извезания с лед под и да го остави да лежи там. А после да сграбчи ръката на Кару и да я дръпне тичешком след себе си. Навътре в пещерите, навътре и все по-навътре, да я отведе, да я задържи в прегръдките си, да се смее, опрял лице о шията й, все още невярващ, че тя най-накрая е негова; че светът най-накрая е техен и това беше всичко, което желаеше.

Или по-скоро беше всичко, което искаше да желае.

Но нещо друго беше нахлуло без покана в съзнанието му. Разполагаше се там от известно време. За последно го усети, докато слушаше рапортите за победата в Аделфийските планини и забеляза смътното недоумение по лицата на тези, които разказваха за нея. Всичко станало като насън и те го вярваха само защото наистина се беше случило. По същия начин бяха приели и онова, което стана в пещерите при първата среща на двете вражески войски: как стояха окървавени едни срещу други, готови да убиват и да умрат, но нищо не се случи.

Но тогава недоловимото присъствие вече се беше настанило в съзнанието му. Още при битката в Аделфите, когато беше потърсил сиритхар, а вместо това в главата му прокънтя гръмотевица. И преди това, когато усети нечие присъствие в пещерите, или поне така си мислеше. И още по-рано, когато за първи път постигна истинска сиритхар — мощта, за която разумът му нямаше обяснение и която след отминаването си го накара да се почувства като дребна и незначителна отломка, отвяна от някоя катастрофична сила. Наводнение или ураган. Той не беше способен да контролира тази мощ. Някак, необяснимо как, успя да я призове, но то изобщо не беше същото.

Говореше на Кару за „система от енергии“ и това вече беше нещо истинско — място, в което можеше да се ориентира дори със затворени очи още от най-ранния си досег с магията. Чувстваше простора в себе си, неговата безграничност и това го правеше смирен… но то не беше същото.

И това най-много го тревожеше: подозрението, че когато постига сиритхар — онова, което беше решил да нарича сиритхар, защото тази беше единствената позната дума за подобно състояние на изключителна бистрота на съзнанието — не навлиза дълбоко навътре в себе си, а стига извън. Отвъд. И онова, което отвръщаше на неговия повик — източникът на тази мощ — не беше той, нито му принадлежеше.

Тогава… какво беше то?