Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (66)

66
Много повече от спасена

Елиза се събуди от един сън, за да установи, че продължава да сънува. Явно беше пропаднала много надълбоко, даваше си сметка за това, и, изглежда трябваше да премине през пластовете на съня, сякаш излиза от самите недра на земята — в някой от ония открити рудници, които са самото въплъщение на ада — а всеки следващ пласт я приближава към събуждането.

Това обаче трябваше да е сън — не за друго, а защото противоречеше на действителността.

Седеше на някакво стълбище. Дотук — напълно възможно. До нея имаше някакво момиче: дребно, но не дете. По-скоро девойка, същинска кукла, която се блещеше насреща й с ококорени очи. Зяпаше я.

Момичето шумно преглътна и заговори колебливо — на английски, със силен акцент.

— Ами… Съжалявам?… По-скоро… добре дошла. Или което там ти се струва… по-подходящо?

— Съжалявам? — повтори Елиза. Каза го в смисъл на: Какво?! Какви ги плещи това момиче? Но, изглежда, то го прие като отговор на своя въпрос.

— Е, тогава наистина съжалявам — отвърна унило. Очите й все още бяха широко ококорени и не мигаха. Елиза погледна бегло младия мъж до момичето. Забеляза, че и неговите очи излъчват същата почуда. — Не сме имали подобно намерение — продължи момичето. — Нямахме представа, че… това… ще се случи. Те просто… израснаха.

Говореше за крилете: крилете от съня, появили се върху раменете на Елиза от съня. Събуждайки се — ако изобщо преминаването от един сън в друг може да се нарече събуждане, в което тя силно се съмняваше, макар много да приличаше на събуждане — тя си даваше сметка за настъпилата в нея промяна, без за това да има видими доказателства или пък да я изненадва особено, както обикновено става в сънищата. Но сега извърна глава, за да се увери в онова, което вече знаеше.

Криле от жив огън. Разкърши рамене и почувства как там се движат нови мускули, а крилете реагираха на тяхното движение, като ту се разгръщаха, ту се прибираха, сипейки истински порой от искри. Това беше най-красивото нещо, което Елиза някога беше виждала, и то я изпълни с благоговение.

Този сън се оказа много по-хубав от онзи, с който беше привикнала.

— Съжалявам за ризата ти — каза момичето.

Отначало Елиза не разбра за какво говори то, но после си даде сметка, че ризата й виси на парцали, сякаш крилете я бяха разкъсали, докато са растели. Във всичко това нямаше никаква логика, освен едно. Това беше неочакван детайл за сън.

— Как се чувстваш? — загрижено попита младият мъж. — Вече… върна ли се?

Да се върне ли? Да се върне — къде, или… откъде? Елиза осъзна, че изобщо не знае къде се намира. Какво последно си спомняше? Как пътува с някаква кола в Мароко, изпаднала в немилост.

Огледа се и забеляза завой на тясна уличка, която нищо чудно да беше и филмов декор. Павета и мрамор, сякаш нарисувани алени мушката, подредени върху перваза на прозореца. Над главите им опънати въжета с простряно пране. Всичко наоколо крещеше на висок глас за Италия също толкова ясно, колкото и първият поглед на Елиза към пустинята през илюминатора на самолета, който й подсказа „не е Италия“. Някакъв старец с тиранти, опрян тежко на бастуна, застина неподвижно като изрязана от картон фигура и я зяпна.

Отначало предчувствието, че това може и да не е сън, се появи като някакво гъделичкане. Около дръжката на бастуна на стареца беше увито тиксо. Едното от мушкатата беше изсъхнало, а наоколо беше мръсно и шумно. Метален звук на клаксони в далечината, кратка кучешка свада, а над всичко това — нещо като приглушено жужене: кошерният звук на множество далечни гласове. Звуци от реалния свят, нахлули в съня? Точно в този момент Елиза започна да проумява.

Но за да разбере истинския смисъл на всичко това, трябваше да се обърне навътре към себе си.

Усети, че въртопът, който вилнееше доскоро в нея, сега е утихнал. Всичко онова, някога известно и отдавна забравено, сега не се опитваше да излезе на бял свят. Стигаше й само миг, за да проумее защо е така и то се оказа съвсем просто. Защото всичко онова вече не беше погребано.

Всичко беше известно.

Елиза разбра какво е тя всъщност. Това осъзнаване приличаше на клип на забавен каданс, прожектиран отзад напред. Бъркотията върху пода се вдигаше от само себе си, за да се подреди отново на масата. Локвите разлят чай се връщаха обратно в чашите, които се строиха върху подноса. От хаоса излетяха книги, размахаха корици като криле и се натрупаха на купчина.

Здрав разум насред лудостта.

Всичко беше тук, макар и все така ужасно — и ужасно, и ужасно — но сега беше притихнало и си беше нейно. Тя беше спасена.

— Какво сте ми направили? — попита.

— Не знам — каза притеснено момичето. — Не знаехме какво не ти е наред, затова доста общо формулирахме желанието и разчитахме, че магията по-нататък си знае работата.

Магия?! Желание?!

— Аз знам какво не ми беше наред — каза Елиза, осъзнавайки, че е наистина така. Имаше обяснение за всичко някога известно и после погребано и то не беше, че тя е въплъщение на ангела Елизаел.

Главозамайването и опустошението се сляха в ново чувство, неназовано, и тя не знаеше как да откликне на него. Вече знаеше какво не й е било наред, и то не беше онова, от което най-много се боеше.

— Онова преди не бях аз — каза и това беше главозамайването. Вината от съня не беше, никога не е била и нямаше да бъде нейна.

Но Потопът беше истински. Сега тя го осъзнаваше с пълна сила и това беше опустошението.

Ръцете й се вдигнаха към главата, обхванаха я и формата под пръстите й беше позната — това съм аз, Елиза — но вътре в нея се съдържаха необятни нови селения.

Младият мъж и момичето я наблюдаваха със свъсени вежди, вероятно питайки се дали сега не е по-луда и отпреди. Но не беше. Знаеше го със сигурност. Мозъкът й, тялото й, нейните криле действаха в съвършен синхрон като при чудесата на природата. Двойната спирала. Галактиката. Пчелната пита. Творения толкова невероятни и свръхестествени, че те навеждат на мисълта дали Сътворението не е притежавало воля и необятен интелект.

Не, не е.

Не това разбра тя. И едва ли някой би могъл. Но… тя знаеше източника.

На всичко.

Това беше почти като ония неща, известни и отдавна погребани, но сега те бяха част от нея, подредени и преплетени, и всичко беше толкова красиво, че й се прииска да го обожестви и да се преклони пред него, макар да знаеше, че то не притежава съзнание. Все едно да обожестви вятъра. Сега виждаше, че магията и науката са двете страни на една и съща лъскава монета.

И тя виждаше самото Време, разгънато пред нея, разсукано като нишка на ДНК. Познаваемо. Може би даже управляемо.

Съзнанието й вибрираше в подстъпите на тази нова необятност. Тя е спасена, беше си помислила само преди миг. Сега разбираше, че е нещо много повече от спасена. Толкова много повече от спасена.

— Е — проговори тя, опитвайки да не се разплаче, взряна в своите спасители с цялата топлина, на която беше способна, — кои сте вие, хора?