Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (36)

36
Единственият невидиотен на планетата

— Привет, кралю Морган — поздрави Гейбриъл, надничайки в лабораторията. — Как се чувства единственият невидиотен на планетата в този чуден ден?

— Майната ти — отвърна Морган, без да откъсва поглед от компютъра.

— Чудесно — откликна Гейбриъл. — Моето утро също е прекрасно. — Той пристъпи няколко крачки навътре и се огледа. — Виждал ли си Елиза? Не се е прибирала.

Морган се изсекна. Поне това беше най-сходното фонетично определение на звука, който излезе от носа му: секнене.

— Ъхъ, видях я. Гледката на спящата с раззината уста Елиза направо ми съсипа деня.

— О! — възкликна Гейбриъл, самото доброжелателство и добро настроение. — Не, едва ли това го е съсипало. Той сигурно е бил обречен още от мига на събуждането, когато си разбрал, че приятелите и всеобщото възхищение са само сън и отново си пак същият.

Морган най-после се извърна да го удостои с кисело внимание и гневен поглед.

— За какво си дошъл, Единджър?

— Мисля, че ти казах. Търся Елиза.

— Която очевидно не е тук — сопна се Морган и пак се обърна. За малко да натърти с цялата си злонамереност, че най-вероятно вече не е и в страната, отбелязвайки очарователно, че явно на нейното отсъствие се дължи необичайната свежест на въздуха, когато Гейбриъл отново заговори.

— Телефонът й е у мен — каза. — Забрави го вкъщи и получи поне милион съобщения. Честно казано, не предполагах, че някой може да оцелее толкова дълго без телефона си. Сигурен ли си, че е добре?

И тогава изражението на Морган Тот се промени. Той все още седеше с гръб, така че Гейбриъл можеше да зърне само отражението му в екрана на компютъра, ако си беше направил този труд, но той никога не обръщаше особено внимание на Морган Тот.

— Замина нанякъде с професор Чодри — отвърна Морган с обичайния си кисел тон, но в изражението му сега се прокрадна лукавство и студена зложелателна алчност. — Скоро ще се върнат, така че може да оставиш телефона.

Гейбриъл се поколеба. Подхвърли телефона в дланта си и огледа помещението. Жилетката на Елиза беше преметната на стола пред единия от секвенсерите.

— Хубаво — каза най-накрая и направи няколко крачки, за да остави телефона край стола с жилетката. — Ще й кажеш ли да ми прати есемес, когато си го вземе?

— Непременно — отвърна Морган и Гейбриъл за секунда се поколеба край вратата, изненадан, че дребният никаквец изведнъж е станал толкова сговорчив.

Точно тогава обаче Морган продължи.

— И гледай да не дишаш, докато не получиш съобщението й.

Гейбриъл само подбели очи и си тръгна.

Морган Тот прояви необичайно самообладание. Изчака пет минути, цели пет минути — триста незабележими отскачания на голямата стрелка на часовника — преди да заключи вратата и да сграбчи телефона.