Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (51)

51
Бягство

От прозореца нямаха добра гледка към суматохата долу, затова Кару и Акива отново използваха заклинанието, станаха невидими и излязоха навън. Мик и Зузана ги последваха, видими, а Вирко остана в стаята.

В предния двор се разрастваше скандал — тълпа пратили дечурлига от казбата се возеха едно друго в ръчна количка и зяпаха гостите на хотела — и нямаше съмнение какъв е източникът на конфликта. Някаква млада жена седеше полусвлечена от задната седалка на една кола и явно изобщо не осъзнаваше нито коя е, нито къде се намира.

Лицето й беше безизразно и окървавено. Имаше сочни устни и тъмнокафява гладка кожа, а очите гледаха празно: красиви и твърде искрящи, прекалено широко отворени и бялото им беше прекалено бяло. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, седеше на ръба на седалката с отметната назад глава и от окървавената уста се изливаха невъобразими потоци трескава реч.

Нужно беше известно време, за да се проумее всичко това. Кръвта, жената и двата езика, еднакво шумни и заглушаващи се един друг. Мъжете се караха на арабски. Единият от тях очевидно беше докарал жената и нямаше търпение да се отърве от нея. Другият беше служител на хотела, който — съвсем разбираемо — изобщо не беше склонен да я приеме.

— Не може просто да я стоварите тук. Какво е станало с нея? Какво казва?

— Откъде да знам? Едни американци скоро ще дойдат да си я приберат. Нека те да му мислят.

— Чудесно, а дотогава? Тя има нужда от помощ. Вижте я само! Какво не е наред с нея?

— Представа нямам. — Шофьорът отговаряше грубо. Изплашен беше. — Тя не е моя грижа.

— А да не е моя?!

Двамата продължиха все в този дух, докато жената не спираше да нарежда… нещо съвсем различно.

— Завладяващо и поглъщащо, и бързо, и огромно, и преследващо — говореше, не, по-скоро виеше тя на езика на серафимите и гласът й беше печален и благ и пропит с болка, подобен на някакво извънземно фадо^[1]. Покъртителна, смазваща жалейка по нещо изгубено, което никога няма да се върне. — Зверовете, зверовете, Потопът! Небесата разцъфват, после причерняват и нищо не може да ги спре. Разцепват се и това не е по наша вина. Ние сме отварящите вратите, светлината в мрака. Това никога не трябваше да се случва! Аз съм избраната сред дванайсетте, но останах сама. В мен има карти, но съм изгубена; в мен има небеса, но те са мъртви. Мъртви и мъртви, и мъртви завинаги, о, звездни богове!

Косъмчетата по врата на Кару настръхнаха. Акива стоеше до нея.

— Какво става с нея? — попита го тя. — Имаш ли представа за какво говори?

— Не.

— Тя серафим ли е?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Не. Тя е човешко същество. Не притежава огъня. Но има нещо…

Кару също го чувстваше и също като него не можеше да го назове. Коя беше тази жена? И как така говореше езика на серафимите?

— Мелиз е изгубен — продължаваше да нарежда като оплаквачка тя и косъмчетата по ръцете на Кару настръхнаха. — Дори Мелиз, първият и последният, Мелиз вечният, Мелиз е погълнат.

— Знаеш ли какво е това? — обърна се Кару към Акива. — Мелиз?

— Не.

— Какво става тук?!

Кару рязко се извърна при гласа на Зузана и се втренчи в нея, в тази дребна прекрасна бясна фея, тръгнала на кръстоносен поход. Зузана се стрелна право към двамата мъже, които я зяпнаха недоумяващо, опитвайки се да свържат стоманения тон с дребното момиче пред тях — чак докато не получиха солидна доза от нейния нийк-нийк поглед. Тогава тутакси престанаха да спорят.

— Тя кърви — кресна Зузана — на френски, който, предвид колониалното минало на Мароко, бе най-широко разпространеният европейски език по тия места, даже преди английския. — Вие ли й причинихте това?

В гласа й проблесна ярост, подобна на нож, наполовина изтеглен от ножницата, и двамата мъже побързаха да я уверят в своята невинност.

Зузана обаче не се трогна.

— Какво ви става, защо стърчите така?! Не виждате ли — тя има нужда от помощ!

Двамата нито имаха задоволителен отговор, нито време да измислят такъв, защото Зузана — с помощта на Мик — вече беше взела младата жена под своя закрила. Подхванаха я под лактите и внимателно й помогнаха да стане, а мъжете само наблюдаваха, смълчани и отрезвели, докато Зузана и Мик я отвеждаха със себе си. Тя продължаваше да нарежда на езика на серафимите — „Аз съм паднала и съвсем сама, потроших се на една скала и вече никога няма да бъда цяла…“ — а във всяващите ужас очи нямаше и следа от разум, но краката й все пак се движеха и тя не направи никакъв опит да се съпротивлява, нито мъжете посмяха да възразят, така че Зузана и Мик просто я отведоха.

След два часа, когато американците в тъмни костюми дойдоха да я търсят, рецепционистът ги отведе първо в стаята на Елиза, а после — след като я откриха изпразнена както от обитателката, така и от вещите й — към стаята на малкото бясно момиче и нейното гадже, които, това казано под сурдинка, бяха изпразнили половината кухня на хотела. Почукаха на вратата, но не получиха никакъв отговор, нито доловиха някакво движение отвътре, а когато нахлуха, не бяха особено изненадани да установят, че обитателите са се изпарили.

Никой не ги беше видял да напускат хотела, даже дечурлигата от казбата, които си играеха на двора — единственото място, през което можеше да се стигне до шосето.

Като се замислиха по-късно, дадоха си сметка, че никой не ги беше видял и да пристигат.

След себе си не бяха оставили никакви други следи, освен опразнените до дъно съдове и — това щеше да послужи за една от конспиративните теории — няколко дълги сини косъма в душкабината, където ръката на ангела беше галила дяволската глава по време на една дълга — и така дълго чакана — прегръдка.