Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (25)

25
Ти, в множествено число

След съвета Акива се оттегли в стаята, която беше избрал за себе си, и затвори вратата.

Лираз се задържа отвън и се заслуша. Вдигна ръка да почука, но после я остави да падне. Стоя така близо минута, а по лицето й се мяркаха ту копнеж, ту гняв. Копнеж по времето, когато от двете й страни бяха изправени нейните братя. Гняв, защото вече ги нямаше и защото изпитваше нужда от присъствието им.

Чувстваше се… незащитена.

Хазаел от едната страна, Акива от другата; те винаги са били нейните братя. В битка, естествено. Обучаваха се тримата заедно още от петгодишни. В моменти на съвършенство се сражаваха като едно тяло с шест ръце, общ разум и гърбовете им никога не оставаха оголени откъм врага. Но не само в битките — вече го знаеше — двамата й служеха за укритие, изправени като две стени, между които намираше убежище. Случваше се и в моменти като този. Сега, когато Хазаел вече го нямаше, а Акива живееше в някакъв свой свят, тя усещаше как вятърът я брули от всички страни, сякаш всеки момент ще я разпилее на части.

Тя не би се молила за близост. Не би трябвало да се моли и я болеше, че Акива очевидно не се нуждаеше от онова, от което тя имаше нужда. Как можеше да се затвори със собствената си скръб и страдание и да я остави отвън?!

Тя не почука на вратата му, а изопна рамене и продължи нататък. Нито знаеше къде отива, нито я беше грижа. Така или иначе, всичко останало беше просто пълнеж — до секундата, в която ще опре меча в гърдите на чичо си и бавно, много бавно ще го забие.

Нищо не можеше да предотврати това, нито човеците с техните оръжия, нито неистовата тревога на Кару, нито жалбите за мир.

Нищо.

* * *

Акива не скърбеше. Образите, които го преследваха — трупът на брат му, как Кару се смее заедно с Вълка — бяха заключени зад девет врати. Сега очите му бяха затворени, а лицето спокойно като при сън без сънища, но той не спеше. Нито пък беше съвсем буден. Намираше се на място, което откри преди години, след Булфинч, докато се възстановяваше от раните, които би трябвало да го умъртвят. Макар да не умря и даже възстанови напълно ръката си, раната в рамото така и не престана да боли, дори за миг, и ето там беше той сега.

Намираше се вътре в болката, на мястото, където твореше магия.

Не сиритхар. Онова беше нещо напълно различно. Всяка друга магия, която правеше целенасочено, той постигаше — или може би намираше — тук. Отначало беше като да минава през някакъв люк към най-тъмните нива на собственото си съзнание, но с течение на времето, колкото по-силен ставаше и колкото по-надълбоко проникваше, усещането му за пространство се разшири и той започна да се събужда след това замаян, загубил ориентация, сякаш се завръщаше от някакво далечно място.

Дали правеше магия, или я откриваше? Дали се намираше дълбоко вътре в себе си, или пък се отделяше от себе си? Това не знаеше. Той всъщност нищо не знаеше. Тъй като нямаше никакво обучение, Акива се ръководеше единствено от инстинкта и надеждата, а тази нощ минута по минута, той подлагаше на изпитание и двете.

Точно насред военния съвет идеята проблесна в него внезапно като просветление. И касаеше хамсите.

Не си правеше никакви илюзии за вероятността двете армии да постигнат съгласие в скоро време. Наясно беше, че това ще е проблем, но също така знаеше, че най-добре ще проявят обединената си сила в истински съюз, а не при обикновено разведряване на отношенията. Обединение. Както и да ударят Доминиона — в смесени батальони или поотделно — щяха да са числено превъзхождани. Но Лираз имаше право: при каквато и да е формация хамсите щяха да обезсилят врага и да помогнат за изравняването на везните. От тях можеше да зависи дали ще победят, или ще бъдат победени.

Не можеше обаче и да очаква неговите братя и сестри да се доверят на химерите, особено след такова горко начало. Хамсите бяха оръжие, срещу което те нямаха защита.

Какво би било обаче, ако се появи такава защита?

Точно това беше идеята на Акива. Какво би било, ако изнамери противозаклинание, за да предпази извънбрачните от татуировките? Още не знаеше дали ще успее — и дали изобщо е редно да го прави. И ако успее, дали това не би разпалило още повече враждата между тях, вместо да я потуши? Химерите няма да са никак доволни, ако изгубят предимството си.

Ами… Кару?

Точно тук Акива загуби ориентация. Как някой би разбрал дали инстинктите му не са били само маскирана надежда и дали надеждата му всъщност не е била отчаяние, перчещо се като възможност? Защото успееше ли, заедно с перспективата за истински съюз между техните две армии щеше да се появи и още една, по-лична перспектива.

Кару вече ще може да го докосва. Ръцете й, притиснати плътно о неговата плът, без това да води до агония. Той не знаеше дали тя иска да го докосва, или някога ще го направи отново, но поне ще има шанс за това, просто за всеки случай.

* * *

И серафими, и химери поставиха стражи в коридора, който свързваше голямата пещера със скалното селище, за да държат воините на двете армии настрани едни от други. Всеки имаше чувството, че постоянно е наблюдаван или че някой дебне в сенките; че зад всеки ъгъл се крие враг. Така беше невъзможно да се отпуснат и да си отдъхнат. Повечето, както от едната, така и от другата страна, се чувстваха като хванати в капан в тези скални килии и лишените от прозорци стени — място без небе, откъдето няма как да избягаш. Това важеше особено за химерите, тъй като бивакът на серафимите се намираше между тях и изхода на пещерата.

Те си отпочинаха, нахраниха се и събраха каквото беше останало от арсенала на кирините, отдавна плячкосан от търговците на роби. Ейгър претопи казаните и сечивата, за да ги превърне в остриета, а звукът от неговите чукове се сля с шумовете на планината. Някои от воините бяха заети да подменят старите пера на стрелите, но за повечето нямаше занимание, а тяхното безделие можеше да бъде опасно. Нямаше признаци за открита неприязън, но ангелите, разгневени, че нито един от зверовете не е наказан за престъпване на обещанието, се оплакваха, че усещат омаломощаващата магия на хамсите, която прониквала през стените до тях.

Химерите, макар да помнеха ясната команда на своя генерал, намериха повече от една причина да се проснат уморено на земята с опрени о скалата длани, уж търсейки опора. Малко вероятно беше магията на хамсите да проникне през камъка, но това не пречеше да опитат. „Черноръки касапи“, така наричаха извънбрачните и мърмореха под нос как ще отсекат ръцете им и ще ги изгорят.

На всичкото отгоре, освен общото смущение и опитите да го прикрият, дойде и онова отчаяние, което дълбаеше до кухо всеки от тях и което все още кънтеше като заглъхващ барабанен зов и у химери, и у ангели. Никой обаче не приказваше за него, а го криеше като лична слабост. Тези воини може би никога не бяха изпитвали такова дълбоко отчаяние като онова, което почувстваха малко по-рано, но те определено изпитаха отчаяние.

А подобно на страха, то винаги, неизменно винаги се изстрадваше в самота.

* * *

— Е? — попита Исса, когато Кару се завърна, сама, в селището. Изостана далече зад Тиаго, Тен и Лиссет, защото й додея от тяхната компания, ето защо Исса беше излязла да я пресрещне при завоя на скалния коридор. — Как мина?

— Точно както очакваше — отвърна Кару. — Кръвожадност и бабаитлък.

— От всички ли? — уточни Исса.

— От повечето. — Избягваше да погледне Исса в очите. Това не беше истина. Нито Акива, нито Тиаго бяха се държали така, но резултатът беше същият. Разтърка очи. Боже, колко уморена се чувстваше. — Готви се за война.

— Значи ще се бием тогава. Хубаво. Най-добре да се захващаме за работа.

Кару изпусна тежка въздишка. Имаха време само до зазоряване. Колко възкресявания можеха да направят дотогава?

— Какъв смисъл има от още една шепа войници при сражение като това?

— Ще направим каквото ни е по силите — каза Исса.

— Само това ли ни остава? Защо военните вземат решенията вместо нас.

Исса остана смълчана за миг. Все още се намираха в покрайнините на селището, при острия завой на коридора в скалите, след който започваха обиталищата, а пътеката продължаваше чак до „площада“.

— А ако бяха оставили художниците да планират всичко? — нежно попита Исса.

Кару стисна зъби. Даваше си сметка, че не е предложила никакво алтернативно решение на военния съвет. Спомни си подигравката на Лираз: „Защо просто не отидем при Яил и не го помолим да си ходи?“ Де да можеше. Тогава ангелите се прибрали по живо, по здраво у дома и нито един не загинал. Край.

Никакъв шанс обаче.

— Тогава не знам — призна с горчивина и пое с тежки стъпки по коридора. — Спомняш ли си рисунката, която веднъж направих за едно домашно? Трябваше да изобразя представата си за войната.

Исса кимна.

— Добре си я спомням. Дълго я обсъждахме, след като си тръгна.

Тогава Кару беше нарисувала двама мъже със зверски вид, седнали един срещу друг на една маса, а пред всеки от тях имаше огромна паница с… хора. Сгърчени дребни крайници, сгърчени дребни личица. Мъжете бодяха с вилици — всеки в паницата на другия — освирепели от глад, пъхайки хапка след хапка от хора в зейналите си усти.

— Идеята ми беше, че който пръв изпразни паницата на другия, печели войната. Нарисувах това още преди да разбера за съществуването на Ерец, за войната тук или пък за ролята на Бримстоун в нея.

— Душата ти е помнела всичко — каза Исса. — Дори съзнанието ти да не е знаело.

— Възможно е — допусна Кару. — Все за тази рисунка си мислех по време на военния съвет и какъв е нашият дял във всичко това. Ние мамим. Постоянно пълним паниците, а чудовищата непрекъснато бодат с гигантските вилици вътре — благодарение на нас за тях винаги има ядене. Никога не губим, но и не печелим. Само дето постоянно умираме. Това ли е нашата работа?

— Това правим — поправи я Исса, поставяйки хладната си ръка върху нейната. — Сладко момиче — каза. Толкова беше прелестна, с лице като ренесансова мадона. — Знаеш, че Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб.

В езика на химерите местоимението ти имаше единствено и множествено число и сега Исса използва множественото число._Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб, в множествено число._

За теб и Акива. Кару помнеше Бримстоун да й признава — на нейното Мадригал-аз, в тъмничната килия малко преди да я екзекутират — как единственото, което го крепи да си върши работата век след век, е вярата, че така помага на химерите да не изчезнат от лицето на света… „Докато светът не се преправи.“ Сега Кару полека го повтори, като ехо на онова, което той й каза тогава.

— Той самият не можеше да го постигне — каза Исса, също толкова полека. — Както и Войнолюбеца. Тиаго със сигурност никога не би успял. Но ти би могла. — Отново ти в множествено число.

— Не зная как да го постигна — каза тя на Исса, сякаш споделяше с нея ужасна тайна. — Ето ни сега тук, химери и серафими, уж заедно, но не същински. Те все още жадуват да се избият едни други и някой ден може да го направят. Това изобщо не е един нов свят.

— Вслушай се в инстинктите си, сладко момиче.

Кару се изсмя, смехът й излезе треперлив от изтощение.

— Ами ако инстинктът ми подсказва да ида да се наспя и да се събудя чак когато всичко това е приключило? В двата свята отново има ред, порталите са затворени, всеки е от правилната страна, Яил е победен и няма повече война.

Исса само се усмихна.

— Едва ли ще искаш да проспиш всичко това, любима — каза. — Живеем в изключителни времена. — Усмивката й отначало беше угодническа, после стана дяволита. — Или поне ще бъдат, когато ти изнамериш начин да ги направиш такива.

Кару я плесна леко по рамото.

— Страхотно. Благодаря. Изобщо не ме притискаш.

Исса я придърпа в прегръдката си и тази прегръдка беше като хилядите други преди това, които винаги успяваха да й влеят сила — сила, произтичаща от вярата на другите в нея. Бримстоун също й вярваше.

Но дали Акива все още имаше вяра в нея?

Кару изпъна рамене. Почти бяха стигнали „покоите на възкресителя“ — стаите, избрани от Зузана и Мик. През отворената врата зърна зеленикаво проблясване на факлите от скол. Откъм далечния край на скалната пътека долиташе шумът на войнството и лъхаше на готвене и гозба. Земни зеленчуци, кускус, тънки питки и последните от кльощавите марокански пилета. Миришеше приятно и Кару реши, че не е само защото умира от глад. Това я наведе на една мисъл.

Вслушай се в инстинктите си? А защо не по-добре в това, което й подсказва стомахът? То не беше някакъв план не и разрешение на проблема; просто дребна идея. Колкото бебешка стъпка.

— Кажи на Зузе и Мик, че веднага се връщам — каза тя на Исса и тръгна да търси Вълка.