Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (58)

58
Различна грозота

Всичко беше както се очакваше да бъде. Резетата на тежките кепенци на прозореца не бяха спуснати, както им бяха обещали, и сега оставаше само Кару да ги отвори колкото се може по-тихо. Те направиха опит да изскърцат; съпротивата им я предизвикваше да натисне още по-силно и да ги остави да квичат. Отдавна вече не усещаше липсата на „почти безполезните желания“, които навремето приемаше за даденост — скупитата, дето ги крадеше от купата в дюкянчето на Бримстоун и си нижеше с тях огърлици — но сега осъзна, че има нужда точно от едно такова. Мънисто между пръстите, желание прозорецът да се отвори тихо.

Ето, готово. Оказа се, че стана и без мънисто. Искаше се голямо търпение да отвориш прозорец с такава мъчителна предпазливост, щом сърцето ти думка в гърдите, но тя все пак го направи. Вече нищо не ги спираше да се промъкнат в покоите — иначе тъмни, но едно петно лунна светлина се беше проснало пред тях като килимче за добре дошли.

Промъкнаха се вътре един по един, а сенките им превърнаха лунната пътека в рязана дантела. Щом отстъпиха обаче, тя отново възвърна предишната си цялост. Задържаха се на място за миг. Сякаш чакаха мракът отново да се уталожи като вода под мазно петно.

Последно вдишване, преди да пристъпят напред.

Леглото изобщо не се вписваше в обстановката. Това беше зала за аудиенции, най-прочутата в двореца. Леглото беше донесено допълнително и трябваше да им се признае, че бяха открили подобаваща барокова уродливост, която не отстъпваше на претенциозността на залата. Представляваше огромен балдахин с дърворезбовани по него светци и ангели.

Омачканите завивки очертаваха някакво тяло. Тялото дишаше. На нощната масичка отстрани стоеше шлемът на Яил, с който той прикриваше от човечеството ужасяващия си външен вид. Помръдна леко, докато го наблюдаваха, обърна се на другата страна. Дишането му звучеше дълбоко и равно.

Краката на Кару не докосваха пода. Тя дори не го правеше съзнателно, просто се носеше отгоре: до такава степен беше привикнала с новопридобитите си умения, че те се превърнаха в нейна втора природа, когато се прокрадваше някъде тайно: защо да върви по пода, когато може и да не го прави?

Продължи плавно да се придвижва напред. Акива трябваше да заобиколи от другата страна на леглото и да чака там готов.

Този момент щеше да е особено критичен: да събудят Яил и да го накарат да мълчи, докато се опитват да го „убеждават“ — най-трудната част в плана на Кару. Ако всичко минеше гладко, само след две минути можеха да са пак навън под открито небе. В ръката си Кару стискаше конопен парцал, с който да заглуши крясъците, докато убедят Яил, че е по-добре да кротува. А после, естествено, да заглушат и виковете му от болка.

Безкръвно все още означаваше и безболезнено.

Кару никога не беше виждала Яил, но предполагаше, че може доста образно да си представи безподобната му грозота покрай всичко чуто за него. Затова си мислеше, че е подготвена за гледката, когато спящият ангел отново се размърда и избута възглавницата настрани. Очакваше грозота и това получи.

Но това беше друга, различна грозота.

Очите се отвориха от привидния сън — прекрасни очи върху уродливо лице, но по него нямаше никаква рана, никакъв белег, спускащ се от челото до брадичката, само синкава подпухналост и дълбока поквара, по-страшна дори от тази на императора.

— Синя красавице — произнесе създанието с гърлено мъркане.

Кару така и не успя да използва парцала. Стрелна се бързо напред, но той се оказа подготвен — очакваше я — затова не успя да стигне достатъчно близо, за да заглуши вика му Разгут имаше достатъчно време да изкряска: „Гостите ни пристигнаха!“, преди тя да покрие отвратителното му лице с парцала и да го накара да млъкне. Той задърдори нещо, после утихна, но това вече нямаше никакво значение. Тревогата беше вдигната.

Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.