Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (45)

45
Котката изскача от торбата

Следващата вълна от паника, която помете казбата, беше различна още от самото начало. Сега вече нямаше нито иншааллах, нито вперени в небето погледи. Този път взеха превес недоверието и ненавистта и те… явно бяха насочени към… Елиза.

Елиза имаше проблеми с параноята цял живот. Е, през по-голямата част от живота й това дори не беше параноя, а предчувствие за неизбежното гонение: тесногръдо, заплашително и неотвратимо. Хората и сега се бяха вторачили в нея, и сега я съдеха. В родното й градче сред Националния парк Апалачикола, Флорида, всички знаеха коя всъщност е тя. Така де, откакто избяга. Оттогава непрекъснато усещаше мравки по тила си; изпитваше непрестанен ужас, че ще я открият или разпознаят и това я караше все да поглежда през рамо.

С времето обаче всичко постепенно изчезна — е, не съвсем, защото ако имаш параноя, тя винаги е готова да подаде глава. Даже да не си направил нещо нередно (което в нейния случай подлежеше на съмнение), пак изпитваш вина само защото криеш някаква тайна и всеки изпитателен поглед ти го припомня.

Те знаят. Знаят коя съм. Наистина ли знаят?

Те обаче не знаеха. Никога не са знаели. Не и до този момент, за което Елиза трябваше да благодари на едно от фанатичните убеждения на нейната църква. Тя отхвърляше „истуканите“^[1] — не само на Бог и неговата „наследница“, а и на всички пророци — затова след първото видение на Елиза вече не й беше направена нито една снимка. Не че преди това имаше много. Семейството й не беше от тия, които съхраняват-спомени-за-идните-поколения. По-скоро бяха от типа готови-за-Армагедон-с-пушки-в-бункер. Снимката, показана по новините, беше на турист, преминаващ през Сопчопи — това всъщност беше името на градчето, край което се намираше тяхната църква — който, подсторен от местните, беше снимал „откачалниците от ангелската секта“, дошли да пазаруват.

За „откачалниците от ангелската секта“ местните говореха от десетилетия, но историята придоби национален мащаб едва след бягството на Елиза. Майка й — „първосвещеникът“ — подаде сигнал за нейното изчезване чак след седмица, когато отчаянието й я накара да се обърне с молба към местните власти да открият изгубената пророчица; тя иначе презираше местните власти като идолопоклонници и езичници. Естествено, цялата тая работа изглеждаше много съмнителна, а обществото не беше разположено да дава кредити на съмнителни секти. Заглавието определено беше успяло да обере хорските представи като трънена метла:

ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.

Това напълно ги устройваше.

Елиза можеше да разсее тези представи във всеки един момент. Стига да се появи — по това време се намираше в Северна Каролина — и да каже: „Ето ме, жива съм“. Но не го направи. Изобщо не я беше жал за тях. За никого от тях. Нито тогава, нито сега, нито когато и да било. И тъй като тяло така и не откриха — макар да го бяха издирвали усърдно, месеци наред — законът най-накрая трябваше да ги остави на мира. Поради липса на доказателства, както гласеше официалното становище, макар то да не убеди нито общественото мнение, нито разследващите. Това е нечисто дело, твърдяха всички, и е достатъчно да погледнеш майката в очите, за да разбереш най-лошото. Един от следователите стигна чак дотам, та да заяви, и то пред камера, че в професионалната си практика е разпитвал Изкормвача от Гейнсвил и Марион Скилинг — на таблоидите не убягна, че името й означава и „убийствата на Марион“^[2] — и те породили същото усещане в душата му: все едно те хвърлят с главата надолу в тъмен кладенец.

„Трудно ми е да заспя, когато знам, че тази жена е още на свобода.“

Изявление, което Елиза споделяше от все сърце.

Заключението беше, че момичето Елиза сигурно е погребано някъде из обширните гори на Апалачикола. По този въпрос нямаше дори капка съмнение.

Поне до този ден.

— Елиза, елате с мен, моля.

Професор Чодри. Изглеждаше непреклонен. Зад него професор Амхали изглеждаше… повече от непреклонен. Направо беше бесен. „Диша като бик от анимационен филм“, помисли си Елиза — съзнанието й търсеше убежище в подобни нелепици, макар да си даваше сметка какво става всъщност, още повече, след като цели седем години се беше страхувала точно от това.

Божичко, божичко.

О, звездни богове.

Още една карта таро се обърна с лицето нагоре в съзнанието й и ето какво й поднесе. Звездни богове. Нещо дразнеше паметта й, но точно в този момент нямаше време да се съсредоточи върху него.

— Какво има? — попита, но професор Чодри вече й беше обърнал гръб и се отдалечаваше, убеден, че тя ще го последва. Намираха се насред нищото, в някаква жежка, убийствена земя, в отцепена от военните зона. Какво друго й оставаше?

* * *

Котката беше изскочила от торбата. Труповете бяха извадени от ямата. Кару дори не се беше замисляла над тази възможност. Приемаше го за насилие, сякаш някой е нахлул в дома й.

В нечий дом, помисли си. Чувстваше се дълбоко нещастна. Това беше страница от живота й, която смяташе за затворена и която не искаше да отгръща отново, но ето че не можеше да се откъсне от това място, кръжеше над него и се взираше в силуетите, които сновяха под нея. Мина пред слънцето и зърна собствената си сянка — едва забележима от това разстояние — да се рее и пърха като тъмна пеперуда сред народа долу. Можеше да направи себе си невидима, но не и сянката и ето че някой — млада чернокожа жена — я зърна и вдигна поглед. Кару се дръпна, отнасяйки и своята сянка-пеперуда със себе си.

Даже от това разстояние надушваше зловонието от труповете на химерите. Лошо. Целият й план да избегне колизията, до която биха довели „демоните“ от ямата в комбинация с „ангелите“, направо гореше. По-точно — ама че глупост — не гореше.

— Трябваше да ги изгоря — каза на Акива, чието присъствие усещаше единствено по жегата и завихрения от махането на крилете въздух. — Какво съм си въобразявала?!

— Нищо не пречи и сега да ги изгоря — предложи той.

— Не — отвърна тя след кратко мълчание. — Така ще стане още по-зле. — Представи си ако всички трупове внезапно се самозапалят. Тогава нямаше да има значение дали серафим е предизвикал огъня, всичко пак щеше да прилича на адско творение. — Вече няма как да се поправи. Просто трябва да се преборим с това.

Той не отговори веднага, мълчанието му натежа. Същинска милост беше, че в този момент не се виждаха един друг — Кару се боеше от болката, която би зърнала в очите на Акива, докато двамата преследват своята цел, на която разумът им, но не и сърцата бяха подчинени. Щяха да се завърнат в Ерец, когато изпълнят задачата си тук, не по-рано. А какво ли щяха да заварят тогава?

Налегна я странно чувство, че вече е наполовина мъртва — случи се, след като си даде сметка на какво могат да се надяват, а то не беше никак много, даже да успеят да върнат Яил, без оръжие, обратно в Ерец. Тогава какво ще стане с тях самите? Сега им беше отнета дори привилегията да плащат десятък болка и синините; животът изтичаше между пръстите, отиваха си и откраднатите моменти с вкус на „торта“, които подслаждаха горчилката на живота. Торта за по-късно, тортата като начин на живот. Всичко това си беше заминало, заличено от продънващите се небеса и сенките, прогонени от огъня; този враг — Кару го знаеше открай време — беше твърде могъщ, за да се борят срещу него.

Тогава как е могла да се надява?

Акива. Той я беше убедил. Достатъчно беше само да го погледне, за да повярва и в невъзможното. Колко хубаво, че точно сега не можеше да го види. Щом неговата вяра беше способна така да я възпламени, как ли би й се отразило неговото отчаяние, или пък нейното — на него? Замисли се за отчаянието, което беше пронизало всички тях в пещерите, и се запита: дали това не е било собственото отчаяние на Акива? Мигар в него се беше натрупал толкова мрак?

— Как? — попита гласно тя. — Как ще открием Яил?

Как? Това беше по-леката задача. Благословена да е Земята заради нейните телекомуникации. Всичко, от което имаха нужда, беше въпрос на достъп до интернет и електрически контакт, за да заредят мобилните си телефони и тя да се обади тук-там. Мик и Зузана сигурно също ще искат да позвънят на близките си, за да ги уверят, че с тях всичко е наред. Двамата вече бяха се приземили на гърба на Вирко няколко километра по-нататък, скрити в сенките на една скала. Но дори на сянка беше страшна жега. По-точно смъртоносна жега, затова имаха нужда от вода. И от храна. И легла.

Нещо прободе Кару в сърцето. Като се замислеше, даже тези жалки битови подробности сега й се струваха непостижим лукс. Само дето имаше разлика между това да обгрижиш своите любими същества и това да задоволяваш собствените си нужди и точно по тази причина тя беше решена да потърси храна и подслон. Зузана не беше проронила и дума, откакто преминаха през портала. Първият й пряк сблъсък с „цялата тая военна дандания“ я беше разтърсил из основи, пък и останалите не се чувстваха много по-добре.

— Има едно място, където може да отидем — каза Кару на Акива. — Хайде да вървим да вземем и тях.