Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (31)

31
Обратното на оцеляване

Зири стоеше на прага. Достатъчен беше един поглед, за да схване положението.

Трима от неговите войници лежаха мъртви в краката му. Оора, Сихид, Вее. Напусто пропиляна плът, напусто пропиляна болка и още кръв, в която трябва да гази. От останалите живи Рарк беше най-едрият, огромната му брадва проблясваше в сумрака, но очите на Зири се впиха първо в Лираз. Огънят й едва мъждукаше — догаряше предсмъртно — и въпреки това беше най-сияйното в помещението. Гърчеща се в конвулсии, бяла като платно, с празен поглед и сякаш изкорубена отвътре, но… се смееше? Или плачеше? Ужасяващ звук. Химери я бяха сграбчили и я държаха изправена — ръцете им едновременно я крепяха и я убиваха.

Възможно ли е един серафим да умре от съприкосновението с хамсите? Само един поглед към Лираз и Зири си отговори — да. Но явно не така се канеха да я умъртвят. Държаха ръцете и изпънати напред и Зири от пръв поглед реши, че е разбрал.

Рарк. Брадвата. Канеха се да й отсекат ръцете.

Само дето брадвата лежеше върху якото рамо на Рарк, неизползвана, и… когато всичко се навърза, истината изплува от мрака. Звук, образ, миризма. Ръмжане. Нишка слюнка, проточена от пожълтели зъби, и зловонно тържествуване. Тен.

Гледката изкара въздуха на Зири като неочакван удар в стомаха. Това беше Тен. О, Нитид, о, Елай, само това не. От всички войници под негова команда… точно неговата посестрима в измамата, неговата съзаклятница. Същата, която знаеше тайната му.

Тя беше готова за скок. Макар тялото й да бе по-скоро човешко, отколкото животинско, в момента гърбът съвсем по вълчи се издигаше над снишената глава, козината по плещите й беше настръхнала от ярост, а нейното ръмжене — клокочеше диво и гърлено — можеше да се пипне така, както се чуваше. В стаята вонеше на кръв, на изкормени вътрешности и на пърлено; беше горещо, тясно и безизходно. Трупове, мъст и капан, от който няма излизане. И Зири разбра какво Тен — Хаксая — е замислила.

— Спри. — Гласът беше на Белия вълк, гладък и студен като стомана, но в него се долавяше ужас, който си беше само на Зири. Тази сцена не би ужасила Вълка, който беше разкъсвал ангели със собствените си зъби. Чак когато непосредствената заплаха отмина и Тен се извърна с лице към него, Зири се зачуди защо гледката него самия разтърси толкова дълбоко. Лично той никого не беше разкъсвал със собствените си зъби, но воюваше рамо до рамо с химери, които го правеха непрекъснато — с клюнове и нокти, рога и бивни, копиевидни опашки и всякакво друго оръжие, с което разполагаха. Това за тях беше въпрос на оцеляване срещу превъзхождащата мощ на серафимите.

Това тук обаче не беше въпрос на оцеляване. А точно обратното.

Това тук поставяше на карта всичко: както съюза, така и тяхната измама. Защото това беше Тен.

И точно защото това беше Тен, Зири стоеше окаменял и смълчан, а Рарк и дракондите един по един се обръщаха с лице към него. Ниск и Лиссет отстъпиха зад гърба му. Точно защото това беше Тен, той не знаеше какво да каже. Усещаше как Хаксая го приковава с поглед, надзъртайки през жълтеникавите очи на вълчицата. Не долавяше в нея страх, само лукавство и насмешливо пренебрежение.

Предизвиквам те, сякаш му казваше. Накажи ме и аз на свой ред ще те накажа. Самозванец.

Сърцето му блъскаше. Напразно се опитваше да го усмири. Всички ная, също като змиите, можеха да долавят промяната в телесната температура: Ниск и Лиссет щяха да усетят неговия смут, а Тиаго просто не знаеше що е смут. Зири се насили да запази обичайното изражение на Вълка — студено, с преценяващ поглед през полуспуснати клепачи.

— Какво означава това, лейтенант? — попита той, тихо и с убийствено спокойствие.

Главата на Рарк трепна леко от изненада, а дракондите, Уиюл и Агвилал, обърнаха премрежените си с ципи очи към Тен. Явно тя им беше казала, че всичко е по заповед на генерала, в което нямаха никаква причина да се усъмнят. Нали беше дясната му ръка, най-цененият от него лейтенант.

Но не и занапред.

— Отмъщение — отвърна Тен, пропускайки сър. Това беше явно неподчинение и — той го разбра веднага — предупреждение. — Този ангел е престъпник. Виж й ръцете.

Той ги погледна и от гледката му се повдигна — както от броя на рабошите, така и от нейната болка. Не познаваше Лираз, разбира се. Красотата й беше безспорна, но какво от това — повечето серафими бяха красиви. Но иначе цялата беше изтъкана от ненавист и лесно кипваше; в пълната си сила нейната ярост не отстъпваше пред тази на Тен. Той обаче я беше видял съкрушена и скърбяща, докато прегръщаше тялото на мъртвия си брат. Тогава от яростта й нямаше следа, без нея тя беше само едно дълбоко наранено момиче. А имаше и друго.

За огромна негова изненада в казбата тя разпитваше за него — за самия него, за Зири — и то така, сякаш явно… е забелязала отсъствието му. Изненада се, че тя изобщо знае за неговото съществуване, а когато й съобщи за смъртта на воина кирин, зърна — сигурен беше — някаква отсянка на тъга в погледа й, която се мярна и изчезна като беглец, който бързо пак е бил заловен.

Но не заради това, естествено, забрани на войниците си да я убият или осакатят в тази затънтена пещера — имаше много по-значими и не толкова лични причини. Усети как в него се надига ярост — ледена, точно както си беше представял яростта на Вълка — съвсем навременно прикритие за неговия смут, изместен от по-важната крайна цел. Пулсът му се уравновеси и заби в ритъма на отмерените и тежки удари на ковашки чук.

— Пуснете я — нареди, стрелкайки Лираз с равнодушен поглед. Очите й бяха подбелени под трепкащите клепачи — сигурен знак, че едва се крепи на ръба на съзнанието. Или на живота. — Или ще пукне още преди да сте успели да ми дадете обяснение.

Уиюл и Агвилал веднага я пуснаха и тя се килна към стената, но не успя да падне, защото Тен все още стискаше китките й. Открито неподчинение, и то пред очите на всички. Явно беше, че го предизвиква.

— Ние да даваме обяснение?! — натърти тя с престорена наивност, поръбена с язвителност. — Ами вие… сър? — Това сър беше дори по-лошо от пропуснатото, неприкрито оскърбление, което Вълка не би простил. — Вие ще си направите ли труд да обясните?

Чу как някой рязко си пое дъх зад гърба му — Ниск или Лиссет — стъписан от нейното неподчинение. Рарк го наблюдаваше с отпуснати в захлас бивници и на Зири не му трябваше дълго да умува каква би била реакцията на Вълка. Той беше наясно — сякаш това досега беше дремело в кръвта му — как би постъпил Вълка. Една грешна крачка и е свършено с теб. Кръвта те покрива. Кръвта, с която си отива и животът. Но какво друго му оставаше?

Съзнанието му се избистри и той осъзна кристално ясно — неестествената сила на взетото назаем тяло, злия умисъл и коварството в очите на Тен и какво ги чака, всички тях, ако тя го предаде.

Как може да е толкова глупава?!

Приличаше на изплющяване с камшик, на късче от мигновение — толкова му трябваше да я стигне. И да й сграбчи главата — едната ръка на тила, другата върху муцуната.

И да й прекърши врата.

Нямаше време дори да се учуди. С един-единствен звук — не точно прищракване, а някакво стържене, поредица припуквания от припламващи фойерверки — очите й опустяха. Край на злонамереността, край на коварството, край на заплахата; макар да му се стори цяла вечност, докато тялото й да омекне в ръцете му, сигурно не беше минала повече от секунда. Тя се стовари на пода и, падайки, най-после пусна китките на Лираз, която също се свлече право с брадичката напред, сякаш отдавна беше изгубила ориентация кое е долу и кое — горе. Зири успя да потули трепването си при нейното болезнено съприкосновение с пода и се насили да я зареже така — едва мъждукащите й криле и леките конвулсии на тялото бяха единствените признаци на живот.

Изправи се пред войниците и продължи, сякаш разговорът им изобщо не е бил прекъсван.

— Не, няма да си правя труд да се обяснявам.

Погледът му сякаш ги предизвикваше още някой да опита.

Пръв заговори Рарк.

— Сър, ние… Тен каза, че е по ваша заповед. Иначе никога не бихме…

— Вярвам ти, войнико — прекъсна го той. Рарк изглеждаше така, сякаш товар му е паднал от гърба.

Но беше рано да си отдъхнат.

— Вярвам, че е точно така. Всъщност вие наистина сте помислили, че мога да съм толкова глупав. — Последните думи Зири прецеди през стиснати зъби. — Само броени часове преди да влезем в отчаяна неравна битка вие сте повярвали, че съм способен да лиша армията си от нейната сила, точно когато ни е най-необходима. — Махна с ръка към труповете край вратата, които прескочи на влизане. — И че ще затрия с лека ръка тела, за които други са заплатили със собствената си болка. Ще изложа на риск всичко, което съм започнал — и за какво? Заради един ангел. Мислите ме за толкова тъп, че да проваля всичко, вместо да изчакам… само няколко часа… преди да се заема с други хиляди ангели, които наистина са непосредствена и съвсем реална заплаха за нас. Дали това ще ме накара да се почувствам по-добре, а?

Никой не му отговори и той бавно поклати глава с отвращение.

— Заповедта, на която сте се подчинили, противоречи на всички заповеди, които досега лично съм ви дал, и ако можехте да виждате малко по-далече от носа си, щяхте и сами да го схванете. Но не — подчинили сте се, защото самите вие сте го искали. Може би всички ние го желаем, но някои от нас са господари на желанията си, а други — техни роби. Аз ви мислех за по-умни.

И за да не си помисли Лиссет, че тя няма вина за случилото се, обърна се към нея.

— Не е от голямо значение, че Тен не те е включила в кроежите си, защото ти не остави никакво съмнение в мен с каква охота би се присъединила. Макар че няма да споделиш участта на своите другари, ние и двамата знаем, че се отърва по една случайност, а не защото си по-мъдра.

При споменаването на думата „участ“ Рарк, Уиюл и Агвилал се вкамениха, а Зири умишлено проточи мъчителната пауза, преди да ги отърве от мъките.

— Вие предадохте моето доверие — продължи той, — затова ви разжалвам. Отивате на бой утре и ако имате късмет да оцелеете, започвате да плащате своя десятък болка за възкресяването на падналите си другари; ще го правите дотогава, докато не преценя, че престъплението ви е изкупено. Ясно?

— Тъй вярно, сър — извикаха всички, включително Ниск и Лиссет, и петте гласа се сляха в един.

— Тогава се махайте от очите ми и отнесете тия тримата — Оора, Сихид, Вее. — Приберете душите и се разпоредете с телата, после ме чакайте в стаята за възкресяване. И не казвайте на никого какво е станало. Ясен ли съм?

Отново му отвърна едно хорово тъй вярно, сър.

Зири си придаде равнодушен вид, като се постара ъгълчетата на извитите му устни да подсказват за неговата погнуса.

— Аз ще имам грижата за тези двете. — Тен и Лираз, едната още жива, другата мъртва. Произнесе го с мрачен тон и ги остави да си мислят каквото щат. После грубо сграбчи Тен за косматия врат, а Лираз за ръката — макар че внимаваше навития ръкав да е преграда между кожата й и неговата хамса — сякаш бяха трупове, които трябва да мъкне из скалните пасажи. Двете му ръце бяха заети и нямаше как да носи факла, но тя едва ли щеше да потрябва, докато крилете на Лираз все още светеха мъждиво.

Умреше ли тя, щеше да се озове в пълен мрак.

Но това сега беше последната му грижа.

— Действайте! — озъби се той и войниците трескаво се засуетиха около труповете, подхванаха ги и ги повлякоха, оставяйки кървави дири подире си; чак когато изчезнаха, Зири охлаби хватката си около Лираз, после я повдигна леко — и предпазливо — само с една ръка. Струваше му се някак нередно и прекалено интимно да притисне тялото й към своето — не е моето, напомни си с потръпване той — затова гледаше да поддържа някакво разстояние помежду им. Това правеше движенията му тромави и непохватни, докато вървеше към вратата, най-вече защото се стараеше да не я наранява допълнително с хамсите си.

Когато прехвърли усилията си върху Тен, за да вземе завоя, главата на Лираз клюмна и тежко опря неговата, нейното чело о неговата челюст; Зири за първи път почувства трескавата жар по кожата на серафима, после дръпна тялото й от своето, вдишвайки аромата, който беше следвал още отдалече. Жилката на екзотична подправка беше съвсем ясна и като огнен език проправи път на някакво друго благоухание, много по-недоловимо и неочаквано: най-тайният парфюм, напълно естествен аромат — не се съмняваше в това — и толкова фин, че обонянието му на кирин никога не би го доловило дори от толкова близко разстояние. Той едва се усещаше, но в загатнатото му присъствие се чувстваше мимолетната деликатност на нощен цъфтеж — не твърде сладък, съвсем с мярка, сякаш е капка роса върху пъпка на реквиемно дърво при разпукването на зората.

Зири гледаше право напред и нито сведе глава, нито се извърна да го вдиша, но въпреки това, докато крачеше в мрака, влачейки трупа подире си, и придържаше жената ангел — тя сигурно щеше да го изкорми още щом се съвземе, ако изобщо успееше да се съвземе, защото си е позволил да я докосне — този таен парфюм непрекъснато му напомняше за ноктите по лапите му, за острите кучешки зъби в устата му и за всичко онова, заради което не беше самият себе си. Сега обитаваше тялото на едно изчадие и дори вдишването на аромата на тази жена му се струваше насилие над нея, какво оставаше да я докосва с ръцете си.

Въпреки това продължаваше да я носи, продължаваше да я вдишва — не би могъл да не го прави — благодарейки на Нитид, богинята на живота, и на Лиссет, чиито намерения далеч не бяха толкова чисти, задето го бяха отвели при нея навреме. Само му се искаше да я беше намерил много по-рано, за да й спести вредата от хамсите, която никой не знаеше колко унищожителна може да бъде. Дали Лираз ще се съвземе толкова бързо, че да отлети с останалите след няколко часа? Едва ли. Само да можеше някак да й помогне…

Почти в мига, в който тази мисъл се оформи в съзнанието му, той се озова пред поредното разклонение на скалните коридори и си даде сметка къде всъщност се намира — това сякаш довършваше самата му мисъл. Ако можеше с нещо да й помогне, той щеше да го направи.

Начин имаше. И той щеше да го направи.

Обърна се и пое по втория коридор, изоставяйки трупа на вълчицата при входа за термалните извори, преди да понесе Лираз към водата. Към изцеряващата вода — дали не помагаше само на охлузвания и натъртвания? Зири не знаеше това. Наложи се да подхване жената ангел с две ръце, за да я потопи във вира; щом я пусна във водата, около него настана мрак и той беше обзет от паника, че крилете й са угаснали.

Но не беше това. Изпод водата заструи леко сияние; огънят й беше още жив, тлееше като въглен. Той освободи тялото й, сега едва го докосваше — само едната му ръка придържаше тила, за да остане лицето над повърхността — застинал в очакване, докато наблюдаваше устните и клепачите за признаци на живот. После… така недоловимо, че отначало дори не го забеляза, сиянието изпод водата взе да се усилва и когато Лираз най-сетне шавна, Зири вече различаваше не само варовиково зеленикавите отблясъци на водата и розовеещите китки от водорасли, но и руменеца по бузите на жената ангел, тъмното злато на миглите й, когато трепнаха и тя бавно отвори очи. А после ги впери в него.

Спомняше си как го сряза в казбата. „Не ни запознаха“, беше казал тогава, на което тя отвърна с остър укор: „Знаеш коя съм и аз знам кой си — това стига“.

Тя обаче не знаеше. А на него му се искаше да й каже.

— Не ни запознаха — повтори го той, когато тя осъзна, че е потопена в някакви тихи тъмни води. — Не и както се полага.