Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (52)

52
Барут и разложение

Имало едно време,

едно пътуване,

което щяло да съшие всичките светове с конеца на светлината.

ПРИШЕСТВИЕТО + 60 часа

За Морган Тот това си беше същинска Коледа — в смисъл на празнична-алчност-за-подаръци, разбира се, не в смисъл на раждане-на-Христа. Ама наистина.

Текстовите съобщения на телефона на Елиза с всеки час ставаха все по-откачени и по-отчаяни. Приличаше на някакъв налуден фарс, предназначен само за него и той почти си пожела да има съучастник — някого, с когото да се чудят и маят как е възможно да съществуват такива хора на света! Но не можеше да се сети за никого, който, ако разбере какви ги е свършил, не би се разтреперил от фарисейски ужас и не би се обадил в полицията.

Тъпанари.

Имаше нужда от някоя фенка, помисли си. Или пък гадже. С ококорени очи, благоговеещо. „Морган, ти си такъв злодей“, щеше да изгука тя. Но злодей в хубавия смисъл. В най-най-хубавия смисъл.

Телефонът изжужа. Това вече се беше превърнало в нещо като условен рефлекс на Павлов^[1] за Морган: телефонът на Елиза започваше да вибрира и на Морган буквално му потичаха лигите в очакване на нова порция направо-не-е-за-вярване, някой-сигурно-ме-подръпва-за-верижката безумие. Този есемес също не го разочарова.

Къде си, Елизаел? Времето на жалки дрязги вече е зад нас. Сега трябва да проумееш, че не можеш да избягаш от това, което си. Нашите роднини слязоха на Земята, а ние винаги сме знаели, че това ще се случи. Вече направихме първата крачка. Предложихме се в тяхна услуга като другари и слуги, във възторг и в робия. Денят на Страшния съд наближава. Нека другите в този попарен от слана свят послужат за храна на зверовете, докато ние коленичим в нозете на Бог. Нужна си ни.

Злато. Чисто злато. Във възторг и в робия. Морган се разсмя, защото това до голяма степен обобщаваше представите му за гадже.

Изкушаваше се да отговори на съобщението. Толкова дълго едва се беше въздържал, но играта напоследък нещо взе да зацикля. Той отново прочете есемеса. Как човек се набърква в подобно безумие? Те били направили първата крачка, казваше се там. Какво означава това?! И как са успели да се предложат в услуга на ангелите? От предишните съобщения Морган разбра, че подателят — досещаше се, че това може да е само майката на Елиза, същински шедьовър — се намира в Рим. Но поне доколкото той знаеше, Ватиканът държеше посетителите едва ли не като затворници, което само по себе си беше страхотна веселба. Представи си как папата стои на купола на „Св. Петър“ с гигантска мрежа за пеперуди: Хванете ми някой ангел!

След продължителен размисъл накрая написа в отговор.

Привет, мамче! Получих ново видение. В него ние бяхме коленичили в нозете на Бог — дотук добре. Пфу! Но… му правехме педикюр! Не съм сигурна какво означава това.

С обич, Елиза.

Знаеше, че това е вече прекалено, но не успя да се сдържи. И изпрати съобщението. В последвалото затишие взе да се притеснява, че преждевременно е видял сметката на купона, но се оказа, че не е трябвало да се тревожи. Имаше си работа с жилава и обръгнала в неволите лудост. Която лесно не губи кураж.

Твоето озлобление оскърбява Бог, Елизаел. Благословена си с велик дар. Колко от нашите праотци са погинали, без да съзрат светите образи на роднините ни, а ето че ти виждаш в това повод да се подиграваш! Дали ще предпочетеш да останеш и да бъдеш погълната наедно с грешниците, когато всички ние се въздигнем, за да заемем мястото си в…

Морган така и не успя да дочете докрай съобщението, нито да изстреля нов отговор.

— Това телефонът на Елиза ли е?

Гейбриъл. Морган светкавично се обърна. Как тоя невролог беше успял да го издебне?! Мигар е забравил да заключи вратата?

— Исусе, наистина е нейният — възкликна Гейбриъл, едновременно стъписан и отвратен.

Морган се изненада на неговото стъписване. Единджър го презираше. Тогава какво толкова има да се чуди? И сега, като го хванаха в крачка, какво му остава? Нищо, освен да излъже.

— Тя получава ново съобщение на всеки трийсет секунди. Някой очевидно отчаяно я издирва. Тъкмо се канех да обясня на този някой, че тя не е тук…

— Дай ми го.

— Няма.

Гейбриъл не повтори. Просто изрита толкова силно крака на стола, на който седеше Морган, че той изхвръкна изпод него. Морган размаха ръце и се строполи тежко. Заради удара, болката и яростта дори не усети, че е изпуснал телефона — чак докато не се изправи на крака, отмятайки бретона от очите си.

Мамка му. Единджър държеше телефона. Стъписването и отвращението му бяха нараснали още повече.

— Ти си бил, нали? — каза Гейбриъл, внезапно прозрял всичко. — От самото начало си бил ти. Исусе Христе, а аз ти дадох възможност да го направиш. Дадох ти телефона й!

Яростта на Морган се превърна в страх. Приличаше на нещо като антисептично средство върху гноясала рана: шупване, пяна, парене.

— Какви ги дрънкаш? — попита, придавайки си — съвсем неубедително — невинен вид.

Единджър бавно поклати глава.

— За теб е било просто игра, а най-вероятно й съсипа живота.

— Нищо не съм направил — отвърна Морган, но се оказа неподготвен да се защитава. Не беше предвидил… не беше предвидил, че могат да го хванат.

Как е могъл да не го предвиди?!

— Е, аз не мога да обещая, че ще съсипя твоя живот — каза Гейбриъл. — Честно казано, това си е сериозен ангажимент. Но ето какво ще ти обещая: ще се погрижа всички да научат какво си направил. — Той вдигна телефона. — И ако това наистина ти съсипе живота, хич няма да съжалявам.

* * *

Ново писмо. Трето поред. Донесе го същият прислужник и по плика Разгут позна, че е от същия подател като на предишните две. Този път не си направи труд да играе игрички с Яил. Щом като прислужникът — Спивети му беше името — си тръгна, той го грабна и го отвори.

Положи особени грижи при съчиняването на предишните два отговора. Все едно водеше любовна кореспонденция. Така де, не че Разгут някога беше писал любовно писмо… Всъщност не, това не беше съвсем точно. Писал беше, но още в Отдавнашното, пък и създанието, което го изпрати, за да се сбогува с едно момиче с цвят на пчелен мед, със сигурност беше коренно различно от сегашния Разгут. По онова време все още изглеждаше като серафим и умът му беше същински диамант, без никакъв недостатък, дори малка пукнатина — какъв натиск се иска само за да строшиш диамант! — незасегнат от плесента и мръсотията, които го бяха превзели сега. Случи се преди толкова много време, но той все още помнеше как написа онова писмо. Вече не се сещаше за името на момичето, нито как изглеждаше. За него тя представляваше просто златисто петно без никакво значение, загатване за живота, който можеше да има, ако не беше избран.

Ако не се завърна — написа той тогава с изящен, но нетърпелив почерк, целият устремен напред, точно преди да поеме към столицата — знай, че ще нося със себе си спомена за теб през всички неизвестности, в мрака на всяко едно следващо утре и отвъд сенките на всеки хоризонт.

Или нещо подобно. Разгут си спомняше чувството, което го владееше тогава, макар да не беше запаметил точните думи, и то не беше любов, нито дори пяната от повърхността на истината. Той просто се застраховаше. Ако се окажеше, че не е избран — пък и какви бяха шансовете му сред толкова кандидати? — тогава щеше да се завърне у дома, щеше да се престори, че вече се е отказал, а момичето с цвят на пчелен мед щеше да го утеши със своята копринена гальовност и — кой знае — може би щяха да се оженят, да си народят деца и да заживеят безлично щастлив живот в сянката на неговия провал.

Но той беше избран.

О, славен ден. Разгут бе един от дванайсетте в Отдавнашното и цялата слава беше тяхна. Денят на Назоваването: такъв триумф. Толкова светлина имаше в града, че засенчваше нощното небе и те не можеха да съзрат звездните богове, но звездните богове виждаха тях и това беше най-важното — че боговете ги виждат и знаят: те бяха избраните.

Отварящите вратите, светлината в мрака.

Разгут никога повече не се завърна у дома и не видя отново момичето, но ето вижте — той не я беше излъгал, нали така? Помнеше я и досега, отвъд сенките на хоризонта, в мрака на следващото утре, което едва ли би могъл да си представи.

— Какво пише тя?

Тя.

Гласът на Яил проникна в бляновете на Разгут. Това писмо не беше от коприненото момиче, а от жена, която никога не беше виждал — макар името й да не му бе непознато — и в нея нямаше капка благост, нито капчица, но така беше най-добре. Вкусовете на Разгут сега бяха много по-зрели. Благостта беше блудкава и скучна. Нека си остане за пеперудите и колибритата. Сега той имаше много по-изострени апетити, също като бръмбар гробар.

Апетит за нещо като барут и разложение.

— Пушки, експлозиви, амуниции — преведе на Яил Разгут. — Казва, че може да ти достави всичко, от което имаш нужда, и всичко, което пожелаеш, стига да приемеш условията й.

— Условия? — изсъска през слюнка Яил. — Че коя е тя, та да ми поставя условия?!

Така беше още от първото писмо. Яил нямаше слабост към силни жени и гледаше на тях единствено като на нещо, което трябва да бъде пречупено и да си остане натрошено. А самата мисъл за жена, която предявява претенции! Жена, която не беше способен да усмири! Това направо го вбесяваше.

— Тя е твоят най-добър избор, ето коя е тя — отвърна Разгут. Това беше един от многото възможни отговори и единственият, от който Яил се нуждаеше. Тя е хищник. Тя е зловонна плът. Тя е черен прах, очакващ искрата, която да го възпламени. — Никой друг не успя дори чрез подкупи да си проправи път до теб, така че ето между какво избираш днес: или продължавай да ухажваш тия навъсени държавни глави и да ги гледаш как ситнят през минираното поле на общественото мнение, страхувайки се от собствените си народи повече, отколкото от теб, или дай това просто обещание на тая разумна жена и приключи веднъж завинаги. Твоите оръжия те очакват, императоре. Какво е едно мъничко условие в сравнение с тях?