Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (71)

71
Липса

Кару приближи тялото, след като Яил вече си беше отишъл. Само за миг, просто за всеки случай. Сега, докато го гледаше съвсем отблизо, тя си припомни кога за последно видя тази плът да кърви. Тогава нейният малък нож го уби, а после не беше трудно да се заличи фината рана, за да се подготви този съсъд за душата на Зири.

Сега обаче раната… не беше никак фина.

Гледай встрани.

Тази рана не беше от носещите бърза смърт и съзнанието на Кару нададе писък за сирачето с кафяви очи, което едно време ходеше по петите й из Лораменди, свенливо и крехко като сърне. Което веднъж беше целунала по челото и си спомни за това чак когато той й го каза. Поруменял.

Зири. Опозна душата му, когато я прехвърли в това тяло, а се беше надявала, толкова се беше надявала това никога да не й се наложи.

Сега, разбира се, душата му си беше отишла завинаги. В никакъв случай не би могла да оцелее толкова дълго на открито, нито след такова пътуване. Естествено, че е изчезнала. Въпреки това Кару разтвори сетивата си за нея, защото нямаше как да не опита за последно.

Сторих ли всичко по силите си? Тя продължаваше да сдържа дъха си, докато невидими сълзи се стичаха по невидимите й страни. И продължаваше да се надява.

Понякога присъствието на липсата може да се усети и точно това почувства тя сега. Липса като от окосена трева, която някога я е имало, но вече не е на това място. Липса като от скъсан и измъкнат от гоблена конец, оставил след себе си дупка, която никога вече не може да бъде замрежена.

Това беше всичко, което тя усети.